Как дружбашите потапят в кръв опитите на Конституционния блок да ги свали от власт
Автор: Борислав Гърдев
След като на 21 май 1920 г. земеделското правителство на Александър Стамболийски започва самостоятелно управление, съпътствано от серия амбициозни, но не добре проведени реформи, настроили срещу управляващите значителна част от българското общество, пред лидерите на традиционните буржоазни партии у нас безалтернативно се поставя задачата за обединение и противодействие на дружбашката власт.
На 15 март 1922 г. се създава Народният сговор като някои от най-видните му представители като Атанас Буров, Андрей Ляпчев и Григор Василев участват в преговорите за изграждането на Конституционен блок и дори влизат в ръководството му. Блокът става реалност на 6 юли 1922 г. и в редиците му се вливат и Обединената народно-прогресивна, Демократическата и Радикалдемократическата партия. Приема се, че това е първото обединение на буржоазните партии, а Сговорът е интелектуалният им ръководител.
На 15 юли Блокът публикува „Позив към българския народ” с искане за възстановяване на конституционните свободи и права и за създаване на необходимите условия за мир, ред и законност в страната. Тактиката на блокарите цели да убеди цар Борис III да свали от власт земеделците и след формиране на широко коалиционно правителство да се проведат и спечелят парламентарните избори.
Скоро жестоката реалност нанася първите корекции на блокарските химери.
На 21 май 1922 г. от дружбашки агенти е убит председателят на Народния сговор Александър Греков, а опитът за преврат на врангелистките военни формирования от 16 май 1922 г., разработка на ВЧК, е прехвърлен от управниците към негативите на Конституционния блок.
Неизбежно възниква идеята за масови акции срещу земеделското правителство.
Неин автор е Атанас Буров. Планират се три мащабни събора в най-важните градове на страната при нарастваща активност на опозиционните сили. За начална точка на акцията се определя старата столица Търново, където се разчита и на влиянието на Националлибералната партия, следващата спирка трябва да бъде Пловдив, а кулминацията се очаква в София на 15 ноември.
Правителството на Стамболийски реагира мълниеносно и на заседанието си на 12 септември 1922 г. решава да разгроми търновската акция на блока. За разправа с противниците са привлечени дружбите от цяла Северна България, които трябва да участват в конгрес на цвеклопроизводителите в старата столица на 17 септември, а възникналият „Комитет за селска диктатура”, създаден след XVIII конгрес на БЗНС на 31 май 1922 г., дори издава Окръжно за убиване на блоковите водачи, чието изпълнение е отменено след намесата на вътрешния министър Райко Даскалов.
На 16 септември от софийската гара за Търново в спален вагон се настаняват водачите на блока Найчо Цанов, Михаил Маджаров, Теодор Теодоров, д-р Стоян Данев, Александър Малинов, проф. Георги Данаилов и Петко Стоянов. Към композицията е прикачен министерски вагон, в който за конгреса на цвеклопроизводителите пътуват министрите Цанко Церковски, Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов.
Случайно или не, но Стамболийски е извън страната – в Женева, на заседание на Обществото на народите, но опозиционните лидери предчувстват, че ще инициира в Търново кърваво сблъскване.
В трена пътуват също комунистическите функционери Йонко Панов и Тодор Луканов, снабдени с карти на сътрудници на МВР, представителят на монарха Първан Драганов, както и журналисти от водещите издания „Народ”, „Епоха”, „Независимост”, „Пряпорец” и „Земеделско знаме”. Такова струпване на изтъкнати представители на интелектуално-политическия ни елит говори недвусмислено за изключителността на предстоящото стълкновение.
На гара Долни Дъбник водачите на Блока са малтретирани и унижени. Вестник „Мир” в бр.6685 от 18 септември 1922 г. свидетелства в публикация, озаглавена „Неописуема вандалщина”: „Извършеното е тъй вандалско, тъй зверско, че е смутило и неговите автори, които бързат чрез телеграфните агенции и чрез своите вестници да го представят като възмущение на тъмната маса, породило се и възникнало помимо тяхната воля.”
