Тя става първата българка – кавалер на общо четири ордена „За храброст”
Автор: Димитър Делийски
Преди половин век попаднах на снимките на една от най-юначните българки в цялата ни история – Донка Богданова Ушлинова.
Тя е родена през 1885 г. в с. Смилево, Битолско, близо до Ресен и Охрид – родно място и на Даме Груев. По онова време тази част на Македония все още се намирала под турско робство по силата на Берлинския договор.
Останала от малка сираче, Донка се омъжва твърде млада – едва 17-годишна, за Ставри Ушлинов от село Лера, Битолско, чието землище било владение на Явер паша. Чифлиците му ги управлявал Реджеп ага. За да създаде по-сносен живот на семейството си, Ставри заминал на гурбет, а Донка с етървите си останала да работи на пашовите чифлици. Самотната млада булка привлякла мераците на Реджеп ага и от ден на ден той все по-дръзко я задявал. Положението ставало нетърпимо, а не се намерил мъж, който да защити честта на българката.
Една вечер Донка подмамила агата в къщи и го съсякла с брадвата. С етърва си го заровили в християнското гробище и така смелата млада жена отървала както себе си, така и своите съселяни от насилника.
Естествено, на другия ден турците го подирили, и то най-напред в къщата на Ушлинови. Не намерили улики, но Донка останала под подозрение, което османлиите не скривали. При такива случаи единственият изход за нея бил да постъпи в четата на Славейко Арсов. И тя облича четническата униформа, научава се да стреля, да мята бомби, да издържа на дълги и бързи преходи, да студува и гладува наравно с мъжете.
Бойното кръщение на Донка става през 1902 г., когато турците се опитали да заловят легендарния войвода Йордан Пиперката и на помощ му се притекли четите на Славейко Арсов и Георги Сугарев.
Назряват събития от историческо значение, в които четата на Славейко Арсов играе първостепенна роля. На 17 април 1903 г. в Смилево под председателството на Даме Груев започва конгресът на Битолския революционен окръг, който по силата на извънредни обстоятелства взима решение за подготовка на всеобщо въстание. Тези обстоятелства били Солунските атентати и боят при с. Баница, в който загива войводата Гоце Делчев. Всичко това става, докато конгресът заседава.
Четата на Славейко Арсов, в която била и Донка, охранявала района на Смилевския конгрес.
Край близкото село Цапари избухнало сражение между селската милиция и турска войскова част. Всички войводи напуснали конгреса с четите си и се отправили на помощ на селяните от Цапари. Даме Груев и Борис Сарафов определили 20 юли за начало на въстанието, но за Донка то започнало значително по-рано:
Още на 2 юли четата на Славейко Арсов се сблъсква с турски аскер край Ресен и от този момент до потушаването на Илинденското въстание животът на българката се превръща в низ от сражения с турците. Войводата се стреми да не откъсва четата от Смилево до деня на въстанието и се зареждат една след друга люти битки: на 6 юли – при с. Круши, на 10 юли – в село Леорека, където била изненадана, но успява да се задържи в района до 20 юли.
В Смилево въстанието избухва в уречения ден. Тук се намирал щабът му, начело с Даме Груев. Под звъна на камбаните въстаниците прогонват от населеното място настанените там турски войници.
Селата Смилево, Гявато и Цапари са основната част на въстаническия район Гяваткол. Съсредоточените тук чети задържат положението в свои ръце около 20 дни, отблъсквайки всички неприятелски нападения. На 14 август Назър паша предприема нападение с 10 000 войници и въстаниците са принудени да отстъпят. Въпреки насилията и опожаряването на населените места, селяните заявяват на войводата Славейко Арсов: „Нека сме живи, ще си направим по-хубави къщи.”
Четниците са разгромени, започва изтеглянето им към България. Пътят на Донкината чета е осеян със славни битки край Демирхисар, Прилеп и Велес. Накрая Славейко Арсов се съединява с войводите Георги Попов и Андон Кьосето, преминава на изток от река Вардар и се насочва през Сърбия към Куманово. От Сърбия четата се прехвърля в княжество България.
