Авторът заедно със съпругата си Гинка и снахата Цветка край лобното място на дядо си Снимка: Личен архив
08 Октомври 2014, Сряда
През 1949 г. завърших в Ракитово съществуващото тогава държавно мебелно училище. Класът ни се състоеше от 17 ученика – всичките от пазарджишките села.
При завършването ни като дипломна работа трябваше да изработим различни предмети и на мен се падна да направя два пчелни кошера.
Класният ръководител ни заведе при един пчелар пенсионер, който някога също е бил учител, да ни обясни някои особености по размерите и спецификите на кошерите. Когато привършихме разясненията, пчеларят пожела да се запознае с учениците.
Щом дойде моят ред, да се представя, аз си казах трите имена – Илия Георгиев Пелев. Човекът ме изгледа шокирано и ме помоли да повторя името си, след което ме попита имам ли дядо и знам ли нещо за него. Отвърнах му, че ми е известно само това, че дядо ми е убит през Първата световна война в Македония в сраженията при завоя на река Черна.
Тогава възрастният мъж ми разказа, че от Балканската война през 1912 г. до 1917 г. е воювал все заедно с дядо ми. В деня, в който той е убит, са били на позиция при завоя на Черна, при село Скочи вир. Там е имало мост, който и сега съществува, макар и подновен.
Той ми обясни точно къде под него е паднал шрапнел и е разкъсал дядо ми и ме задължи през живота си да намеря време и да отида да запаля свещичка там, където под моста има побит камък.
Оттогава изминаха 60 години и тази клетва ми тежеше като бреме. През 2012 г. разказах случката на синовете си. И те още на следващия ден изявиха желание да заминем за Скочи вир.
Благодарение на момчетата изпълних дълга си и все едно огромен товар се смъкна от гърба ми. Така паметта на дядо ми вече е запазена и за следващите поколения на рода ни.