В същия материал се компрометира вътрешният министър Райко Даскалов, който се прави на заспал, за да не предотврати побоищата и гърмежите, но „бил вдигнал крайчеца на пердето от прозореца на спалния вагон и всичкото време наблюдавал изпълнява ли се пъкленият му план.”
На 16 септември във влака се разиграва много неприятна сцена, достойна за тогавашните нрави. Въоръжени сопаджии излъгват мастития политик Михаил Маджаров, че синът му Георги – дипломат от кариерата, е убит в Горна Оряховица.
Реакцията на политическия ветеран и публицист е показателна и симптоматична. Той се обръща към мъчителите си с думите: „Имах двама сина. Единият убиха във войната (Междусъюзническата, б. а.), другият сте убили вие. Убийте и мене!”
За да се избегнат срамни саморазправи, Райко Даскалов извършва милостив жест, отклонявайки влака за Русе, но вместо там, той спира към 18 часа в Търново. По заповед на местния земеделски лидер Крум Попов блоковите водачи са затворени в казармите на 18-та дружина, като преди това им е направена назидателна снимка на гара Търново до водача на земеделските сили Стоян Цанев от Кнежа.
Привидно животът им е вън от опасност, но сред самозабравилите се и безотговорни фактори в старата столица битува амбицията да има Народен съд над тях на 17 септември или поне да бъдат хвърлени и удавени в река Янтра от хълма Царевец или от Стамболовия мост!
Това принуждава търновския кмет Кръстьо Станчев (националлиберал) да изпрати гневна телеграма до Райко Даскалов, в която изобличава него и правителството „за нечуваните издевателства над опозицията”.
След двудневни буйства, към 10 часа преди обяд на 17 септември дружбашите, въоръжени с близо 5000 пушки, са насочени към Горна Оряховица, откъдето се изтеглят със специални влакове.
На 15 септември до късно вечерта част от лидерите на Конституционния блак напразно чакат на гара Горна Оряховица свои привърженици от Шумен и Русе. Промъкват се само отделни лица, тъй като другите са бити по гарите.
На 16 септември влакът с блоковите водачи от София е спрян на гара Ресен, а на гара Горна Оряховица е върната композицията, идваща от Шумен с 1200 души блокари. Същия ден през Горна Оряховица се очаква да мине тренът с лидерите на блоковите партии, но вместо тях към 8 часа от Русе пристига влак, в който пътува подпредседателят на XIX ОНС Георги Марков.
Шайките на управляващите се втурват да търсят водачите на блока, но тъй като не ги откриват, потеглят към града с викове: „Буров, Буров да го намерим в града и да го заведем в Търново пред Народния съд”. След кратък набег групата се връща на гара Горна Оряховица и попада на Георги Маджаров.
Разбирайки какво го чака, Маджаров хуква да бяга, но преследвачите му го настигат с кабриолет. Нанасят му жесток побой, задигайки всички книжа, пари и личния му часовник пред погледа на парламентарния подпредседател и пом.-градоначалника Станчо Трифонов. Едва след като Маджаров заприличва на обезобразен труп, Трифонов, подпомогнат от жандармерийски поручик, го закарва в болницата.
След 9 часа на гарата пристига Буров. Той съобщава на пристигналите с товарен влак от София блокари от Плевенско, Белослатинско и Врачанско, че е получил телеграма от Плевен, в която му се съобщава, че водачите на Конституционния блок са арестувани във вагона на влака, с който пътуват.
До смрачаване с каруци и файтони в Горна Оряховица идват около 5000 души от Беленска и Свищовска околия. В 20 часа от Русе пристигат още 200 души – последните блокари, промъкнали се в Горна Оряховица.
На 17 септември 1922 г. към 7 часа сутринта над 5000 мирни граждани потеглят към Търново за протест „срещу срамното за народа управление”. По пътя за Арбанаси колоната е пресрещната от войска. Майор от Четвърти конен полк извиква Буров и му съобщава, че животът на лидерите на блока е в безопасност.