Ужасна е съдбата на бежанците от района, където избухва Илинденското въстание в България, но женското щастие се усмихва на Донка и тя прекосява цялата страна, за да намери мъжа си чак във Варна!
За тях обаче не се намира място в македонския квартал на града и двамата заживяват в буквалния смисъл на думата по горите, където правят дървени въглища и ги продават на варненския пазар. И така цели девет години до Балканската война през 1912 г!
Тогава като феникс от пепелта се възражда надеждата за освобождаване на родния Македонски край. И сега Донка показва онова, което я прави изключителна сред българките: заедно с мъжа си Ставри тя се включва в Македоно-Одринското опълчение в състава на Осма Костурска дружина.
Този път битките я отвеждат на юг към Бяло море, където съдбата й поднася една от невъзможните си иронии: след битките в Балкан тереси и при Гюмюрджина Донка е сред онези, които пленяват Явер паша при Мерхамлъ. Ако си спомня читателят, това е онзи паша, на чиито чифлици като млада булка е робувала Донка. Направо като в древна гръцка трагедия!
Не мислете, че с този триумф завършва бойният път на невероятната българка. Нея я чакат още много сражения – Донка Ушлинова изминава целия боен път на Осма Костурска дружина до края на Балканската война. И като истински смел войник тя е наградена с два ордена „За храброст” 4-та и 3-та степен, получава и звание „младши подофицер”.
След края на войната двамата съпрузи пак се завръщат към старото си битие. Те продължават да работят като въглищари край Варна чак до Първата световна война, когато отново нарамват пушките с твърдата увереност, че този път Македония ще бъде освободена.
В Плевен Донка и Ставри Ушлинови постъпват във Втори Македонски полк, който по-късно е преименуван на 60-и пехотен полк. Бойната история на това военно формирование завинаги е свързана с името на жената, която получава в него третия си орден и става първата българка – кавалер на три ордена „За храброст”. А през 1917 г. при обиколка на позициите главнокомандващият генерал-лейтенант Никола Жеков проверява и 60-и пехотен полк, като пред строя награждава Донка с четвърти орден „За храброст” І-ва степен. Славата й обхожда цяла България. Но и този път Смилево остава само в мечтите и сънищата й.
През 1970 г. успях да открия в архива на казанлъшката учителка Елена Стамболова, която е работила в Македония, две снимки на Донка и Ставри Ушлинови, запазени от леля й Зоя Желязкова от Кърджали. Те са от периода 1922-1924 г. и показват, че и след Първата световна война Донка и Ставри Ушлинови продължават да се борят с оръжие в ръка за македонската кауза.
Ако се съди по тях, македоно-одрински доброволчески формирования на военна основа по онова време все още са съществували по южната ни граница. Донка и Ставри са участвали в тях.
На едната снимка Донка е начело на група въоръжени жени във военно облекло и вероятно е бременна с единствената си рожба, защото е доста наедряла. На другата снимка са щастливите Донка и Ставри с двегодишния си син Димитър. Детските му ръчички с изненадваща лекота държат ножа от пушка „Манлихер” и огромен „черногорски” револвер, при това зареден с бойни патрони! Личи си от каква майка и какъв баща е това чедо.
След войната Донка и Ставри успяват да съградят собствен дом в Добруджанския квартал на Варна, но не му се радват дълго: на 27 юни 1937г. невероятната българка Донка Ушлинова умира едва 51-годишна с очи, отворени към Смилево.
През 1995г. публикувах статия за Донка. След месец получих писмо за нея от Николина Арабаджиева от Балчик, в което е описан животът на сина на именитата българка. По нейни сведения той е роден на 14 юли 1924 г. Дъщеря му също е кръстена на майка му – Донка. Тя се омъжва в Германия и остава да живее там.
