Можем ли да си върнем Западните покрайнини

Автор: Стефан Станев

Три основни фактора обуславят геополитическата обстановка на Балканите през годините на двете Балкански и Първата световна война. На първо място това е вековната великосръбска идея за надмощие на Балканския полуостров, свързана със стремеж към асимилация, водене на политика съобразно етническия принцип и станала изразител на редица провокации от политическо, етническо и военно естество.

На второ място се явяват геополитическите амбиции на Великите сили, като още в края на XIX и първите две десетилетия на XX век Балканите се явяват своеобразна арена на сблъсък между руската имперска идея за „панславизъм” и австро-унгарската доктрина за покровителство над южните славяни. По своето естество и двата проекта представляват идеологическа конструкция, като Русия в годините след Балканската война използва Сърбия като притегател център за славянското население, което пък подтиква австро-унгарската външна политика към решителни ходове за уреждане на новата фаза на Източния въпрос.

Именно усложнената ситуация на Балканите е първопричината за избухването на Първата световна война, започнала след сараевският атентат, извършен от терористична организация, свързана с ръководни среди в Белград. От друга страна е необходимо да се спомене, че междудържавните отношения в този период се характеризират със стремеж за преразпределение на колониалните държави между Германия,Франция и Англия. Така след продължителна война силите на Антатата надделяват, но международната обстановка остава все така усложнена.

В тези размирни години започва и преразпределението на територия, човешки съдби, капитал и геополитическо влияние. От това се възползва най-вече Сърбия, която вижда благоприятна почва за реализация на националната си доктрина, в чиято основа стои създаването на силна сръбска империя, обхващаща Сърбия, Черна гора, Хърватско, Словения, Войводина, Косово, Македония, както и части от Албания и България. За реализацията на тази откровено шовинистична идея сръбската прогностична външнополитическа мисъл използва влиянието си в Англия и Франция, които по това време се явяват геополитически колоси в Европа.

На балканска почва реализацията на доктрината изисква асимилация на страните от Западните Балкани, които след ПСВ имат статут на  частично независими държави. Така на 1 декември 1918 г. се създава Кралство на сърби, хървати и словенци (по-нататък КСХС), което от геополитическа гледна точка представлява своеобразна гаранция за буферна зона пред германските интереси и в този смисъл резонно получава подкрепа от Антантата.

Спорна е законността на новосъздаденото кралство. От международноправна гледна точка КСХС е в разрез с редица императивни норми, които са основа за създаването на нова държава или за обединението на няколко държави в една. Такава норма, придобила на по-късен етап общозадължителна сила, е правото на самоопределение на народите.

Сърбия влиза в състава на новото кралство като международно призната държава, прекъсвайки континуитета си. Статутът на Хърватия, Словенция, Далмация и Босна и Херцеговина обаче е съвършено различен. Хърватия, от своя страна, влиза в кралството като временна държава след разпадането на Австро-Унгарската империя, а Словения, Далмация и Босна и Херцеговина дори не са имали своя автономия. Черна гора пък представлява самостоятелна и призната държава, но под сръбска окупация.

Всичко това говори достатъчно красноречиво, че кралството не е създадено от общата нужда на няколко народа, етнически и религиозно различаващи се, а като практическа реализация на вековните стремежи за „изключителност” на една  държава. Следващите стъпки на сръбската политическа мисъл са свързани с цялостната асимилация на останалите народи от КСХС, наложена чрез създаването на унитарна (единна) държава, което пък е в разрез с исканията на хървати и словенци за повече автономия.

На външнополитическа основа сръбската дипломация се възползва от привилегията на „победител”, като започва пропагандна кампания за окупация на нови територии. В преговорите по условията за мир в парижкото преградие Ньой сръбската делегация, водена от Никола Пашич, поставя огромни териториални претенции към България, като иска да вземе градовете Петрич, Кюстендил, Радомир, Брезник, Белоградчик, Кула и Видин, населявани основно от българи. Тези претенции са оправдавани с „етнически” аргументи, като се предоставят редица фалшифицирани документи. Освен това сръбската делегация посочва и „стратегически” основания за исканията си, свързани с близостта на телеграфните им съобщения до границата на България.