След това оповестява пред гражданите известната телеграма до представителите на блока в Горна Оряховица от 17 септември, подписана от блоковите ръководители – Александър Малинов, Теодор Теодоров, д-р Стоян Данев, Михаил Маджаров и проф. Данаилов, по настояване на Райко Даскалов, която гласи: „Понеже нашият митинг в Търново е забранен и понеже идването ви тук ще се посрещне с въоръжена сила, което би докарало съвсем нежелателни кръвопролития, най-настоятелно ви приканваме да не предприемате нищо. Ние сме арестувани в казармите“.
След така създалата се ситуация колоната тръгва обратно към Горна Оряховица.
При завръщането й враговете на блокарите опитват клопка с привличането на Атанас Буров и придружаващия го Димитър Христов уж за преговори с министър Коста Томов, като целта е задържането на Буров.
На 1,5 км от града по колоната е открита стрелба от дружбашките хайки. Дадени са жертви, между които е и членът на Народната прогресивна партия от село Българска Бяла Михаил Юрданов и Васил Делийски от Плевен, тежко ранен е депутатът радикалдемократ Илия Георгов. Извършени са изстъпления над къщите на видните граждани Илия Шаранков и Басмаджиев, на кантората „Буров Д.А.”, плячкосан е клубът на Народно-прогресивната партия, като дори е задигната посудата оттам!
Стрелбата в града продължава до 14,30 ч., след което тук пристигат победоносно земеделските сили от Търново, водени от министрите Даскалов и Томов, носещи черни полумаски на лицата си и авиаторски каскети. Гърмежи на гарата се чуват до 17 часа, след което, използвайки настъпилото спокойствие, през нощта и на другия ден – 18 септември, оцелелите блокари започват да се разотиват.
На гара Горна Оряховица е предотвратен още един срамен инцидент. На 16 септември представителите на опозиционната преса успяват да спасят от арестуване директора на вестник „Пряпорец” Антонов, използвайки легендата, че с тях пътуват американци, и така успяват да получат разрешение от Райко Даскалов журналистите да се завърнат обратно в София.
Случилото се в Горна Оряховица бързо става достояние на цяла България. В бр. 993 от 21 септември вестник „Зора” излиза с критичната публикация „Позорът на дружбашите”, в която случилото се на 17 септември в Горна Оряховица е определено като „неописуемо злодеяние”, в противовес на твърдението на „Земеделско знаме” в бр.1 от 27 септември, че „17 септември е народно дело, истинско проявление на народовластието отдолу”.
След изстъпленията Атанас Буров първоначално се укрива при Димитър Шаранков, а след това преминава с лодка в Румъния и бяга в Париж. Във Франция емигрира и Иван Естратиев Гешов. В Германия се спасяват демократите проф. Моллов, Григор Василев, Добри Кършев, Стефан Стефанов, както и членът на Обединената народно-прогресивна партия Димитър Христов.
Народнякът Димитър Яблански е заловен при преминаване на границата при Драгоман, арестувани са и лидерите Андрей Ляпчев, Стефан Бобчев, Стефан Костурков, д-р Йосиф Фаденхехт.
На 26 септември правителството взема решение да даде под съд министрите от кабинетите на Гешов, Стоян Данев и Малинов – Костурков, управлявали страната през 1911-1913 и 1918 г.
Задържаните лидери и депутати изпращат протест до председателя на парламента Недялко Атанасов с копие до премиера, настоявайки за освобождаването си преди началото на парламентарната сесия на 2 октомври. След откриването й, на 7 октомври депутатът демократ Никола Падарев изисква освобождаване на задържаните водачи на блока, тъй като „арестуването им е атентат срещу нашето държавно устройство, с потъпкване на парламентарните норми и конституцията.”
В отговор правителството провежда на 19 ноември референдум за съдене на министрите от трите кабинета. За осъждането им гласуват 600 455 души, а срещу – 205 512.
С прекия вот се нарушава конституцията, тъй като съденето на бивши министри е прерогатив на специален Държавен съд, като референдумът е предшественик на друг свой събрат от 8 септември 1946 г., с който България е обявена за република.
Така общественото противопоставяне продължава да нараства, страната се изправя на ръба на гражданска война, а оттам до преврата на 9 юни 1923 г. начело с Александър Цанков, крачката е само една.
