Предателства след атентата в терористичната организация

Автор: Борис Цветанов

Най-зловещият за близо седем десетилетия атентат в световната история и ненадминат и до днес по падение – да се взриви Божи храм навръх Велики четвъртък, крие още мръсни тайни.
Преди време БНТ излъчи специално предаване за случилото се през 1925 г. в църквата „Св. Неделя“. В студиото на националната ни телевизия най-сериозният изследовател по въпроса – писателят Андрей Илиев, изглеждаше сред гостуващото историческо войнство като Гъливер сред лилипутите. Водещият обаче му даваше думата само от кумова срама. Накрая зрителят, който знаеше малко за атентата, след предаването знаеше още по-малко.
Пропагандата и историците и до днес представят члена на Военната организация Марко Фридман за герой.

Фридман е арестуван заедно със земеделците Петрини и Косовски. Последните двама са ликвидирани начаса. Но Марко не само остава жив, а заради безопасността му е прехвърлен тутакси в Централния затвор. На броящи се на пръсти е предоставена такава закрила.
Държанието му там говори най-малко за така наричаните днес „защитени свидетели“. Той се разхожда с цигара в уста, а присъдата си в съда посреща „спокойно и с достойнство“, както пише Николай Христозов.

През 1980 г. ми разказаха и за нещо друго, което е представлявало база за спокойствието на Фридман – имало по това време специална група от влиятелни евреи, които подготвили огромна сума в пари и злато за откупуване на живота му.
Според и досега ширещи се твърдения на „историци“ той не бил в течение на подготовката на атентата. Но е бил член на Военната организация, а дори според Цола Драгойчева, която тук-таме в спомените си промъква, без да го иска, пред  полуграмотната цензура доста истини, „между Военната организация и Централния комитет не съществуваха никакви разногласия“.

Странна е и самата история с ареста на Фридман, Петрини и Косовски. Според  Адела Николова това става случайно, но последвалите нелепости са твърде необичайни за „храбреца“, за какъвто все се е представял и го представят и до днес герой – офицер Марко Фридман. Те са арестувани на четвърти етаж и са били въоръжени до зъби с пистолети и бомби, но са обискирани чак когато излизат извън къщата. Гората е била на една ръка разстояние и едно решително държане на тройката би им осигурило безупречно бягство.

Петрини и Косовски се държат достойно и са ликвидирани начаса. Фридман обаче остава жив. Компетентната оценка на Андрей Илиев е безкомпромисна: „Очевидно е пропял“.
Световният полицай, за когото сме писали неведнъж – Пане Бичев, е съвсем категоричен: Той (Фридман, б. а.) бе организирал финансите. Предаде и банкерите (включително Анжело Куюмджиев, б.а.). Той издава и скривалищата на Коста Янков и Иван Минков (домовете на Асен Агов, Иван Миланов, Христо Конжейков и Георги Коев, б.а.), които само той знаеше“.

Още по-категоричен е братът на Коста Янков Георги: „Марко Фридман издаде всички конспиративни скривалища“.
За характера на Фридман говори и Асен Павлов: „Беше надменен, правеше лошо впечатление, особено със своето самохвалство, споменаваше постоянно  аз, аз, aз...“.
Такива хора винаги са потенциални предатели, според  закона  на бившия инспектор от Скотланд ярд „Карта на съзнанието“ Джон Грийн.
Това обяснява и тоталното обграждане на дома на Коджейков, а не наложената версия като плод на случайно попадение на полицията.

Коста Янков и Иван Минков напускат квартирата на съмнителния Евгени Леже (най-малодушния арестант след  атентата) още на 17 или 18 април и се разделят в градинката край паметника на Левски. Никой от тях не буди съмнение – елегантни, с бради, те спокойно минават пред полицейските патрули. И двамата се отправят към тясната близка уличка „Искър“, където почти всяка схлупена къщурка е убежище на комунисти.

Цветана Миланова, съпруга на майор Миланов, свидетелства на процеса през 1954 г. срещу офицерите от Трета секция и генерал Вълков, че домът й няколко пъти бил претършуван, но укриващият се три дни там Иван Минков не бил открит. Минков се бои от правилото „веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода...“ и напуска сигурното убежище, за да бъде обграден в дома на приятеля си Георги Коев.

Коста Янков се връща от друго сигурно убежище – жилището на Асен Агов, защото там е само Ваня Агова с две невръстни деца. Отива в близкия дом на Христо Коджейков, който по това време е в затвора. И може би би бил оцелял, ако не е било предателството.
Къщата е обкръжена от полиция и войска, извикана е дежурната част на Гвардейския полк, както и Втори ескадрон. Тежка картечница е инсталирана на прицел срещу дома на Коджейков. Тук е и комендантът Кочо Стоянов. Уведомен е и военният министър генерал Вълков, който нарежда обсаденият да бъде заловен жив. Кочо Стоянов заповядва от затвора да бъде изведен Коджейков и знаейки за политическите разногласия между него и Янков, му предлага освобождаване срещу принуждаване или убеждаване на обградения да се предаде.

Още една старателно укривана мръсна тайна: активно участие в обсадата взема и бъдещият революционер – комунист (?!) и главен палач в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г., македонският Дракула, народният представител от соца Лев Главинчев. Неговото присъствие там е толкова компрометиращо, че той си го признава по време на следствието срещу него през 1951 г., но това е „забравено“ по-късно, когато е реабилитиран и става влиятелна комунистическа номенклатура.
Христо Коджейков обаче изиграва номер на Кочо Стоянов и вместо да помогне за ареста му, застава до него с пушка в ръка.

Кочо Стоянов не се предава и довежда арестуваната Стела Благоева – съпруга на Янков. От нея се иска същото, като съобщава на мъжа й, че ще я застреля пред очите му. Вместо молба да се предаде, Стела Благоева извиква колкото й глас държи: „И да ме убият, не се предавай, Коста!“. Това пък е поредното доказателство за твърдението на Стефан Керезов, запасен офицер и автор на бестселъра „В килиите на Централния затвор“, че сред арестуваните през април 1925 г. „мъже бяха само жените“.

Кочо Стоянов е бесен, защото вече се мръква. Беснее и Лев Главинчев. Негова е идеята да се докара полево оръдие. Офицерите са против. Доведена е пожарната на белогвардееца Захарчук, като за пръв път той трябва не да гаси, а да пали къщи.
В полунощ пожарникарите пробиват дупка в стената на сградата. Коста Янков и Христо Коджейков разбират, че това вече е краят. И двамата запяват пред прозорчето, през което се сражават: „Волга, Волга, мать родная. Волга, руская река...“
Необяснимо защо – дори за писателя и дипломата Стефан Мокрев, живеещ наблизо и наблюдавал цялото сражение на храбреците. Разказа ми го през 1980 г. и този факт не е известен и досега.


В категории: История , Горещи новини