Пишманкьой – последното изгорено от турците село

Автор: Димитър Шалапатов

живеещи доскоро в Османската империя, до гибелта на хиляди от тях, опозоряването на много жени и момичета, отвличането на други и след нечовешки гаври и мъчения, до зверското им избиване.

Бяха опожарени много села. Всичко това извършено от редовната турска армия и башибозук. Село Пишманкьой е едно от тях, но за разлика от другите български беломорски села, в които, макар и трудно, след време хората се завърнали и започнали всичко отново, то в това село животът замрял завинаги в онези трагични септемврийски дни на 1913 г.
Ето какво е написал проф. Любомир Милетич за онзи последен ден на селото в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”: „Сражението при Фере станало на 23 септември, а убийствата в долината „Армаган” - на 25 същия месец. Сам Руси Славов минал на другия ден с четата си през долината и видял трупове на убитите, но нямал време да се спира повече, понеже бързал на помощ към село Пишман, което било в пламъци.

Когато наближил на 4-5 километра до селото, Славов с бинокъл видял, че жени и моми от селото били подкарани като стадо от турската редовна войска. „Трима мъже от Пишман, разказваше Славов, - изплашени, минаха покрай нас и не ни познаха. Ние ги спряхме и узнахме, че 4-5 първенци от селото, заловени, били убити (Стамо Бакалинът, Куцият и др.). Като разбрах, че това е редовна войска и че главният им командир е в село Чукурен, където караха нещастните жени, не можах да издържа и със своите 25 момчета на мръкване ги пресрещам при местността между Пишман и Чукурен (караха до пет хиляди глави добитък), и ги нападнахме ненадейно. Турците в паника избягаха, хвърляха даже и раници. Едно муле с маузерови патрони хванахме. Освободихме жените, като ги препратихме да се присъединят към другите.”

По ирония на съдбата, последното опожарено от турците село е първото, в което животът замира завинаги. След реокупацията на Тракия от българските войски жителите му се настанили да живеят в изоставените турски села: Османча – 40 семейства, Чукур верен – 80 семейства и Коюнери – 65 семейства.

По-късно, когато Беломорска Тракия била предадена според Ньойския мирен договор на Гърция, пишманци се заселили в следните български селища: Свиленград и селата Островец, Щит, Йерусалимово, Костур, Генералово, Бориславци, Маджарово, Ефрем, Крум – Хасковско, Доганово, днешно Капитан Петко войвода-Тополовградско, Малък и Голям манастир – Ямболско, Хасково, Тополовград, Ямбол.
Търсейки село Кутруджа (Котроня), съвсем случайно открих местоположението на с. Пишманкьой, тъй като то не е отразено на съвременните гръцки карти. Намира се в Софлийска община, между Дадия (Чамкьой) и Лутрос (Лъджакьой).

Първото нещо, което видяхме със Стефан Захариев – моят преводач, бе дървена табела с  надпис „Песани” и голямо стадо овце, на което овчар бе българинът Христо от Свиленград, а собственик- каракачанинът Васил от с. Балъкьой, чийто род също живее в България. Преди имал 3000 овце, сега останали само 500.

Цялото село е в развалини. От къщите са останали само каменните основи. На мегдана му могат да се видят руините на църквата „Св. Георги”. По-добре запазена е „хубавата камбанария”, както я нарича войводата Пею поп Трендафилов, който дал сведения за селото, съхранени в архива на Георги поп Аянов. Каменният мост над рекичката Милашка, пресичаща селището, е непроменен от времето. Старият орех и черницата с големия дънер все още извисяват клони към небето.

През септември 2008 г. заедно с мои приятели бяхме в Беломорска Тракия,  за да вземем пръст от селата, пострадали през 1913 година, която да положим в Пантеона на загиналите в Маджарово. Тогава моите спътници споделиха, че точно в Пишманкьой вълнението им е било най-силно, може би поради факта, че там се усеща духът на предците ни.
През пролетта на 2009 г. придружавах група тракийски българи от селата Бориславци, Маджарово и Крум, сред които имаше потомци на пишманкьойци. Тяхното вълнение бе неописуемо, защото те за първи път видяха селото на своите деди. Пред тях изникваше картината на спомена, предаван им от баби, дядовци и родители.