Така към появилите се в резултат на многократното прекрояване на границите на възстановената след петвековно робство Трета българска държава и крайно несправедливото разкъсване на българското етническо землище на Берлинския конгрес и след нарушаването на Лондонския договор от 1913 г., към четири териториални въпроса (македонският, тракийски, добруджански и моравски), станали фундаментална основа на българската външна политика, се прибавя още един – този на Западните покрайнини.

Исканията на сръбското правителство впрочем не се явяват нови. Още на Берлинския конгрес Сърбия отправя искания, които чертаят границата й по същия начин, по който го правят чрез един мемоар, изпратен до западните правителства през 1919 г. Българската държава, макар и победена, не остава безучастна към случващото се. На 12 септевмри 1919 г. тя изпраща нота до конференцията, чрез която настоява да се определи етническият характер на отделните области на Балканите и да се направи плебисцит.

Изискването за провеждане на референдум по такъв особено важен въпрос, на първо място, е създаването на временни органи на властта от представителите на местното население. На второ място, плебисцитът трябва да бъде проведен под наблюдението на международна комисия и най-накрая, мнението на народа би следвало да бъде основа за какъвто и да е международен договор, определящ границите. Такова е и настояването на американския президент Уилсън, чийто авторитет по това време е огромен. Той твърди, че е необходимо да се прокарат новите граници в Европа, доколкото обективните условия позволяват това и съобразно етническия принцип.

Прокламираните още през войната принципи за самоопределение на народите, известни още като „четиринадесетте точки на Уилсън” , изиграват значителна роля в българското общество и фактически обезсмислят мотивите на българите да водят по-нататък война, чиято цел и идеал е така бленуваното национално обединение. Но въпреки несъмнената праведност на българските искания и подкрепата от американска страна, парижките „миротворци” отказват да изпълнят искането на българската делегация за провеждане на плебисцит в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини, а също така и да удовлетворят искането за контрол над тези територии от страна на нововъзникналото Общество на народите или на определена от него голяма западна държава победителка.

От това становище на западните държави умело се възползва  сръбската дипломация, която разширява пропагандисткия фронт чрез издаването на редица брошури, статии и доклади, в които обвинява българските власти в шовинизъм и военна агресия срещу „сръбското” население. По този начин противобългарските настроения в западния елит се засилват и България на практика остава изолирана от случващото се по мирните преговори.

Новата Версайска система, възникнала чрез явни манипулации и открито нарушаване на международното право, прокарва териториалните граници в много случаи произволно и от гледна точка на страната победителка, нарушавайки освен всичко друго и прогресивното развитие на дипломатическите отношения, съгласно които след всяка война враждуващите държави ще определят по справедлив начин клаузите на мирните договори, а виновниците  ще бъдат наказвани чрез създаването на международно наказателно правосъдие за физически лица.

В границите на победителите остават  големи, често пъти компактни маси от чужди населения, чийто брой според редица анализатори достига до 50 милиона. В годините до Втората световна война сръбските власти провеждат насилствена асимилация и сърбизиране в окупираните територии, позовавайки се на приетия през 1920 г. Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства и задължава българите да приемат сръбски имена и презимена.

Тук ще се спрем конкретно на българите в Западните покрайнини и възможността в днешно време справедливостта да възтържествува, позовавайки се на нормите на съвременното международно право, претърпели кодификация в годините след Втората световна война.
Политическият живот в Западните покрайнини попада изцяло под диктовката на проюгославските партии, като дори т. нар. „опозиционни партии” не признават наличието на българско малцинство в тези краища.

В годините до Втората световна война българската дипломация постига частични успехи в отношенията си с кралството, като справедливо трябва да бъдат отбелязани успехите на българската делегация, начело с Емануил Попйорданов на организирания от Обществото на народите Пети конгрес на малцинствата в Женева (1929 г.) , където официално се признава съществуването на българско малцинство в Югославия, както и подписаният през 1937 г. Пакт за вечно приятелство между България и Югославия, което води до смекчаване на граничния режим и до възстановяване на взаимните посещения от двете страни на българо-югославската граница. Разбира се, тези успехи не решават по същество проблема.

