Един крадец връща у нас приключенския роман

Автор: Борис Цветанов

Приключенският роман „Остров Тамбукту“ (1955) се появи по времето на анатемата на кримката и приключенските книги, произнесена от некоронования цензор Младен Исаев. „Криминалният роман и приключенският – бе отсъдил той веднага след Девети – са плевели в литературната нива и трябва да се изкоренят!“ Просто бе перифразирал бащата на социалистическия реализъм, но да не му придиряме...
За десет години до появата на романа на Марко Марчевски (1898-1962) бяха отпечатани само десетина приключенски книжки, главно съветска скука, и едно нищо от Жул Верн и Майн Рид.

С приятелчетата ми прелиствахме, като че ли вършим престъпление, издадените преди Девети романи на Емилио Салгари, Густав Емар, Луи Жаколио и Едгар Уолъс. За четене такива книги изключваха от гимназията...
Затова и посрещнахме като пир за душата четивото с продължение „Остров Тамбукту“, излизащо във вестник „Септемврийче“ .

Разбираемо е защо писателят, още преди романът да излезе в отделно издание, получи огромен брой писма от читатели с въпросите: „Съществува ли остров Тамбукту?“, „Вие ли сте главният герой на романа?“, и още, и още...
Дори китайската писателка Чън Къ при среща с бай Марко пита: „Наистина ли съществува остров Тамбукту?“, на което Марко Марчевски отвръща: „Откакто написах романа – съществува“.
Не само появата на това заглавие, но и неговата история е истинска екзотика. Той не е писан на бюрото или в кревата.

През 1941-43 г. в селището на Държавна сигурност Еникьой в Беломорска Тракия (социалистическото време го наричаше концентрационен лагер, б. а.) властта не е пречела на „заселените“ там да си провеждат каквито си искат занятия. Политическата голяма скука скоро била изместена с предложение към Марко Марчевски да разкаже за бурния си живот. Една вечер край огъня писателят започнал с април двадесет и пета, после с бягството си от България, заточението в Егея, СССР...

Но житейските истории си имали свършване. И когато взели да го подкачат: разкажи нещо за Африка, за океаните, той се захванал с измислиците. Александрия, кръчмата „Китайските фенери“, тайнственият капитан Стерн, плантаторът Смит, яхта към Кокосовите острови... И, разбира се, класическото корабокрушение на самотен остров с туземци, които не са виждали бели хора. А после и тайнственото спасяване и т.н., и т.н. – няма да разработваме романа.

Днес  може би главатарят Боамбо, синът му Амбо, коварният жрец Арики, дъщеря му Канаамей – всичко е анахронизъм, но сред жадната за четиво читателска публика, особено младата, ефектът бе като този, който произведе в ново време „Шифърът на Леонардо“.
През деня „концлагеристът“ обслужвал лекаря в лечебницата. Тъй като много-много работа нямало, сядал да си пише разказаното предишната вечер. А после край огъня – отново се отдавал на съчинителства. Всички вярвали, че разказва истинска история, случила му се лично нему. Само Жак Натан, виден по-късно професор, го гледал под око, подсмихвал му се като Мона Лиза и златният му зъб присветвал тържествено от пламъка..

Марко трудно понасял недоверието, още повече, че от време на време Натан се обръщал с ироничен глас към слушателите: „Абе, не виждате ли, че Марко ни разказва сюжет за роман?!“. Но никой не вярвал. Даже една вечер го изгонили и едва не го набили.
Бай Марко зашифровано си му го върнал. Когато вече подготвял романа за печат, вмъкнал в характеристиката и във външното описание на традиционния капиталист – плантатора Смит, черти и от характера, и от външността на Жак Натан. Най-вече вечерния кошмар – блестящия на огъня златен зъб...

За увлекателността на историята говори и фактът, че след Девети един от лагеристите, журналист, чието име ще премълчим от уважение, се опитал тук и там да разказва чутото като преживяно от самия него. Но бил разобличен на бърза ръка.
През есента на 1943 г. задържаните били освободени. Марко Марчевски оформил донякъде ръкописите си, но работата му била прекъсната от голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г. Тогава той, както почти цялата столица, се втурнал с два куфара към гарата. Когато пристигнал във Велико Търново, единият липсвал. В него били ръкописите му. Е, потъгувал малко.

