Неговият въстанически марш "Ясен месец" днес е утвърден като химн на Странджа и тракийци
Автор: Огнян Марков
Яни Попов (Яни Попниколов Янев) е роден на 27 септември 1878 г. в лозенградското село Карахадър (Източна Тракия, днес в Турция). Тази рождена дата е записана и на паметника на войводата-поет в Созопол. В сборника „Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968. Въстанието в спомените на участници в борбата” обаче самият Яни Попов посочва като своя рождена дата 17 септември 1876 година (по стар стил), което може да е и грешка на записвалите спомените му Тодор Браянов и Илия Славков.
Баща му е свещеник Никола Янев Бъчваров, родом от същото село, а майка му Параскева Милева Докова е родена в с. Каваклия. Брат е на бъдещия войвода Димитър Попниколов.
Както сам Яни Попов споделя, той първоначално учи в родното си село, където завършва трети клас. После продължава в четвърти клас в Одрин, но не го изкарва докрай. Две години после учи ковачество в Чорлу.
Яни Попов се познава добре с бъдещия войвода Лазар Маджаров, тъй като последният учи в Лозенград с брат му Илия и често посещава село Карахадър. Така в началото на 1893 г. Лазар Маджаров посвещава 17-годишния тогава Яни в българското революционно дело и го заклева като работник на тайния революционен комитет в селото.
През 1900 година обаче става провалът с отвличането за откуп на богатия доктор Константин Керемидчиолу, потомък на погърчени средногорски българи, от четата на Георги Тенев от Мустафапаша (Свиленград). След като е получен откупът от 800 златни турски лири, османската власт започва арести в Лозенградска и Бунархисарска околия.
Поради опасността да бъде арестуван Яни Попов бяга в България, в Бургас. Там, подпомогнат от други бегълци от Тракия, той започва работа като кантонер по железопътната линия Бургас – Поморие. За революционната си дейност е осъден задочно заедно с брат си от Одринския военен съд на 101 години затвор.
Две години по-късно, през 1902 г., той се завръща нелегално по родните места с агитационната чета на Лазар Маджаров. Това всъщност е и началото на активната му дейност като комита.
Четата обикаля селата в Лозенградско, като се изграждат нелегални комитети и „смъртни дружини”. По-късно Маджаров я разделя на три части, начело на всяка от които има войвода, отговарящ за определени села в региона. Така Яни Попов застава начело на едната част и се заема с възстановяването на старите и изграждането на нови революционни комитети в полските села в Лозенградска и Бабаескийска околия.
На конгреса на Одринския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, провел се на 28 и 29 юни 1903 г. на Петрова нива, където се взема решението за обявяването на въстанието в Тракия, Яни Попов участва като делегат и е определен за войвода на полския участък на Лозенградския революционен район.
На събранието става и първото бойно кръщение на четата на Яни Попов – през последния ден на бунтовническото сборище турски аскер попада на секретните постове и четите на Яни Попов и Дико Джелебов го отблъскват.
„През 1903 г. – разказва самият войвода в спомените си, – на 5 август стар стил, часът 4 сегашно време следобед (16 часа), аз обявих въстанието (Илинденско-Преображенското) в с. Каваклия, Лозенградско. Преди това изпратих във всички български села по един-двама четници да обявят въстанието заедно със смъртните дружини. В с. Ениджия наредих въстанието да се обяви с камбани. Така цялото поле под Лозенград - Бабаескийско, пламна.
Всичките телефонни и телеграфни линии бяха прекъснати. Четниците ми, въстаналите от народа и аз се оттеглихме в Странджа планина. На върха Марковец, до с. Кула, бяхме посрещнати от Лазар Маджаров и другите чети.
Тук разпределихме четниците между войводите. След това унищожихме турското село Денгизово и разбойническото село Турско Кадиево. С четата си взех участие и (в битката) при Студената вода, находяща се на шосето от с. Дерекьой за Малко Търново, при което бяха посрещнати арнаутските пълчища, дошли чак откъм Качаник за потушаване на въстанието в Странджа планина. Участвуваха също и при чифлика Мусакево, Малкотърновско, в присъствието на чуждите кореспонденти и директора на в. „Вечерни новини” – Стоян Шангов.”
След потушаването на въстанието до Младотурската революция Яни Попов действа с четата си из Странджа. През 1904 г. войводата е делегат на Тракийския конгрес във Варна. Участва и в Балканските войни, като след Междусъюзническата, през 1913 година, се установява и живее в Ортакьой (дн. Ивайловград).
Той е един от създателите и стожерите на Тракийската организация, учредена за защита интересите на тракийските бежанци. Благодарение на нея през 1928 г. е проведен и първият възпоменателен събор на Петрова нива.
Яни Попов е автор на стихосбирката „Странджанска гусла“ (1905), издадена през 1909 г. като „Странджански жалби“. Стихосбирката е сборник от хайдушки и революционни песни, записани на местно наречие от Лозенградско, Малкотърновско и Бунархисарско. Във второто й издание е поместен и пълният текст на неговия знаменит въстанически марш „Ясен месец“, който посвещава на Пано Ангелов и Никола Равашола, утвърдил се днес като химн на Странджа и тракийци.
Яни Попов умира на 20 януари 1945 г. „Когато почина дядо ми, аз бях на 13 години – разказва живеещият във Вършец внук на войводата – д-р Ангел Попов. – Помня го в Ивайловград, където живеехме, като директор на „Храноизнос” – имаше такава организация. Първо е бил в Крумовград, после – Ивайловград. След като ликвидираха „Храноизнос”, стана магазинер в магазина на Ловно-рибарското дружество. Продаваше съчми, барут и така нататък до края, докато се пенсионира.
След като се пенсионира, не си остана вкъщи, ами като попски син, който знае попските работи, се хвана като певец, дяк, в едно съседно село. В почивните дни – събота и неделя, ходеше там, за да участва в църковната служба.
Аз го помня като много благ човек. Разбира се, на млади години той не е бил такъв – улегнал, спокоен. Помня, ще дойде в къщи, ще почука на врата, ще влезе с „Мир вам!”, ще седне при нас. Баща ми имаше радио, а това беше в годините, когато радио много рядко имаше в къщите. Дядо ми ще пусне радиото и на скалата ще намери Истанбул. Той знаеше перфектно турски и ни превеждаше какво приказват, новините. За други неща, за нивите ще си поприказва с баща ми, той харесваше и майка ми.
За него майка ми разказа следното: Прибира се един път той, когато обявяват война на Съветския съюз германците и й казва: „Невесто, мен ма биха.” Този човек, от когото са треперили много хора, го били! „Кой те би, бе?!”, пита го майка ми. "В полицията ме биха", отвърнал той.
Дядо ми бил в кафенето и когато съобщили новината за германското нападение над СССР, той на висок глас казал: „Кой е тръгнал срещу Русия, хаир не е видял! Същото ще стане и сега!” Въпреки че се е познавал с пристава и въпреки годините му, онзи му свил два шамара и му казал: „Повече да не се обаждаш!”...
Това е, което знам. Когато съм го виждал, както вече казах, беше много благ човек. Спокоен, ще се върне оттам, където е пял, ще ни донесе нещо, колкото и малко да е. Той повече с майка ми е споделял, защото баща ми беше шофьор – насам-натам..., докато живеехме в една къща заедно...
В Ивайловград една от големите улици се казва „Яни Попов” и има барелеф в началото й.”
