Зад кулисите на случая с Наим Сюлейманоглу

Автор: Борис Цветанов

От време на време из многотиражките лъсва образът на Джобния Херкулес Наим Сюлейманоглу или Наум Шаламанов – може си изберете сами как ще го наричате. И тъй като храната за читателя си е безсолна, хвърлят в казана подправките: турско разузнаване, „Сиви вълци“, бясно препускащи коли, правителствен самолет, кошмар в Политбюро, джумбуш...

Има го и това. А не е било задължително.
Цялата работа е могла да мине и замине с един подпис на председателя на Българския олимпийски комитет Иван Славков. Защото това си е история в рамките на статута на Международния олимпийски комитет. Според документите – емигрирай, прави каквото си щеш, но вече нямаш право да се състезаваш четири години без подписа на председателя на федерацията в страната, от името на която си се състезавал.

Но съветниците на Живков, далече от тия неща, така натегнали атмосферата, че дори и много време след историята с Наим Сюлейманоглу Тато не разрешава на Евгения Живкова да пътува в чужбина, за да не бъде отвлечена от „Сивите вълци“. А кафеджийският фолклор по това време разнасяше сензацията, че „Сивите вълци“ ли, ЦРУ ли, били подготвили операция по отвличането на Владимир Живков и Маруся Мирчевска.

По време на олимпиадата в Мелбърн през 1986 г. Наим Сюлейманоглу е деветнадесетгодишен. Има всичко – четиристаен апартамент, кола... Иначе родният му баща  е чакал за лека кола цели 16 години.
Джобният Херкулес е два пъти световен и три пъти европейски шампион с щангите. Носител на три олимпийски титли. 46 пъти подобрява световни рекорди...

В Мелбърн решава: това е последният му шанс. Обидил се бил на България заради смяната на имената. Разговарял с емигранти. Потупали го по рамото. По време на коктейла след състезанията в Мелбърн взема чаша уиски. Иван Абаджиев, треньорът, предчувствие ли, интуиция ли, го кара кара на шега: „Не пий, току направиш някоя глупост", но Наим обръща чашката.

После излиза навън. На улицата го чака кола. Със запален двигател. Отварят вратата и потеглят с бясна скорост към хотела. Там дебне друга кола. Вече на „Сивите вълци“. Те звънят по телефона лично на Тургут Йозал, който отвръща: „Самолетът е готов!“ После  следва кацане в Анкара и хвърляне шапки до небесата...
Още малко и официална София научава случая.

Уведомен е и Тодор Живков. Ядосва се: да беше Демирел... А то – Йозал! С неговата философия: „Каква ти България, изкуствено граничим с Булгаристан“.
Живков има право. По времето на Демирел за българското разузнаване работи негов личен секретар, близък приятел. Често Живков научава държавни тайни преди турския премиер. И сега разузнаването (по това време Първо главно се ръководи от генерал Владимир Тодоров) има позиции в турското МВР, във Външното министерство, в парламента, в Генералния щаб, в Министерския съвет, в контраразузнаването, в разузнаването. Но случаят е извън рамките.

Само че умниците от властта вместо да оставят Иван Славков да си върши работата, започват едни преговори на високо политическо ниво между София и Анкара със заместник отдел на ЦК, заместник-министър на МВР от наша страна. А от Анкара се явява професионалист: председателят на Турския олимпийски комитет Синан Ердем. Нашите стигат до искане на компенсация. Ама не първо тя, а първо подписа на Батето. Гаф!

От ЦК пращат документацията, Славков подписва, точка. На другия ден Николай Андонов, главен секретар на БОК, е бесен: „Да я уволниш! Веднага!", „Коя?". „Секретарката!". А тя,. Буба, стриктна до фанатизъм. „Защо?" – пита Славков. „Пратила писмата". „У дома ли да ги носи?" – отвръща му Славков. Успокоил топката. Звъни по телефона на Ердем. „Комшу, моята съм я свършил, ама пара – йок! Йок пара!"

Оня отговаря: „Ще ти се обадя след половин час". Звъни след 15 минути. „След четири часа на границата човек ще донесе парите!"
Пренасят ги в София. В куфарче. Милион и седемдесет хиляди. Според Иван Славков. Според други източници – милион и двеста и петдесет хиляди. С други думи: случаят е приключен, забравете. Класика.

Нещата попадат в ръцете на напористия Цветко Цветков – мнозина са го гледали по екраните. Коя ли телевизия не обиколи през годините на демокрацията – голям капацитет, голям демократ, голямо нещо. Та този офицер от службата за борба с идеологическата диверсия съчинява една игра с кодово име „Хамелеон" – да се обработи беглецът и да се върне в родината. Да му се окаже психологически натиск – да му се даде например писмо, писано уж от баща му, нещо в този дух. Ако това не влезе в действие, да се направи така, че да се провали по време на състезания. Разработена е и пропаганда за пред света: Турция – център на международния тероризъм, състезателят – отвлечен насилствено... Най-сетне и  контраоперация: българите да отвлекат беглеца.

Всичко замислено от бъдещия цербер от „Позитано" 20 е пълен провал.
А Иван Славков – песимист по отношение бъдещето на състезателя, споделя това с Иван Абаджиев. Треньорът отвръща: мускулите му помнят, ще се справи! Това е тайната на българския треньор. Като се упражнява един мускул в определена насока, той изменя структурата, развива други качества. Та на първо време мускулите ще помнят.
Но вероятно си иска и обстановката. А Анкара не е София.

На Олимпийските игри в Сеул през 2000 г. Наим Сюлейманоглу прави три опита да подобри олимпийски рекорд, но не успява. И слага край на състезателната си дейност.
Иначе по онова време Иван Славков разписва документите на 40 спортисти – борци, щангисти – все изселници.

После на Олимпийските игри в Анталия става весело. Първо място заемат нашите щангисти. Второ – турските. Всичките спортисти на Турция – изселници. Треньорът – български турчин. Иван Славков му казва: „Сега ще се обадя на председателя на Световната федерация по щанги, че в грубо нарушение на правилника в олимпиадата са участвали два български отбора!"

Това за разведряване. Защото следва тъмната част.
Куфарчето, получено с парите за компенсация, както преговаряли от ЦК и МВР, съдържало както видяхме милион и седемдесет хиляди долара. Или двеста и петдесет хиляди – няма значение. Голяма сума за онова време. Само че официална Анкара отпуснала за разрешението седем милиона. Губят се поне пет милиона и седемстотин и петдесет хиляди.

Огромни пари! Сегашната им покупателна стойност е над двадесет милиона. Голяма далавера!. Най-голям джоб – този на Синан Ердем. Имало и за други джобове.
Дето се казва в България: „Един гледа сватба, друг крадва"...


В категории: История , Горещи новини