Той бил честен патриот и дори не е помислял за царската корона
Автор: Борис Цветанов
Разликата с кавичките от заглавието на драмата на Васил Друмев не е случайна.
Иначе всички сме откърмени от детските си години от христоматиите с фразите „Не го убивай, Иванко“ и „Тежка е царската корона“ (всъщност: Не ще ли да ти е тежка тая корона, Иванко).
Не е грях на Васил Друмев. И при Шекспир от текста му до историческата истина за някои от кралете има светлинни години разстояние. Но англичаните се прекланят на драматурга и знаят историята си. Докато у нас все така си живеят недомислията на ортодоксалните ни източници, но те са сътворени не от професионалисти, а от хранени на императорите хора. Те са изопачавали историята на 180 градуса в угода на началниците си, а що се е касаело до българските владетели там лъжите им край нямат. И обикновено истината е ясна, само като си помисли човек колко традиционни обикновени византийски идиотщини – убийства, братоубийства и преврати – се приписват на българския царски двор, в който подобни неща не са и помирисвани.
Такива интриги прочее са характерни и за Високата порта в Истанбул. От 36 султана 21 са свалени със заговор, 13 са били удушени, а братоубийството за запазване на престола е било законосъобразно.
Преди всичко обаче Друмев не е бил запознат (както и другите автори от негово време) с юридическата страна на заемането на трон след смъртта на владетел. Иванко е можел да седне на него само ако тримата му вуйчовци – Асеневци (а той е техен сестрин син), са починали. Но и тогава всичко зависело от болярски съвет, в който вероятно пак е щяло да се стигне до приемане на болярина за съвладетел или регент, тъй като цар Асен има наследник, макар и дете.
Недоразумението започва от Паисий Хилендарски, черпел безкритично византийските фалшификации. Старият Асен, според Хилендарския монах, бил толкова „благочестив, че подбудил завист у някой си Иванко, барон на цар Асен, който бил коварен и завистлив човек. Имал голям род от братя...“ и т.н. Тогава този голям род поискал Иванко да „убие цар Асен и да се възкачи на трона“. В заговора Иванко замесил и сестрата на Асен.
Няма да се спираме на заблудите на първия ни историк, който стига до думи като тези, че Асен бил „прободен с меч лично от Иванко“, обявил се за цар и прочие.
Не греши само той. Христаки Павлович в „Царственика“ си представя Иванко като коварен и ловък човек, прелъстил сестрата на цар Асен (всъщност – негова леля), а Георги Раковски, иначе критичен към източниците си, им хваща вяра, че Иванко, сродник на Асен, го убил „заради някакви си любовни сплетни, що имал Йованко със сестра му“.
Йован Райч в „История разних словесних народов“ от 1823 г. отбелязва, че плененият от българските войски византийски военачалник Исак подкупил Иванко да убие царя и стига до там, че предателят прелъстява дъщерята на Асен (негова първа братовчедка), като й сваля звезди от небето, че ще я направи царица.
Добри Войников пък пише, че „гръцкий войвода Исак... подбуди от българските велможи едного на име Иванко да убие Асеня, та да се възцари той на мястото му“. Все според него след масови кръвопролития, сякаш това не е Търново, а Константинопол, Иванко „стана господар на царския двор, а след толкова и на цяло Търново“. После цар Петър напада столицата и „Иванко едвам можа да избергне...“ и да намери прибежище в Цариград.
Нито изброените досега персони, нито новите историци сякаш не виждат елементарната логика в приличащите си като две капки вода измишльотини на византийските хранени хора – убийството на цар Калоян от Манастър си е копие на разказаното от тях за убийството на цар Асен – явно тия „хронисти“ не са имали кой знае какво въображение, иначе нямаше и да бъдат такива слуги на императорите.
За съжаление отпечатъкът на първите български историци си стои и в изследванията от ново време. Васил Златарски пише, че Иванко след като убива цар Асен забягва в Цариград, преминава на служба при Алекси Трети, получава за съпруга дъщерята на зет си Исак – познатия ни пленник в Търново, и става управител на Пловдив и Родопите.
За да сме още по-наясно с византийските фалшификатори, нека напомним още един епизод от ежедневието на Византия от онова време. През 1195 г. брат на императора Исак II извършва преврат, ослепява го и се възкачва на трона с името Алекси Трети Ангел. Той е, който изпраща зет си севастократор Исак на война с цар Асен.
Никита Акоминат отбелязва, че боляринът Иванко, братовчед на Асен, завързал тайни преговори със севастократор Исак Комнин „и после извадил меч и убил царя“.
„Преди да разсъмне – пише „ хронистът“, по цялата страна се разнесла вестта за убийството на Асен. Петър се явил пред Търново от Преслав и Овеч (дн. Провадия) и обсадил Търново. Иванко избягал от града и се предал на Петър“.