По онова време приключенски романи заливали книжарниците, но от чужди автори. Българските се ограничили главно около комерсиалните книжлета за Жари и морското момче на подмазвача на Райха Емил Коралов. Същият, който веднага след Девети стана най-големия пролетарски писател с възпевческите си скуки за септемврийци.
Имало все пак един приключенски роман (българският „Граф Монте Кристо“) – „Детето на героя“ на Стефан Керезов, автор на бестселъра „В килиите на Централния затвор“, претърпял четири издания. След Девети и двете му книги отидоха на аутодафето.
Марко Марчевски махнал с ръка и се захванал подобно Емил Коралов да се приспособява. Хванал се с партизанската тема  и през 1950 г. дори му била подхвърлена Димитровска награда.

През 1951 г. станал най-популярния български писател с бестселъра „Митко Палаузов“. Преди да разнищим докрай историята с „Остров Тамбукту“, ще се спрем за малко на нещо любопитно. Историята с написването на пропагандното книжле за детето партизанин си има своето очарование. Бащата на Митко – Трифон Палаузов, от мъка по сина и жена си изписва няколко тетрадки, надявайки се да види написаното на книга. Тъй като бил скромен човек, пък и знаещ си, че е далече от литературата, дава записките си на Марко Марчевски, който е не само известен вече писател, но и земляк.

Марчевски е от село Марча, Габровско, за което казват, че всеки втори мъж носи българското име Марко (Марко Ганчев също е от там). За рекорден срок писателят подготвил историята на детето партизанин и за още по-рекорден срок я издал като написана от самия него. На едно обсъждане на романа в Габрово бай Трифон не изтраял на биенето в гърдите на Марчевски, извадил патлака и го подгонил по сцената... Е, това беше между другото.

Зает с възпяването на партизанството, Марко Марчевски окончателно махнал с ръка на „Остров Тамбукту“, още повече, че у нас вече се знаело що е това приключенски роман, а никой не задавал въпроса има ли той почва у нас.
Един ден обаче непознат глас го потърсил по телефона и поискал среща. Скоро при писателя се явил млад мъж и му разказал потресаваща история. Някога, доста отдавна, останал сирак. За да се препитава, започнал да краде. Заредили се арест, свобода, затвор, свобода... Девети го заварил изпечен рецидивист.

Освободен от решетките, не бил впечатлен кой знае колко от новата власт, не станал милиционер като много от „колегите“ си и се хванал за стария занаят. Само че го пипнали в трамвая, както крадял портмоне. Хайде сега в едно прочуто по онова време огромно сиво здание зад „Лагера“. И там по вапцаровски попаднал на хора и станал човек.
Като се разчувствал след поредната награда за трудова дейност, се качил на тавана, на който бил складирал крадени навремето вещи. И така открил куфара на Марко Марчевски с ръкописите в него. За какво му били те на превъзпитания вече нов човек! И ето – носи ги на автора...

За писателя оставало само да се хване за перото. Разбира се, за да спази каноните на социалистическия реализъм, той (според думите му) се захванал да чете и да взема акъл от научната литература – на първо време от Енгелс. Следвали Дарвин, Ефремов и кой ли не, разбира се – историите на великите пътешественици, откриватели и не знам какво, като между другото не пропускал да се надсмее над романистите Салгари, Емар и Жаколио, които според него разказвали неща, нямащи нищо общо с действителността на живота на племената на островите.

Романът, както знаем, става веднага бестселър. И ако преди Марко Марчевски Павел Вежинов не бе написал „Следите остават“, цялото писателско войнство щеше да се впусне да пише имитации на „Остров Тамбукту“. Само Григор Угаров веднага изважда на бял свят „По следите на заточеника“ – едно бледо копие на романа на Марко.
А все с приспособленчески привкус Марко Марчевски не пропускаше да изтъква в „откровенията“ си, че написал романа не на пишеща машина, а с писалка, при това – ленинградска марка...


В категории: История , Горещи новини