Тодора Бакърджиева е първата българка, която изпълнява женска роля в театъра, където дотогава играели само мъже
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Продължение от миналия брой
Както споменахме в публикацията си от миналия брой, Тодора Бакърджиева е не само верен съратник на Ботев, Левски и Каравелов, но тя – колкото и да е неочаквано за нейната мисия на таен куриер на БРЦК, записва в биографията си и много интересни превъплъщения на… театралната сцена.
По онова време – в разгара на подготовката за въстанието на българския народ срещу османския поробител, духът на хъшовете в Румъния е поддържан с организирането на театрални представления на различни постановки с патриотична тематика. От 1873 г. до лятото на 1875 г. директор на българското училище в Гюргево е основоположникът на българския театър, пръв български режисьор и автор на множество театрални пиеси Добри Войников. На гюргевска сцена той поставя „Десислава”, в която женските роли са поверени на Тодора Бакърджиева и дъщерята на баба Тонка – Петрана Обретенова.
Войников за първи път в историята на българския театър привлича жени актриси. Дотогава женските образи са пресъздавани само от мъже, преоблечени като дами. Смятало се за „неморално” в театъра да се вихрят представителки на нежния пол, още повече пък омъжени. И може да се каже, че Тодора Бакърджиева е първата, която играе главна женска роля на българска сцена по време на театрално представление на пиесата „Райна княгиня”, която е поставена на сцената в Русе някъде между 1872-ра и 1974 г.
„Войников не дава нито едно представление без нейно участие. Браилчани, галатчани, букурещчани и в Русе знаят я като замечателен актьорски талант, защото Войников, в който град на Влашко и Българско даваше представление, канеше казанлъшката фея да взема участие. Колко сърца са замирали, когато Тодорка е излазяла на сцената и изобразявала някоя патриотка героиня! Тя като актриса изобразява любовните и патриотични героини” – отбелязва във ІІ том на „Миналото” Стоян Заимов.
Смелата българка остава любимка на публиката и след завръщането си в родината, когато България е вече освободена от турското робство. Тя се включва в трупата на театър „Основа”, ръководена от казанлъчанина Антон Попов. По-късно – през 1888 г., той купува заедно с Васил Кирков парцел в София, където бива построена дървена барака, в която се дават представленията. На това място днес се намира Народният театър. Тодора играе и в „Столичната драматична трупа” и в „Сълза и смях”. През януари 1904 г. народната драматическа трупа „Сълза и смях" негласно се преименува на „Български народен театър", като така се оформя екипът, поставил основите на Народния театър, който преминава почти изцяло на държавна издръжка под прякото ръководство на Министерството на народното просвещение.
Още докато е в театър „Основа”, в Тодора се влюбва големият български актьор Васил Кирков. Тя вече е останала вдовица и се предава на настоятелното му ухажване, съгласявайки се да му стане жена. При един гастрол на трупата във Варна на 14 септември 1891 г. те биват венчани в дома на прочутия Капитан Петко войвода, заедно със сватбата на нейната племенница Екатерина, която пък казва „да” на актьора Георги Златарев.
Впрочем Петко Киряков и родът на Тодора Бакърджиева са пряко свързани. Заселвайки се във Варна след Освобождението, легендарният хайдутин се жени за Рада Кравкова, която е сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Самият той пък е мъж на сестрата на Тодора – Пенка, майката на Екатерина Златарева.
По някое време Васил Кирков заминава на специализация във Виена и съпругата му остава сама да живее с майка му. Но отношенията между двете жени са обтегнати, тъй като свекървата държи Тодора да шета, готви и изобщо да бъде обикновена домакиня, което обаче актрисата няма как да съчетава с ангажиментите си в театъра. В крайна сметка това довежда до раздялата й с големия наш актьор.
Нейният син Светослав Бакърджиев вече се е утвърдил като един от най-добрите царски офицери. По това време те са били избирани с потекло от видни възрожденски фамилии и буквално са минавали за представители на българската аристокрация, каквато по принцип сме нямали. Бакърджиев често давал дежурства в двореца и бил канен на приеми в него. Той спечелва доверието и уважението на цар Фердинанд, който праща князете Борис и Кирил да се обучават във военното дело именно в полка, чийто командир е синът на Тодора.
