На този дебелак и нахалник всичко му се разминава – коментират негови съвременници
Автор: Борис Цветанов
Няма многотиражка, която да не се е занимавала със Стоян Ц. Даскалов (Стецето) – всички до една по закона на Марко Ганчев: „Хем нищо не казал, хем сега го повтаря“. Но ние винаги сме се старали да кажем нещо ново и различно.
Ще се спрем главно на емблематичния роман „Път“ – с осем издания и общ тираж в главозамайващите днес над четвърт милион екземпляра.
Георги Марков разказва в „Край Мальовица“, че Стеце бил от ония писатели, които още тогава имали по половин милион в банките (при курс на лева равен на долар). И как в книжната фабрика на Горнобанския път се претопявали непродадените книги, които още на другия месец били в книжарниците в поредното издание.
С едно само изречение сатирикът Крум Вълков пък дава най-точната характеристика на „явлението Стеце“: „За неговия Път към хонорарите ще се говори в мемоарите“.
Иначе самочувствието на автора е над нивото на който и да било негов съвременник. „Самочувствието е необходимост на твореца!“, заявява недвусмислено Стеца пред преподавателя ми в Института Деко Василев.
Всъщност няма да отречем качествата на писателя. Например желанието да разнищи злободневни конфликти, включително политически. Има съдържателност и острота. Особено в сценариите на филмите – като например „Тайната вечеря на Седмаците“, където има остра сатира в стила на критическия реализъм срещу потребителството и шарлатанството. Може би защото той не е чужд нито на едното, нито на другото.
Романите му обаче са наситени с наподобително илюстрована тематика – това вече не съм го измислил аз, писано е в „Речник по нова българска литература“, едно съвременно издание. Както и това, че е стихийно разточителен в битоописанията. И още – че има раздуване на натурализъм и документалност.
Е, дойдохме си на думата. Документалността в „Път“ е кошмарът на Стецето от началото на април 1965 г., когато става самоубийството и разкриването на заговора на Горуня.
През май същата година в софийското поделение, в което служех, в дните на художествената самодейност гостуваха писатели и артисти. Трябваше да присъства и Стоян Це Даскалов. Всичко бе договорено, апропо – единствено той ме попита за хонорара. В уречения ден дойдоха Людмила Исаева, Видин Даскалов, Лиляна Кисьова и други. Авторът на „Път“ не дойде. Огнян Фунев, чешит и тогава, коментира, че манията за следването у Стецето отстъпила на мания за преследване.
По това време София се тресеше от слухове за Иван Тодоров – Горуня, Цоло Кръстев и Цвятко Анев... А прототип на главния герой в романа на Стеце – Гарчо, беше Горуня. През март, когато започнах търсенето на гостите за поделението, той го изтъкваше като нещо изключително, докато го слушах разсеяно, смаян от разкоша в дома му. И тогава твърдо ми бе заявил, че при гостуването си в поделението ще говори най-вече за „Път“ и за образите в него, за които са му послужили, освен Горуня, още и Цоло Кръстев и Цвятко Анев.
Бях вече проучил общите линии, които следваше авторът при среща с читатели. „Първите въпроси, които ми задават, е кое ми е дало повод да напиша „Път“ – казваше той и се впускаше в подробности дори за езика, както и за характерната псувня „мари жено врачанска“...
След време констатирах, че е взел да послъгва. Че бил замислил този роман още през 1942 г. Но нали фантазията му не беше на кой знае какво ниво, измисли за прототип някакъв нелегален с име Тодор Иванов. А по-късно взе да го усуква по килифарски, заявявайки: „Спрях се за първообраза на познатия ми партизанин Г.“. Да не му придиряме – всеки, който бе запознат с партизанството във Врачанско, беше наясно.
За да маскира обаче треперенето си след разкриването на заговора на Горуня („Гащите му трепереха“ – свидетелства Огнян Фунев), Стеце взе да дрънка по срещи, че използвал за прототип и Чочоолу. И започна да си измисля всякакви подвизи с него на бойното поле, при все че и българското, и съветското командване не позволяваха на писателите да се мяркат на фронтовата линия.
Ето още излияния на мастития „пътник“ от ония години: „Много от неговите (на партизанина Г., б.а.) схватки с врага се разказваха от уста на уста из Врачанско... Не само сцени от неговия живот съм използвал, но и на много ятаци от този край...“
И още: „Когато ме питат жив ли е Гарчо, отговарям: „Жив е и живее“. Когато питат: „Вярно ли е, че работи в ЦК?“ отговарям: „Вярно е“. Явно е имал за какво да трепери „дебелият шарлатанин и некадърник, на когото всичко му се разминава“, каквато е оценката на съвременниците му.
Стеце имаше още основания за треперене през ония времена: сестра му – концлагеристка, преди това е била връзка между партизаните от Врачанско и Червен бряг.
От април 1964 г. Ст. Ц. Даскалов става един от най-активните доносници в ЦК. Неслучайно Георги Марков пишеше, че ДС нямало нужда от агентура сред писателите, те сами си донасяли всичко. Конкретно за Стеце дисидентът уточнява: „Заедно с Орлин Василев беше известен с това, че информираха високопоставените си приятели в ЦК и Политбюро за било не било“.
Той се отличава още с остра критика към западни автори и филми и обвинява в идеологическа диверсия преводачите на Бьойл, Камю, Сартр.
Когато ЦК го награждаваше за кучешката му вярност като хранен човек с командировки из капиталистическите държави, Даскалов се отплащаше с хули, че тия страни били грозни, ужасни и с нечовешки пространства.
В същото време, изпълвайки дома си с чуждестранни вещи (шушукаше се още през 1965 г., че спалнята му била от червено дърво за 10 000 лева), той не се свенеше да говори за превъзходството на народното родно производство...
За да сме докрай честни с читателя, ще добавим и един малко известен факт. Литературното блато (както бе терминът, въведен от Георги Марков) криеше непримирими подводни течения. Имаше две групи: едната – около Караславов и Радевски (дясната ръка на Червенков в неговата Софийска пролет), и другата – около Веселин Андреев, Пенчо Данчев, Леда Милева и други.
Христо Радевски бе известен с историческата си фраза „Секретарите идват и си отиват, поетите остават“. А Караславов бе изметен заради неприкритото му отрицателно отношение към другаря Живков.
За чест и на двете течения, нито едно от тях не поиска да приюти в редиците си Стоян Це Даскалов.
И още една подробност – все през оная фатална 1965 г. упорито се носеше слухът, че бил крал с пълни шепи от Михаил Шолохов.
И още. Когато Радевски е смъкнат от всички постове, той се среща с Тодор Живков. „Как може да подкрепяте писатели като Стоян Це Даскалов и Орлин Василев?!“ – попитал култовият автор на „На партията“. „Те са нечестни хора и политически търгаши, но в момента те подкрепят нашата линия и това е, което е от най-голямо значение за нас“ – отвърнал Първият.
Ще завършим с друг цитат от Стеце: „Аз признавам за единствен най-голям съдник народа, неподкупен критик, независим...“
Е, този народ си каза думата. През май тази година се навършиха 30 години от смъртта на писателя. Никой не си спомни за него освен повтарящите се и без повод една друга многотиражки.
