Кратък разказ за житието и битието на един смел опълченец
Автор: Станко Михайлов
Дядо Иван Османлиев – бащата на майка ми, е роден в Мъглиж през 1863 г. Когато пламва Руско-турската война и решителният бой стига до хребетите на Стара планина, той започнал да се заглежда през турските чалми към чатала на Балкана, дето вече димял барутният огън. И нали припреният се чеше и без да го хапят бълхи, взел да си шушука наум някакви потайни кроежи. А един ден плюл три пъти в пазвата си за кураж, яхнал коня на баща си с бяло петънце на челото и препуснал за кушия към Балкана със затъкнат нож в червения си пояс.
Тогава тъй било – опълченците сами се снабдявали с дрехи, оръжие, храна и всякакво друго военно снаряжение, та даже и зоб за конете си, докато ги разпределят по съответните бойни части. Макар и най-малък от всички, едва четиринадесетгодишен, дядо без спънки бил приет в опълченската дружина и още начаса се хвърлил във военния огън. Бил се на Орлово гнездо като истински балкански лъв, викал „ура“ до пресипваме на гърлото заедно с големите си другари и накрая тъй се проявил с безстрашието си, че когато войната свършила, в Мъглиж се завърнал с няколко рани по тялото и пълен калпак с ордени и кръстове за храброст.
Посрещнат като герой, известно време дядо стоял по родните места и кръстосвал нивите на баща си – не от мерак да ги работи, а от чудене кой нов път да хване. Мерата му се виждала тясна, а очите зяпали все към отсрещната страна на Балкана, зад чиито канари се плискало Черно море. И докато се чудел и маел да тръгва ли или да си седи в бащиния полог, един ден пак яхнал коня и полетял към синята далечина.
Спрял в Анхиало (дн. Поморие), дето вече бил кацар един от братовчедите – Колю. Въртял дядо дървения чук над каците неделя-две, ама не му се усладил този занаят и се заловил с лозарство. Ала и на лозята не му се прихванал балканския корен, та си наумил солничар да стане. Но бос тръни рита ли, че и той. Слънцето горяло очите му с милионите си кристални люспици в соленото блато и от заран до вечер топяло душата му с мерак по нещо друго.
Накрая се цанил чирак при един заможен търговец на платове и едва тук работата му легнала като мехлем на рана. И понеже знаел как да си криви феса и от кой джоб на жилетката да вади златния ланец на часовника с нужда и без нужда, както днешните „носители“ на мобифоните у нас, дъщерята на търговеца взела все по-често да се застоява в дюкяна на баща си, уж захласната по новите цариградски басми и хасета за момински чеиз.
Един ден дядо се поогледал през джама към чаршията и като видял, че нямало ни човек, ни куче наоколо, хвърлил калпака от русолявата си глава и с дървения метър препречил пътя на чорбаджийската щерка. Насам-натам, подгонили се двамата млади из тесния дюкян, пописукали като пилета в ръжена нива от весели по-унесени, че им паднал еднакъв мерак да обират с горещите си снаги паяжините по кюшетата и... след две недели дядо станал праматарски зет. А на другата неделя турил на главата си бяла сламена капела с черна кордела и поел самичък управлението на дюкяна.
Но едва излюлял и последната си рожба – вуйчо Петър, Анхиало злосторно пламнал. Целият град от стари дървени домове изгорял до клечка. Къщи, дюкяни, стока – всичко станало на пепел. Баба Еленка – жената на дядо, стояла на втория етаж на къщата им сред пламъците и тежките й вълнени сукмани горели като факли. Понеже стълбите първи пламнали, тя не сварила да слезе от горния кат и останала горе да се вайка. После се престрашила, затворила очи и скочила в пламъците. Спасила се. Но до смъртта си скоро след това се мъчила с обърната шия и неподвижна глава.
Така дядо останал с пет деца на вдовишкия си врат – четири момичета и едно момче. Но след време го сполетяла и друга беда. Двете му по-големи дъщери – леля Райна и леля Стефанка, заболели от скоротечна туберкулоза и за късо време умрели и двете наведнъж.
Тогава леля Димка – най-малката от момичетата, дал по принуда на бездетната си сестра Тана от Мъглиж, да я отгледа като най-заможна и уредена от целия им голям род. А майка ми Щиляна задържал за кадем на нещастния си вдовишки живот. Щото и вуйчо Петър – единственият му син, и той като него не бил от кротките глави и вкъщи не се свъртал.
Анархист бил, социалист бил, та даже и на остров Света Анастасия лежал някое време за революционните си идеи. А по-късно станал известен като певец и разказвач на народни песни и легенди. През другото време ту мекичар ставаше, ту търговец на жито и добитък, ту фурнаджия, ту „агроном“ (нямаше това образование, ама му идеше отръки да присажда всякакви дървета и понякога по цели месеци само това правеше по хорските дворове с едно специално кожено куфарче, в което държеше такъмите си).
Още една особеност имаше дядо. Понеже беше много жалостив и с редки пръсти, нямало сираче или беден, на когото да не помогне. Зададе ли се зима, натоварвал чували с брашно на колата и тръгвал да ги раздава на сиромасите из града. По цели коли дърва харизвал и на онези, които нямали съчка да турят в огнищата през студените и ветровити морски дни. Ала запролети ли се, тръгвал из околните баири да ашладисва дивачки или пък копаел кладенци по сушавата мера за жадните и неимотните.
