„Нубийските“ версии за българската история

Автор: ст.н.с. Петър Добрев

Преди години един български депутат искаше да побратими България с несъществуващата държава Нубия и с това си спечели духовития прякор Нубиеца. Но немалко сочни „нубизми“ се срещат и в историческата наука, където напоследък някои сръчни изобретатели се опитват да сродят древните българи с най-различни някогашни народи, с които те не само не са били роднини, но дори не са се и познавали. 

Изобретенията от този род силно зачестиха напоследък, но не бива да мислим, че са някакво ново явление. Първата стъпка в това отношение е направена през далечния ХVІІІ в., когато френският бързописец Жакур сбърква старата Велика България при Кавказ с Волжка България и помества в най-четената някога книга – Френската енциклопедия – дълбокомисленото твърдение, че прародината на българите се е намирала в „Азиатска Татария”.

Преди това на запад се считало, че българите на Аспарух са били сарматски народ, тъй като Кавказ е бил част от Сарматия. Но след фриволната грешка на Жакур, над когото някога злъчно се е надсмивал Волтер, версията, че древните българи са били татари се разпространила нашироко по света и към края на ХVІІІ в. австрийският историк Енгел обявил за татари не само българите на Аспарух, но и днешния български народ, отбелязвайки, че българите на Балканите „са една малка татарска орда от 300 хил. души”.

Всеки нубизъм в науката поражда друг – още по-комичен и грандиозен, затова най-известният специалист по история на хуните – Ото Манчън-Хелфен, откровено посочва, че всичко, което е знаела науката до началото на ХХ век за придошлите от изток народи, са били имената на техните водачи. Именно те първоначално са подлъгали бързописците да мислят древните българи за турко-татари, а след това да ги оприличават и с най-различни други примитивни народи като например чудските племена, описани като техни роднини от дядото на Иречек – Павел Шафарик, или дори самоедите от Сибир, с които се е опитал да ги сроди Гилфердинг в средата на ХІХ в.

За това колко нестабилни са били представите за древните българи говори според Манчън-Хелфен най-силно това, че след като близо два века се твърдеше, че името на Аспарух е от тюркски произход, напоследък неочаквано се оказа, че същото име се е срещало в Кавказка Иберия още в 127 г., когато не само в Кавказ, но дори и в Азия не е имало нито едно тюркско племе (първите тюрки са се появили на север от Китай през V в.).

На този фон версията, че Аспарух е носил тюркско име се оказа поредният весел нубизъм, но на нея и до днес сляпо вярват някои наши научни „ерудити”, защото до тях откритията на световната наука достигат често с астрономично закъснение. Нашите родни учебници за съжаление все още дремят на равнището на ХVІІ-ХІХ в. и до тях не е достигнал дори кардиналният факт, че в най-новата класификация на тюркските езици, разработена от К. Менгес, за разлика от старата класификация на Н. Баскаков, древните българи и чувашите са извадени от състава на тюркските народи, а в класификацията на тюркските календари, разработена от Л. Базен, древният български календар е изваден извън тюркската календарна система и е означен като специфичен нетюркски календар.

Любопитно е също, че точно по времето, когато световната наука изцяло се отказа от монголската версия и започва да преразглежда дори тюркската версия за древните българи, а българските езиковеди чл.-кор. В. Бешевлиев и акад. Вл. Георгиев установяват, че древните българи не са употребявали монголското звание „хан“, някои наши „ерудити” започнаха да наричат Първото българско царство със странния термин „ханство България”, без да се замислят може ли да се зове ханство една държава, в която никъде досега не е открита монголската титла хан.

Друга любопитна особеност е, че идвайки на Балканите, българите на Аспарух са създали огромната Плиска, която със своите 23,4 кв. км е била до Х в. най-обширният град в Европа. Но и това ни най-малко не промени овехтялата версия, че те са били чергари. Тя остана непоклатима дори и след намирането на старинния български летопис, в който Аспарух се описва като създател на множество градове и дори на огромна защитна стена (Велик презид) от Дунав до Черно море, каквато не би се заел да строи никой чергарски народ.

Тази версия се превърна в някаква свещена крава и се запази дори когато бе установено, че още по времето, когато са живеели при Кавказ, древните българи са имали градове. А според науката, с която се занимавам – стопанската история – няма по-смешен абсурд от това да се описва един народ, който навсякъде, откъдето е минал, е имал градове, като примитивно чергарско племе. Срещу тази тесногръда версия се възправиха още през 1981 г. на Първия конгрес по българистика в София и японските учени Хаяши и Каяма, които убедително разкриха разликата между древните българи и номадските тюркски племена.

Но, уви, трудно може да се изкорени, който и да е нубизъм от българската историческа наука. Затова съвсем неотдавна един наш археолог и политик смая една Кръгла маса в СУ с твърдението, че „Плиска не е град”, което той поддържаше упорито, въпреки че освен старите дворци  в някогашната ни столица са открити следи от 36 църкви, между които и внушителният по размери християнски храм на Балканите – Голямата базилика. Е, ако това не е нубизъм в историята – здраве му кажи!

Друг негов колега, заразен явно от вируса на Жакур, пък смело обяви, че древните българи са говорили езика „тюркче”, т.е. езикът, който се говори в днешна Турция. „Българите – заяви той – може да са говорили на езика тюркче... но досега не са намерени техни надписи" (справка – филма „Българите” ІІ част, излъчен на 21 януари 2007 г. по bTV). Всъщност истината е, че надписи на древните българи отдавна са открити и издадени още през 1963 г. в Лайпциг от проф. В. Бешевлиев – член-кореспондент на БАН. Но за да мине по-лесно нубийският намек, че Аспарух е говорил на езика тюркче, е бил приложен знаменитият ход на Остап Бендер със скриването на царицата, като се твърди, че досега не са открити никакви надписи на древните българи.

