Под стълбите на църква във Враца или в карстова дупка в Балкана лежат и до днес неоткрити тленните останки на войводата
Автор: Диана Славчева
Покрай предложението на новата образователна министърка да отпаднат от учебната програма стихотворенията на Христо Ботев „Майце си“ и „Моята молитва“, а и край неотдавнашното честване на 137-годишнината от смъртта на големия наш национален герой, тези дни отново в някои издания се появиха текстове, коментиращи версии за местонахождението на тленните останки на поета-революционер.
Така например в своя публикация от 19 юни т. г. във в. „24 часа“ Росен Тахов твърди: „Черепът на Ботев е под църквата „Св. Дванадесет апостоли“. В нея авторът прави опит да представи като единствена и неопровержима истина писанията на врачанския краевед Димитър Бучински, който в дописка във в. „Труд“ от 1960 г. разказва потресаваща история за митично погребване на отрязаната Ботева глава в двора на въпросната врачанска църква.
Накратко, в нея се твърди, че след битката в Балкана турците преровили трънките и поляните, дето се водели сраженията с четата, и донесли една глава с брада, дето била обръсната от двете страни така, както войводата се бръснел по туй време. „Много важна подробност“ – подчертава Тахов днес. Та наболи я османците на кол и я понесли из Враца, заедно с още няколко „глави на комити, убити на други места“ – общо 7 на брой. Тази с брадата била сочена и обявена от турчина Мустафето като „главата на бимбашията на комитите“, за когото пояснявал: „Убихме го горе на Балкана“!
После главите били хвърлени в река Лева някъде в края на града. През 1938 г. Димитър Бучински е почетен уредник на читалищния музей във Враца и при него отишли поп Лука Шошев и баба Мика Иванова, която споделила, че майка й закопала тленните останки в двора на Кипорийската църква. По-късно храмът бил съборен и като строили новия на неговото място – „Св. 12 апостоли”, намерили черепите в изкопа за оградата, та ги пренесли и наново препогребали „в едно предверие, издигнато като тераска и покрито с плочи пред южната врата на новата църква”.
С лека ръка Росен Тахов приема за верни тези сведения и ги натрапва като достоверни в своята публикация. Ние също бяхме попаднали преди време на тях, но в края на 2010 г. наш екип си направи труда да отиде на място до този врачански храм. Там се убедихме, че наистина споменатото предверие съществува така, както е описано от Бучински. Но когато разпитахме служещите в църквата свещеници, се оказа, че никой от тях не бе чувал нищо подобно. Отчетата обаче бяха категорични, че ако в църквата или в двора й има заровена такава светиня, то това непременно щеше да се знае от тях. Известно е, че летописите при храмовете се водят с педантична прецизност.
Отделно, при проучване в градската библиотека, в брой 64 на местния вестник „Отечествен зов” от 16 август 1974 г. попаднахме и на една друга статия, озаглавена „Неизвестен гроб”, която също е цитирана от Росен Тахов. Тя пък е написана от брата на същия този краевед Бучински – Тодор Бучински. Той пък ни „отваря очите“ къде са останките от обезглавените трупове. Легендата, която обнародва, твърди, че ги били намерили овчари от Паволче и тайно ги погребали в двора на църквата „Възнесение” във Враца. И разбира се, авторът на дописката е на мнение, че тъкмо между тези седем тленни останки са и труповете на Христо Ботев и Перо Македонеца.
Между другото, той потвърждава и разпространяваната от брат му версия за заравянето на главите в „Св. 12 апостоли”. Но, виж ти – според него то било „под стъпалата на западния вход“, докато другият Бучински твърди, че те се намират... под южния вход! На Росен Тахов обаче това разминаване не прави никакво впечатление и той приема със стопроцентово доверие тези сведения, като обобщава първосигнално: седем са труповете – седем са и черепите. И изводът му е: „Едва ли съвпадението е случайно – най-вероятно главите и телата са на едни и същи юнаци“!