Възпитаникът на генерал Кирил Ботев взима участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Той е носител на всички възможни ордени за храброст. Неговата дъщеря Донка Велева разказва интересна случка от преживяванията му на бойното поле. По време на един от преходите някъде из Одринско полкът му попада в едно село, където намират църквата осквернена. Бакърджиев нарежда на войниците си да я почистят, след което полковият свещеник прочита молитва и всички заедно изпяват „Отче наш”. Любопитното в случая е, че в оставащите 3-4 месеца до края на войната от неговия полк няма нито един убит или ранен в сраженията, в които подразделението взима участие!
Като офицер синът на Тодора е добре заплатен. В същото време почти няма къде да си харчи парите, тъй като за царските офицери се приготвяла храна от двореца, давали са им дрехи и т. н. Така че той успява да спести достатъчно средства и да построи прекрасен дом за семейството си. Къщата се намира на днешния булевард „Евлоги Георгиев”, между улиците „Граф Игнатиев” и „Ген. Паренсов”. Проектира я един от най-големите български архитекти – Лазар Парашкеванов. Негово дело са и сградите на Софийската опера, стадион „Герена”, както и първите жилищни кооперации в София, строени през 20-ге години на миналия век.
В тази къща прекарва остатъка от живота си Тодора Бакърджиева. Нейната внучка си спомня, че когато ходели на прословутите Великденски панаири, баба й, която стреляла безпогрешно и с пушка, и с пистолет, винаги уцелвала „десятката” на стрелбищата и собствениците им я молили да престане с опитите си, тъй като оставали без играчките, които раздавали за точните попадения.
В същата тази прекрасна къща, която по-късно е взета от фамилията и съборена, а на нейно място е вдигната масивна жилищна кооперация, Тодора Бакърджиева склопя завинаги очи на 8 март 1934 г. На надгробната й плоча в Централните софийски гробища пише: „Съратница на Ботев и Левски, ти умря щастлива, че видя България свободна”.
Приживе Народното събрание, оценяйки високо нейните заслуги, й отпуска народна пенсия като „заслуживша“.
На 3 юли 1965 г. съгражданинът й Чудомир публикува във в. „Казанлъшка искра” статия, посветена на тази велика българка, в която отбелязва: „Делото на Тодора Меразчиева (както е фамилията й по баща, б. а.) е голямо, бих казал – велико. Нейните съвременници поставят името й до най-видните апостоли на свободата. Нашият град (Казанлък, б. а.), за съжаление, е беден от революционери от голяма класа. През тази епоха, когато Сливен ни дава Панайот Хитов и Хаджи Димитър, когато Калофер ражда Ботев, а Карлово — Левски, ние имаме досега само Марчо Попов и възрожденците д-р Хр. Стамболски, Иван Найденов и Хаджиеновците.
Благородна и належаща задача на нашите музейни работници е да проучат и ни дадат биографията, до най-тънки подробности, на тази изключителна жена. Нейният образ трябва да заеме видно място в отдела „Историята на Казанлък“ при музея, на мястото, където е бил техният дом, да се остави паметна плоча и улицата да бъде прекръстена на нейното име, защото Тодора Бакърджиева е слава и гордост на нашия град”.
Бидейки сам директор на Историко-етнографския музей в Казанлък, Чудомир лично проучва живота на Казанлъшката фея, издирва наследниците й и събира експонати за скромния кът, обособен в една от музейните зали и посветен на нея. Сред нейните вещи и документи, които и днес може да се разгледат в музея „Искра” в родния й град, се намира народната й пенсионна книжка, снимки и различни квитанции, издадени на нейно име.
В Казанлък съществува и улица, кръстена на жената с дългата коса – таен куриер на БРЦК, а после и една от основателките на българския народен театър. Преди години името й носи и една тамошна детска градина. Но след настъпването на т. нар. демократични промени у нас повечето детски учебни заведения започват да се назовават с имена на цветя, приказни герои, слънчица, пчелички, славейчета и пр. Така ЦДГ № 2 в Казанлък, която дотогава се е наричала „Тодора Бакърджиева”, става… „Снежанка”.
Ето така пошло паметта за една истинска българска героиня бива затрита от една измислена героиня от популярна детска приказка. А не бива да допускаме Казанлъшката фея да бъде изцяло забравена. Не само защото това е непростим грях, но и защото славната Тодора Бакърджиева наистина заслужава да й свалим шапка и да се поклоним пред нейния героизъм, любов към отечеството и самороден талант.