През Втората световна война Западните покрайнини са върнати на България, но в рамките на съюз с Хитлер, което до известна степен обрича каузата, имайки предвид липсващата подкрепа на редица държави, в това число и съседни. По силата на Парижкия договор от 1947 г. Западните покрайнини остават в рамките на социалистическа Югославия, което води до продължаване на асимилацията и сърбизирането на местното население.

Въпреки това първите следвоенни години се характеризират с близки отношения между Югославия и България, която вече се намира под контрола на СССР. Това води до заформяне на дискусии за предаването на Пиринска Македония на Югославия и връщането на Западните покрайнини на България. Последващият конфликт между Сталин и Тито обаче слага край на преговорите, а с това и на българския национален идеал.

В годините след падането на Берлинската стена и настъпилите демократични промени, българската дипломация не съумява своевременно да постави на преден план въпроса за връщането на Западните покрайнини, въпреки множеството доклади на ООН по въпроса за малцинствата в Югославия и изобщо острата реакция на международната общност срещу политиката на Милошевич. Всичко това изисква въпросът за международния статут на Западните покрайнини да бъде поставен там където му е мястото –  на преден план в българската външна полити­ка.

Като цяло международното право държи особено много на териториалната цялост, тъй като по този начин се поддържа определен ред в междудържавните отношения. Има обаче изключения.
На първо място трябва да се отбележи, че Ньойският договор противоречи на съвременните принципи на международното договорно право, а именно: равноправно споразумение; съгласуване на волята, което е в съответствие с общоприетата в международноправната теория за съгласуване на волите, намерила отражение и в договорната практика на държавите; предметът на всеки международен договор трябва да бъде реално изпълним и да бъде в съответствие с общопризнатите принципи и норми на международното право.

Нито едно от тези условия не е изпълнено на Парижката конференция през 1919 и 1920 г. 
На второ място, основополагащ принцип при определяне на правния режим на държавната територия е правото на народите и нациите на самоопределение. Съгласно него е напълно възможно да бъдат извършени както частични изменения, така и значителни. От особено значение е, че принципът на териториалната цялост не възпрепятства законосъобразността на териториалните изменения. В този смисъл, един договор е нищожен, ако в момента на сключването му противоречи на императивна норма на общото международно право.

В чл.71, ал 1 от Виенската конвенция се казва, че ако се появи нова императивна норма на общото международно право, всеки действащ договор, който не е в съответствие с тази норма, става недействителен.
На трето място, международното право предвижда прекратяване на договор при коренна промяна в обстоятелствата. В тази насока се произнася и Международният съд по делото относно компетентността във връзка с риболовните зони (Решение от 2 февруари 1973 г.; Великобритания/Исландия). Според магистраните „този принцип и изключителните му условия, на които той се подчинява, са посочени в член 62 от Виенската конвенция за правото на договорите, който в редица отношения може да се разглежда като кодификация на съществуващото обичайно право, що се отнася до прекратяването на договорните отношения поради промяна на обстоятелствата”.

Тук е важно да се отбележат две неща. Виенската конвенция като цяло забранява ревизия на сключени договори, които се отнасят до промяна на границите. Този текст обаче се отнася за всички договори, сключени след приемането на Конвенцията от 1969 г.
На четвърто място, действащото международно право предвижда разваляне на договор при изчезването на субект. Ако предметът на контракта или една от подписалите го страни изчезне, договорът става нищожен (чл. 61 от Виенската конвенция). След разпадането на Югославия се образуват първоначално пет, а по-късно и шест независими държави, от което следва, че въпросът за Западните покрайнини би следвало да се реши между тях. Вместо това и след разпада на Югославия тази изконно българска територия остава в рамките на Сърбия.

Освен това трябва да се отбележи, че следвоенното устройство на света през следващите години се е нарушавало многократно. Това е и друго основание за ревизия на един договор.
От голямо значение е и мотивът на една държава да сключи определен международен договор. В случая става въпрос за чисто „стратегически” основания, поради които Сърбия анексира Западните покрайнини.  В днешно време е невъзможно да се говори за определена военна „стратегия”, тъй като България и Сърбия са приятелски държави, а и дори да не са, съвременното международно право забранява войната като средство за решаване на междудържавните конфликти.
На ход сега е българското Външно министерство.


В категории: История , Горещи новини