Само че ние, за разлика от него, още през 2010 г. направихме собствено проучване на тази следа като посетихме Историческия музей във Враца, където разговаряхме с
завеждата отдел „История на България ХV-ХІХ в.” Валерия Тарашоева. От нея научихме, че в църквата „Възнесение” са правени разкопки при реконструкцията й и тогава действително са открити погребения, но... на свещеници. Според нея, въпреки че действително набучването на отрязани глави на колове и разнасянето им по площадите да е била обичайна практика на османците, те едва ли са знаели как изглежда Христо Ботев, та да заявяват гръмогласно, че именно той е „бимбашията на комитите” и че баш неговата глава разнасят из Враца.
Логиката й е желязна – войводата още 16-годишен заминава в чужбина и дълги години се подвизава като емигрант в Русия и в румънско, та почти не е живял в България. По тази причина дори в родния му Калофер едва ли са имали представа как е изглеждал, вече възмъжал, камо ли са го познавали във Врачанския край, където преди това кракът му не е бил стъпвал. Както отбелязахме в нашата публикация в „Десант“ от януари 2011 г., озаглавена „Къде са костите на Христо Ботев“, в която описахме нашите проучвания по въпроса – много преди сегашната статия на Росен Тахов в „24 часа“: трудно можем да си представим днес, че Ботев е бил визуално непознат, при положение че сега портретът му виси почти във всяка класна стая, „но вдействителност именно след своя и на четата си подвиг той става популярен“.
Впрочем, практиката медиите да търсят сензация и митологизиране на личности и факти изобщо не е съвременно явление. Още през август и септември 1876 г. в „Емигрантски вести” е продължавало да се пише, че Христо Ботев се е появил жив и здрав тук и там и дори „със сигурност” е бил видян във Варна!
Междувременно през лятото на 2011 г. в „Десант“ публикувахме статията на Павлин Павлов със заглавие „Още за костите на Христо Ботев“, на която странно защо така и никой не обърна внимание в общественото пространство. Може би защото не е оповестена от такива „видни“ ботеведи като Росен Тахов.
В нея Павлов излага сведения, получени при срещата си през 1978 г. с един възрастен човек от врачанското село Моравица, който му разказва как няколко години след Освобождението при тях дошъл някакъв човек и наел няколко от местните жители да хвърлят камъни в една дупка. Сред тях бил и неговият дядо. Докато те хвърляли каменните късове, „поборникът”, както го наричал моравченинът, изпекъл едно мъжко шиле. Селяните проявили любопитство и се поинтересували какво има в дупката, та трябва да го затрупат, а мистериозният им работодател отвърнал: „Фърляйте, фърляйте! Тук е срамът на България”.
Без повече да питат, те нахвърляли камъняците в отвора, изяли шилето и си взели доволни парите за свършената работа. Повече никога не видели така наречения „поборник”.
Авторът на материала отишъл с няколко души до указаното място и всички се заели да вадят камъните. По някое време попаднали на останките от главата на шилето. Открили и следи от разплескано върху скалните отломки олово, което показвало, че по тях е стреляно с оловни куршуми. Разчистили дупката на дълбочина, доколкото могли, но така и не стигнали дъното й.
Павел Павлов споделя преживяното с уредници и тогавашния директор на Врачанския музей Иван Райкински, но никой не проявява интерес към разказаното от него и дори категоризират думите му. Странна е наистина тази склонност на музейните работници да игнорират всичко, що слага прът в смазаните колела на официално наложената историография – нещо, което наблюдаваме и в множество други случаи.
Очевидно в случая става дума тъкмо за подозрения, че костите на Христо Ботев лежат на дъното на споменатата скална яма, затрупана с камъни. Как иначе да си обясним, че години след Освобождението неизвестен „поборник” ще наема хора да я запълнят и ще прави курбан край нея.