Пишманкьой някога е имало 185 къщи с около 1200 жители. Разположено е на един хълм в крайните Югоизточни Родопи, между върховете Чаталкая”, Сиври тепе и Таушан тепе. То е едно от старите български поселения в този край.
Името му произлиза от факта, че селяните му отказали да приемат исляма, въпреки че преди това били обещали пред турските власти. Нарекли го „Пишман омушлар”, а от там - „Пишманкьой”. Селото се състояло от четири махали – Горната, Каршишната, Барчинската и Киряковската. 

Каршишната махала била на отсрещния бряг на р. Милашка. Барчинската била над селото. Пишманкьой граничи със следните села: на север с Муката, на северозапад с Тахтаджик, на запад с Доганхисар, на юг с Чукур верен и Саръкая, на изток с Катранджикьой и на североизток с Кутруджа.
Мерията на селото била доста голяма. От изток към запад – повече от 6 часа път. От север към юг – около 5 часа. Тази огромна територия благоприятствала развитието на скотовъдството.

Там виреят бук, дъб, бор, а така също зеленика, дронилика и пирен. Растат също всички видове ментови и папратови треви. Растителността благоприятствала зимната и лятната паша за добитъка.
Названията на рекичките около селото били: Малката река, Голямата река, Милашка, Ракова Падина, Чамската падина, Полянска падина, Карталска падина и др.

Планинските местности се наричали: Чукарите, Поляната, Малката поляна, Пресойка, Атанасица, Леската, Стойков гроб, Райовица, Трите врися, Кутелето, Иванкова чука, Лешово бърдо, Сините камъни, Кермидият, Кляйковица, Мажрявката, Чучурите, Равен камен, Камбурова чука – все български имена. Турски имена се срещали в наименованията само по края на мерията, която граничела с другите турски села като Чатал-кая, Гусгун-кая, Сиври тепе, Таушан тепе и други.

Чешмите в селото били нова придобивка и носели имената Новата чешма, Поповата чешма, Старата чешма и Чешмата на Хаджи Новак. Пиела се  вода направо от изворите, които били образувани от така наречените „врисове”. Кладенци имало само два – Черковната кувия и Барчинската кувия.
Селото, освен вълна, сирене, добитък, продавало също много бадеми и мед. Специални закупчици от Цариград  идвали за меда, високо ценен поради това, че бил събиран предимно от ментовите растения.

Най-прочут пчелар и скотовъдец в селото бил дядо Хаджи Новак Стоянов. Той имал  800 кошера пчели, 1500 глави дребен добитък (кози и овце) и около 100-150 глави едър добитък (волове, крави, коне, мулета и магарета).
Освен черква с хубава камбанария и училище, в селото имало специално двуетажно здание за конак, за идващите турски чиновници по служба. Около така изградените в центъра обществени постройки имало три големи и удобни бакалници и кръчма, от които едната била черковен имот – така нареченият „Черковен дюкян”.

Селото се отказало от Патриаршията и преминало към Екзархията през 1880 г. Първият български свещеник  бил поп Трендафил, а първият български учител – Петко Рожеников. Съборът на селото ставал на Димитровден.
Пишманкьойци били балканджии със смел и буен характер, толкова чувствителни, че едно събаряне на калпак от главата от грък или турчин се считало за тежка обида по народ, която не прощавали.

Съдели се помежду си от специален съвет от най-старите, най-опитните и почтени хора, наречени „старците”. Щом „старците” решели известен спор, всички се подчинявали. За селяните решението на „старците” било много по-ценно от каквото и да е решение на турски съд.
Всички били обикновени хора, тихи наглед, скромни, но и крайно честни. За тях дадената дума, обещаното, било закон.

До Балканската война селото притежавало около 42 хиляди глави дребен добитък и около 2000 – едър, като най-бедният стопанин имал от 50 до 100 глави дребен добитък. Изнасяли бадеми и дървен строителен материал за направа на коли, също големи количества вълна, козина,  дребен и едър добитък.


В категории: История , Горещи новини