Шарлатанството на Акоминат е на повърхността. Как би постъпил Петър с убиеца на брат си?
Отговаря ни дисидентът Йордан Вълчев: „Той е знаел, че Иванко не е убиецът на брат му, друго обяснение няма“. Това той го казва преди 30 години в пространно есе, представено на конкурс на Община Велико Търново във връзка с 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър.
На драматичната съдба на това есе ще се спрем накрая.
Йордан Вълчев – неумолимият търсач на истини, за които писахме наскоро в „Десант“, не е първият, но е фактически вторият, който след повече от сто години пише за онова, което пръв е провидял Константин Иречек. Той единствен дотогава твърди, че Иванко не е убиец на Асен.
Ако действително той е бил заговорник и убиец, би забегнал моментално към Цариград, както прочее си го измислят византийските мошеници.
Истината е друга. Иванко действително се озовава в Цариград, но с друга мисия. Преди това обаче да видим какво става със севастократор Исак след убийството на цар Асен. Той изчезва от хрониките, след като вече многократно е споменаван в тях. Логиката сочи, че това е организаторът на убийството, който заедно със свои сподвижници – византийци пленници и заложници в Търново, веднага е ликвидиран, най-вероятно от самия Иванко.
Потвърждение за това може да видим в идентичния случай, разиграл си по време на цар Иван Асен. В столицата той организира комплот, подобен на този на Исак. Владетелят вече има опит от историята с баща му и Комнин е наказан с особена жестокост.
Връщаме се на случая с Иванко. Най-вероятно след справянето му със заговорниците, той отива при цар Петър (както е при Иречек). Там вероятно двамата решават да изиграят византийците с една мащабна дезинформация. В подобни шпионски игри българите имат богат опит още от времето на кан Крум, да не говорим за класическата измама на кан Телериг.
Иванко наистина заминава за Константинопол, като там се представя за беглец, след като е убил цар Асен. Византийският император му се доверява и го назначава за управител на Пловдив и Родопите. Скоро обаче византийците разбират какво се крие зад усилените строежи на крепости на Иванко вместо в Северните Родопи, за да отблъсне българското нападение – в Южните Родопи. Намерението му е разгадано – укрепленията са предназначени да бъдат аванспостове за завземане на Беломорието.
Става известно и сприятеляването на „убиеца“ с цар Калоян. С войска срещу Иванко е изпратен опитният пълководец Мануил Камица. Победен в битката, той е заточен от Иванко като пленник на цар Калоян.
Нека за миг приемем официалната версия, че цар Петър не разбрал, поне на първо време, предателството на сина на сестра си. Но в никакъв случай не може да се съгласим, че той ще бъде другар на цар Калоян – Халата Йоан, а не Кала – Красивия (най-малко византийците ще назоват царя с това прозвище), наричан от ромеите и латинците Скили (Кучето) Йоан, още Ромеубиец.
Известна е още особената жестокост на цар Калоян, с която той се е разправял с предатели от доста по-нисък ранг от убиец на български цар. Дране на живо на предатели и какви ли не подобни мъчения са обяснявани от разни радетели на социалистическия реализъм с някаква „лудост“, болест у цар Калоян, причинени му от дълбока рана на черепа му, получена на млади години.
И изведнъж този жесток към най-малкото предателство владетел се прегръща с убиеца на брат си и първия цар на нова България. А това се признава дори от византийските хронисти мошеници.
Ограниченото място не ни позволява да се спрем на смъртта на цар Петър. Официално той е убит при заговор на търновски боляри. Къде са обаче тия боляри, след като са изпълнили задачата си. Споменатият дисидент Йордан Вълчев смята, че цар Петър е починал от мъка по брат си. Защото не е имало причина за заговори, тъй като управлението на Петър е успешно и в политическо, и във военно отношение.
Колкото до съдбата на византийския двор – през 1203 г. ослепеният Исак Втори организира заговор, връща си трона и управлява със сина си, но през следващата година в Константинопол пристигат кръстоносците.
Този закъснял урок по история бе предложен на българския читател общо взето в есето на Йордан Вълчев, за което споменахме. То е предадено в Община Велико Търново през август 1985 г. За съжаление не е отличено дори с някакво поощрение, което е любим похват на церберите на социалистическия реализъм при сблъскване с първокласни произведения.
Това за пореден път огорчава дисидента. Дълго време сам той не посяга към него. Едва през 2004 г. със заглавие „Среща с Асеневци“ съчинението му е отпечатано в списание „Усури“.
Случаят с есето е разказан на страниците на книгата на Йордан Вълчев и Иван Радев „Homo epistularum и животът вчера“, издадена от великотърновското издателство „Слово“ през 2007 г.
В пълен текст пространната творба е поместена през 2012 г. в четвърти том на шесттомника „Събрани съчинения“ на Йордан Вълчев, издание пак на „Слово“.