Има и едно малко цитирано свидетелство на Ботевия четник Никола Нанов от село Руска Бела, разказано от брат му Вълко Нанов и записано от Христо Босев. Спомените на Нанов се съхраняват в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София и в тях четникът признава, че не е видял как точно е убит Ботев, но споделя: „Другари отрязали главата му, за да не я носят турците на кол, взели дрехите и шапката му и ги хвърлили в една карстова дупка, която след това запушили с камъни, трева и тръни...”
Най-вероятно, заедно с униформата му, в ямата е пусната и отрязаната глава (а защо не и тялото му), която едва ли поборниците са взели със себе си, че да я мъкнат из чукарите, докато ги преследват потерите. Още повече, както отбелязва Павел Павлов в публикацията си: „Известно е, че турчин в дупка не влиза, Коранът го забранява”. И той се пита дали точно това не е причината да не се открие трупът на войводата?!
Дупката, разбира се, стига да има желание, може да бъде разчистена. В нея несъмнено се поддържа постоянната температура и влажност, от което следва, че евентуално скритите на дъното й кости биха били добре запазени, подобно на намерените в нея останки от жертвеното шиле. Но мястото се намира в природен парк, което значи, че с тази задача трябва да се ангажират няколко институции – не само музейните работници от Враца, но и управата на парка „Врачански Балкан”. Очевидно за всички тях обаче е по-удобно да не си развалят рахатлъка и да разбутват така удобно утвърдилото се историческо статукво около Ботевата смърт.
Онова – със заблудения вражески куршум, дето го покосил като се изправи да огледа околността. След като аскерът отдавна се бил оттеглил впрочем. Но на кой му пука за истината къде, защо и как е убит войводата. Нали в негова памет се издига мемориал на Околчица, правят се там тържества на 2 юни... Всичко се развива по добре утъпкани с годините пътеки. Това, че на този връх са били турските войски и Ботевият крак не е стъпвал на него, са досадни подробности, на които не бива да се обръща внимание! Както и на приказките на стария поборник край дупката, че в нея е заровен срамът на България.
Защото вече и малките деца знаят, че никакъв заблуден турчин не е прострелял със заблуден куршум заблудения войвода. Той си е гръмнат от своите за пари. И по-точно да не разбере, че някои от тях са си присвоили събраните за четата от родолюбиви българи златни наполеони, за което подробно разказахме в статията „Последните 100 часа от живота на Христо Ботев”, публикувана в броя на „Десант” от 31 май тази година.
По ирония на съдбата самият войвода споделя: „Напразно ще си пролеем кръвта. На този свят имало хора, които са гладни за пари!”. Това цитира в спомените си Цанко Минков, който умира последен от всички Ботеви четници чак през октомври 1944 г. на 88 години. Той твърди, че това са били последните думи на великия наш революционер.
Впрочем тезата, че Ботев е убит от заговорници, минаващи за негови съратници, защитаваше и покойният вече баща на Росен Тахов – Георги Тахов, в ръкописа си „Кой уби Христо Ботйов?”. И в него той отбелязва, че не би могло да има две истини. „Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е „благородни намерения”.
Добре е синът му да се поучи от бащините си думи и да не налага като достоверна една с нищо недоказана хипотеза. Не твърдим, че версията, за която ние разказваме, е най-вярната, но апелираме тя да бъде проучена, за да се изясни веднъж и завинаги голямата, единствена и свята Истина.
Интересни са ми напъните на разни пишман историци да търсят костите на Ботев,предателя на Левски и т.н.Мисля че роднините на тези национални икони са били много по-заинтересовани да узнаят истината,а и са имали много повече възможности /имало е живи свидетели/.След като съпругата на Ботев и брат му не са оспорвали официялната версия за смърта му,сигурно са имали достатъчно основания да не го правят.Не е ли редно да уважим решението им?Ботев е оставил достатъчно за своето безсмъртие,едва ли истината за смърта му ще го направи по-велик.Голяма част от "историческите познания"на българите са оформени от гениялните стихове на Вазов.Но защо пропускаме началото.Вазов пише за "епопея тъмна,непозната нам,епопея пълна с геройство и срам".Нека да оставим малко геройство!
