Защо ген. Стилиян Ковачев не даде дъщеря си на Ататюрк

Автор: Борис Цветанов

Вгледани в застрашаващото развитие на раковото образувание ДПС като противоконституционна партия, някак си никой не вижда че тя трябва да бъде подведена под отговорност за пропаганда на нацистка идеология.
С две думи казано: без Ататюрк фашизмът и нацизмът нямаше да бъдат същите. „Мусолини беше първият ученик на Кемал Ататюрк – пише Хитлер, – аз – вторият!“
Колкото до България, Мустафа Кемал непрекъснато се е биел в гърдите, че е приятел на страната ни. А иначе негови са думите „Тази земя е била наша и пак ще бъде наша“!

Следвайки политиката на Бащата на турците, за ДПС вече е достатъчна една клечка кибрит, за да се развее полумесеца във вече обезбългарени области и да се повтори неспоменаваната в учебниците ни драма от 1913 г., когато Крумовград, Момчилград и Кърджали по ятагана на Еврен паша бяха обявени за Гюмюрджинска автономна република, а в съседство в Златоградска и Ардинска околия се прокламира „Независимо правителство на западнотракийската народна република“. Тогава всичко свършва в рамките на 52 дни, но ако имаме доверие на световната журналистка Ориела Фалачи (а трябва да имаме), то необходимо е да знаем пророчеството й: днешното ислямско нашествие в Европа не е нищо друго, освен повторение на вековния ислямски империализъм. Но днес нашествието е по-трайно и по-коварно“.

Ние ще се спрем подробно в защита на тезата ни, че „бащата“ на Хитлер е Мустафа Кемал, но първо ще се опитаме да надникнем в областта, любима на многотиражките: сапунената опера „Българка била голямата любов на Ататюрк“.
Димитринка е дъщеря на генерал Стилиян Ковачев. Нямаме място да се спираме на биографията на този велик български военен деец. Дори в голямата скука, наречена „интернет“, има достатъчно писано за него. Ще отбележим само това, че заради проявените от него в битката при Булаир рицарски качества, Фехти бей – в знак на преклонение пред воинската чест на българския офицер му подарява личния си револвер. Това е уникален жест в световната военна история.

Мустафа Кемал пристига в София като военен аташе на 28 октомври 1913 г. Читателят на „Десант“ знае много добре какво е военен аташе – стожер на разузнаването. В нашия случай, изпреварвайки събитията, ще кажем, че в своето пребиваване у нас за около 15 месеца Кемал изпраща над сто доклада до Цариград от военно, икономическо и политическо естество.

Съдбата среща професионалния разузнавач, който ще си остане такъв до края на живота си, с едно от най-красивите по онова време български момичета – Димитринка Ковачева. „Една от най-хубавите българки, вдъхновила бележити мъже и поети“ – пише за нея Лиляна Серафимова в своя книга. И още: „Имаше миловидно лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи, които гледаха ту с чистотата на дете, ту с палавата закачливост на пораснала девойка, ту с нежната, едва доловима меланхолия, неприсъща на възрастта й“.
Между двамата се поражда онова, което всеки знае, че съществува, но малцина са го преживели – взаимна любов от пръв поглед... Един природен закон, над който разумът няма власт.

„Ти и само ти ще останеш жената на моя живот“ – ще сподели при последната си среща с Димитринка, разрешена му от генерал Ковачев,  Мустафа Кемал.
И това ще бъде самата истина... Защото освен сатанинския образ, с който започнахме, Ататюрк е бил и човек с всичките му качества. За това говори и животът му след  Димитринка – ракията анасонлийка от 50 градуса, платената любов, отказът му да се ожени за дъщерята на султана, опитът му за нова любов в лицето на модерната туркиня, високоинтелигентната юристка, завършила в Париж, Латифа Ханъм (бракът им трае само две години и за това време никой не знае и досега какво е ставало зад кулисите).

