Шипченска епопея! Тя ни кара в мигове на съвършено откровение да надникнем в сърцето си и да извадим от там най-съкровените думи и най-вълнуващите поетични метафори,
Автор: д-р Петър Ненков
с които да изкажем своя възторг и преклонение пред подвига на шепата опълченци и руски воини, които в знойните августовски дни на 1877 г. покриват този дивен старопланински връх с бели кости и кървав мъх, с неувяхваща и гръмка слава.
На 31-метровия паметник, извисяващ се на върха, са написани думите: „Българино! Свали шапка и падни благоговейно на колене на това свято място!”. Едва ли ще се намерят най-точните сравнения и епитети, които може да роди добронамереният човешки ум, за тези герои, които полагат костите си пред олтара на Отечеството ни, но не допускат тъмата на робството отново да прекърши едва проблесналите лъчи на свободата!
Често се питам: И все пак трябваше ли да я има тази трагична и величава Шипченска епопея? Трябваше ли да има толкова много кръв и жертви, толкова много разбити души и черни забрадки на неутешими войнишки майки и вдовици?
Трябваше! – отговаря сърцето. В нашата история трябваше да има Шипка, за да може България да съизмерва с този чутовен връх своето достойнство и чест И да се самоуважава, за да не ни тежи на съвестта, че е получила свободата си даром! Защото за нея – Свободата – българите се сражаваха, умираха и се превръщаха в безсмъртни.
Опълченците на Шипка! Всяко докосване до подвига им ни кара да наведем глави в синовна почит, да помълчим вглъбени в себе си и после изведнъж да избухнем в пречистващ огън, който ще ни очертае ново измерение на понятията „дълг” и „родина”, „себеотрицание” и „саможертва”.
Свирепите боеве за отбраната на прохода започват на 21 август 1877 г. Въпреки предупреждението на началника на опълчението генерал Столетов, че срещу прохода настъпва 27-хилядна турска армия с 42 оръдия, командирът на 8-ми армейски корпус в Търново, генерал Фьодор Радецки, не изпраща подкрепления на малобройния българо-руски отряд. Той е убеден, че турците не ще похлопат на „заключената врата”, защото проходите в Източна Стара планина са по-лесни за преминаване и не се охраняват от руска войска. И това за малко не обръща изхода на войната на 180 градуса.
Виновни това да не стане са 7-те хиляди българи и руси, решени да умрат до един, но да не дадат ключа за прохода на врага. Когато прибират убитите опълченци, на нито един от тях не намират рана в гърба! Въпреки своето огромно превъзходство, въпреки своите неистови юруши, Сюлейман паша, покрил името с мрачна слава на палач на храбрите черногорци, няма да успее да проникне в Северна България, за да деблокира обсадената армия на Осман паша в Плевен.
От военна гледна точка победата на малобройния руско-български отряд при Шипка е парадокс, но това е една неизбежност, обусловена от историческия процес, защото тук се сблъскват мрак и светлината, робството и свободата.
От тогава ще минат много години, но и днес запее ли планинският вятър своята зла песен, сякаш земята се разтваря и отново полетяват опълченци и руси в атака напред. Свирят куршумите, кършат вековните буки, тръби тръба за атака и мъртвите полетяват в бой, както във Вазовия стих.
Миналата година с група приятели се изкачихме на този чутовен връх, покрит с бели кости и кървав мъх, от който изгря Свободата на България, и наблюдавах с още хиляди българи възстановката на епичните боеве на Шипка. Участниците от клубовете „Традиция" се бяха постарали всичко да изглежда автентично. Наоколо се стелеше гъста барутна мъгла от изстрелите, а на този фон незабравимият Констатин Кисимов с неговото великолепно изпълнение на Вазовото стихотворение „Опълченците на Шипка " разчувства насъбралото се множество.
Усетих, че очите ми се насълзиха. Помислих, че е от барутните частици, носещи се във възуда. Когато се обърнах, видях, че повечето хора край мене също плачеха.
Помислих си, Господи, няма да умре България, както някои пророкуват!