По някаква странна ирония на съдбата, вместо да се избистри българската история, тя напоследък все по-силно се затлачва от все нови и нови нубийски наноси. А най-големият рекорд постави съвсем неотдавна един потомствен български археолог, който сензационно обяви, че е открил в Бурят, Монголия, живи-живенички шамани на българския бог Тангра, които пазели дори до днес духа на Кубрат и Крум. Това откритие бе обявено с подобаваща грандиозност по множество екзалтирани медии и за да долети и в България откритият в Монголия дух на Кубрат и Крум, бе предложено да се организират в Мадара шамански зрелища, та да се насладят и българи, и чужденци на тази уникална гледка.

Всичко това щеше да бъде чудесно, ако не беше едно мъничко „но”. В Бурят, Монголия, където нашият пътешественик е намерил шамани на Тангра, всъщност никъде не се среща думата „шаман“, тъй като там жреците се наричат със съвсем друга дума – „хам“. Няма там и никакъв Тангра, тъй като божествата се наричат „Тенгер“. Затова, ако някой иска да чуе името на Тангра, трябва да отиде не в Монголия, а в земите на древна Бактрия при Памир и Хиндукуш, където дълги векове е звучала древната дума „Тандра“, с която се е наричал богът на мълнията – Небесният гръмовержец.

Трудно ще се чуят в Монголия и имената на Кубрат и Крум поради простата причина, че в монголския език липсва звукът „к“ и тъкмо поради това на монголците е съвършено чуждо и древното българско звание „канасювиги“ и вместо него се употребява титлата „хан“. 
Затова най-добре е да не се тревожат сенките на нашите български предци с нескопосани шамански оргии. Вместо това най-добре е да съберем повечко истински познания за тях и да прегледаме внимателно всяка дума от техните безценни древни надписи. Чрез тях древните българи директно ни сочат, че не са имали шамани, а доста по-просветени жреци, наричани колобри, чието име монголците дори не могат да произнесат поради посочената вече причина. След всичко това ще оставим споменатия откривател сам да прецени стойността на своето шумно огласено откритие.

Но за съжаление, репертоарът на нубистите в историята далеч не свършва с това и напоследък като своеобразен антипод на стария номадски нубизъм, който караше не един и двама поклонници на Жакур да се лутат в тюркските и монголски степи, се появи едно противоположно залитане, при което древните българи се рисуват не в номадски стил, а като прастар балкански народ – един и същ с траките.
„Българите са траки!” – твърдят екзалтирано поклонниците на този нов мираж, представяйки си явно, че чрез това вършат огромно добро на нашите древни български предци.

В науката обаче, за съжаление, добро е само това, което е вярно. Затова любопитно е, че римските историци от ІV в., които твърде отблизо са познавали както траките, така и древните българи, не са гледали на българите и траките като на един и същ народ. При тях българите са описани като древен източен народ, произлизащ от най-големия син на Ной, а тяхното име е употребено като синоним на името на обитателите на древното царство Бактрия, известно в източните земи и с името Балхара. А траките са описани от римляните като потомци на неговия най-малък син Яфет, от който според Библията произлизат древните европейски народи.

Показателно е също, че в езика на траките не се среща най-характерната българска гласна „ъ“, затова явно е, че и името българи не им е било познато. Не са се срещали при тях и редица съгласни – ж, ц, ч, ш, щ, затова техният език е доста различен от този на древните българи, а също и от днешния български език и стои най-близко до най-старите балкански езици – илирийски, мизийски, фригийски, гръцки и др.

Всички тези детайли отдавна са установени от изследователите на езика на траките, с някои от които като акад. И. Дуриданов имах честта да общувам, а с други като акад.. Вл. Георгиев се познавам от неговия семинар. Друга важна особеност, за която трябва да се държи непременно сметка, е, че никой народ не е държал така силно за своето собствено име, както някогашните българи, затова трудно е да се допусне, че те са имали първоначално някакво друго име, което по-късно са сменили с названието българи.

Целият исторически път на древните българи е осеян с имена на държави и градове, наричани с тяхното собствено име като например големия град Булгар Балк в Кавказ, град Болгар край Волга, град Българ град (Бълград) на север от Дунава и град Булгаро Верчели, създаден още през VІ в. от най-ранните заселници в Италия. Характерно е също, че дори планините край себе си древните българи са назовавали често със своето българско име. Затова твърде наивно е да се мисли, че тъкмо този безкрайно привързан към името си народ би го заменил лесно с какъвто и да е чужд псевдоним – хуни, траки, готи и какво ли още не.

Всички такива фантазии нямат нищо общо с духа на древните българи и изкривяват от корен тяхната съкровена същност като народ. Затова време е да се отнасяме с по-голямо внимание към тях и да не им приписваме родство с народи, от които те съществено са се различавали. Тяхното най-велико достояние е, че са създали на света своя собствена цивилизация, различна от тази на траките и многократно превъзхождаща бита на източните номадски племена. И дано с описанието на тази най-велика българска историческа ценност да се заемат повече здравомислещи и следящи новостите в световната наука умове.


В категории: История , Горещи новини