Драмата на Димитринка също не е малка и за нея не се знае нищо, освен разговора на генерал Ковачев със съпругата си: „Кажи на Митето, че не бива да се среща повече с Кемал. Няма да има женитба! Край на тая история!“
Заслужава си да отбележим още един идентичен случай. Мими – дъщерята на генерал Рачо Петров (незаслужено стоящ в сянка на известната си съпруга Султана), е влюбена в турския посланик Али Фехти. „По-добре да ми отсекат главата, отколкото да видя дъщеря си в ръцете на турчин!“ – заявява готовият да повтори подвига на Балканджи Йово голям българин.

Връщаме се на генерал Ковачев. Кемал успява да се срещне с него и учтиво го пита: „Смятате ли, че доводите против нашата женитба са по-силни от чувствата на Мити?“, на което генералът отвръща: „Съжалявам, но има неща, които предварително са обречени“.
Той ще разреши последна среща на дъщеря си с нейния любим. Това става в сладкарница „България“. Повечето време двамата мълчат. Накрая Кемал целува ръката й и прошепва пребледнал: „Довиждане, Мити! Вярвам, че пак ще се срещнем“. Но няма да се срещнат. Димитринка ще почине през 1966 г. от рак на стомаха без да сподели с никого голямата си любов...

Загадка остава и какво бе провидял генерал Стилиян Ковачев в лицето на младия амбициозен военен  аташе. Без друго му е бил ясен като разузнавач, имащ задача да запознае Високата порта с „въоръжението и обучението, както и възможностите и качествата на българската армия“.
В едно издание на БАН в наши дни „Мустафа Кемал и турско-българските отношения в  документи 1913 – 1938 г.“ няма обаче да срещнете и помен от споменатите от нас сто шпионски доклада на главния резидент. Българските автори и там се правят на ощипани моми на селска седянка  в това отношение. Но турските източници  си го признават.

Все пак с половин уста Милен Куманов в съавторство с Кемал Еюп се спира на близките отношения на Мустафа Кемал с един от българските безродници – д-р Васил Радославов. Малко известна е позорната сделка с Мустафа Кемал, благодарение на която Радославов печели изборите и става министър-председател. Но това е нищо на фона на везните от турската страна – България се включва във войната на страната на Централните сили и „затова – пишат двамата автори – немалка заслуга  се пада на Мустафа Кемал като военен аташе. Стига сме обвинявали само Кобургите, когато се налага да преглъщаме горчивия хап: изгубени 11 хиляди кв.км площ и над два милиона българи като население“.

Ако това може да е спорно като провидяно от генерал Ковачев, то поне на мен, който, като се понапъна малко все си мисля, че разбирам от голямото разузнаване, струва ми се, че генералът е провидял онова, което ще стане алфата и омегата на тайните служби подир половин век. Ние вече нямаме такава, но това е друг въпрос.
Сега в тайните школи от няколко десетилетия се набляга не на всевъзможни хитрости и техника, а на това да се вникне в народопсихологията на населението в страната, в която ще работи агентът. Изучаването на националните особености, нравите, обичаите и всичко характерно в психологията на българина е било задача номер едно, която сам си поставя израсналия сред българчета в Солун Мустафа Кемал.

И като сме на тая вълна, ще споменем и писаното от Христо Красин, който обяви в книгата си „Има ли турци в България“ Мустафа Кемал за българин. В иначе безценната фактологическа книга Красин греши, вероятно подведен от източниците си, че бащата на нацизма е роден в село Себиша – област Голо бърдо, между днешна Албания и Македония. В това село мохамеданите били всъщност българи, само ходжата поназнайвал малко турски. Според някакъв си руски учен Афанасий Селишев в цялата област нямало дори един турчин. В споменатото село Али Ръза и Зюбейде били деца на заможни родители, охридски търговци и от техния брак се родил Мустафа Кемал.

Красин споменава и българския разузнавач дипломатът Сребрен Поппетров, доказващ тезата му, но Веселин Божков в изчерпателната си книга „Епохата на Кемал Ататюрк и трагедията на България“ оспорва доказателството. Така или иначе, налице са тонове биографии на Мустафа Кемал Ататюрк от турски автори, в които се доказва, че е роден в Солун от брака на митническия търговец Али Ръза и бедното селско момиче Зюбейде.

Очаквайте в следващия брой как Ататюрк стана най-големия българомразец


В категории: История , Горещи новини