Дядо имаше таман три фамилни имена и прякори: Иван Османлията, Иван Опълченеца и Иван Джандарина. Защо се е нарекъл и вписал в общинските книги Османлиев – никой не знае. Чичо Стефан от Лъка – негов братов син, смяташе, че името му идело от големия ни род, разпръснат из Мъглиж, Казанлък, Анхиало, Бургас, Каменар, Лъка и къде ли не другаде, който както и азиатските турци – османлии, кажи речи, из цяла Европа газел земята със завоевателския си нагон и диваческа настървеност. Може и тъй да е, защото по него време родът ни наброявал над 140 човека, а днес колко е – и общинарите не знаят.
Туй пък Джандарина му прикачили, когато след пожара в Анхиало дядо се разорил и като останал без доход, взел да подрънква опълченските си кръстове пред големците и да припомня за себе си. Властта още отпреди му предлагала разни служби за заслугите му в опълчението и освобождението на Отечеството, но той все отказвал. А сега като се видял на зор, поел работата в наскоро създадената тъмница в Бургас. Надянал кипрата полицейска униформа, зачаткал по калдъръма с лъскавата си шашка и близки и познати набързо му вързали името Джандарина, та до смъртта си остана все с него.
На новата си служба дядо се повъртял някоя и друга година жаловит и сиротен от вдовишкия си живот и взел да се озърта за нова жена. Но все не намирал такава – на очи мила и на сърце драга, каквато била първата. Ала не се отказвал от мерака си. Един ден сред чувалите с дървени въглища в пристанищните складове съзрял някаква жена. Не била вече с момински лик, но и не чак толкова презряла. Била обаче тъй изпоцапана по лицето и дрехите си, че само очите й блестели като огледалца.
Дядо първо решил да я откара в службата си и да разбере коя е, що е и какво търси в тия ранни часове на пристанището, където цивилен крак не давали да стъпва, освен хамалите, моряците и чиновническата прислуга, заедно с митничарските и пограничните власти. Ала греещите като месечина очи на жената тъй припламтели в мрачната му душа, че вместо към джандарството, той я повел към морето. Измила се непознатата в чистите утринни води край вълнолома, свила на кок гъстите си черни коси, изпънала стан като сърна и дядо затънал до пояс в пясъка от почуда и омая пред лика й. Сякаш до него стояла дъщерята на самия морски цар, а не тази, която видял преди малко в складовете черна като кюмюрджийка и опърпана като вретенарка.
Промълвил дядо дума за кураж, втора изрекъл, а жената го гледала с големите си черни очи през мигли като изкласила метличина и само мърдала страхливо юмруците на двете си ръце, като че месила хляб. И той не издържал дълго на пронизващия блясък и смутено навел глава. Тогава видял, че жената била боса. Какво си помислила непознатата за дядовия поглед – не знам. Но щом усетила накъде свърнал очите си тънкия и наперен джандарин с лъскава шашка на кръста, тя начаса приклекнала в пясъка и закрила нозе с черната си рокля. Успяла само да промълви „папуци“ и разперила ръце с жест, с който искала нещо да обясни.
Дядо я погледнал изпитателно и както си го помислил, тъй излязло. Жената била гъркиня, която била дошла през нощта скрита в малка турска гемия, превозваща въглища от Цариград за Бургас. Но дядо, който говореше турски и гръцки като родни езици, вече не мислил за „джандарското“ си задължение. Приклекнал до нея и заслушал тъжната и страшна одисея на младата гъркиня.
В Цариград били домът и семейството й. Имала мъж, син и дъщеря и всички живеели доволно и щастливо. Ала една нощ турците започнали прочутото гонение срещу гърците,, както преди тъй постъпили и с арменците. И злата орисия пламнала.
Къде когото уловят – ханджара до дръжката забивали. Посекли сума народ. После започнали да грабят къщите и да ги палят. Сред огън и дим, пясъци и кръв нещастниците бягали, спасявайки се кой как може. Мъжа на гъркинята посекли на място, а след него изпищели и двете й деца. Изплашена до смърт, жената се втурнала несвестна в зловещата нощ и през сокаци и дворове стигнала до пристанището. Свряла се в един недоправен каик и там останала да чака отлива на окървавения град.
Но в това време я съзрял друг турчин и замахнал. Хем с ножа си, хем с настървеното си тяло. Силна и пъргава, тя цапардосала нападателя с веслото и затичала към гемиджиите. Сред тях познавала много добри хора, приятели на мъжа й, който бил търговец на риба. Но като стигнала до тях, сварила още по-страшна олелия. Кой с лодки, кой с плуване и тичане по скалите, всичко живо бягало накъдето му видят очите. Тогава тя успяла да се притури на една гемия, която току-що разпъвала платната си за някъде. По какви морета щели да клатят вълните, нещастната жена не знаела. Скрита в кюмюрените чували, тя искала само да се спаси и избави от ужаса на нощната касапница.
Захапала кълчищения край на чувала, за да затекне плача си, тя се стаила и зачакала спасение от небето.
След две нощи гемията спряла. Къде – жената не знаела. Но щом чула в тъмното чужда реч, скочила през котвените въжета и се мушнала в един от дървените складове. Скоро през отворената врата слънцето блеснало в очите и след него светнала сабята на дядо.
Докато гъркинята разказвала, дядо мълчал. Щом свършила, той я изправил от пясъка, казал й нещо на гръцки и тя кротко тръгнала подир него. А по-късно, когато хванали коричка раните по изгубеното й семейство, станала негова жена, майка на осиротелите му деца и баба на нас, родените след това внуци...
Знае ли човек къде започва мярката на силния и завършекът на слабия! Земната милост и кръвната дан нямат предели, затова са и вечни сред хората – грешни и не грешни.
