Ангел Тодоров и на старини плаче за любовта си на младини

Автор: Борис Цветанов

Бай Ангел Тодоров (1906-1993) беше един от най-колоритните хора, които познавах. Не беше от елита нито на писателите, нито на журналистите. Но тия екземпляри, на които днес кой знае защо им викат „вип“, са по-малки от малкия му пръст. Беше единственият писател, който сам съчиняваше вицове за себе си. „Поне нещо да остане подир мене“ –усмихваше се и неизменно добавяше: „От Младен Исаев какво ше остане!“. Никога не разбрах кое беше истина и кое измислица.

През петдесетте години на миналия век във влака някакъв човек го попитал какъв е. „Писател“ – ударил се в гърдите бай Ангел. Спътникът му се възмутил: „Абе момче, не те ли е срам, млад, прав, здрав, пък да не работиш?“
Години наред из пресата са помествани вицовете, съчинени от самия него. Ще се опитаме сега да кажем нещо непубликувано. Веднъж се хвалеше. „Свалих една студентка... На заранта я питам как се представих? А тя вика: „Като професор“. Още си блъскам главата – похвала ли беше, или подигравка?!“.

Сега за любовта на бай Ангел. Истински истории, не вицове.
Бил на 21 години, наредил се сред стачкуващи, не днешните пародийни фигурки. Най-активни били момичетата. И бай Ангел взел, та написал стих, с който на бърза ръка станал популярен: „ Ще си залюбя тютюноработничка, /най-смелото момиче на света...“
Десетина години по-късно наистина се залюбил, но не с тютюноработничка, а с момиче от буржоазен произход, при това... негърка. Любовният им роман се „печатал“ през 1930-1932 г. в Париж.

Завършил право в Софийския университет, Ангел Тодоров специализирал в Сорбоната. Там срещнал красива негърка от Гвиана. Сближили се от пръв поглед. И тя – поетеса. Пишела стиховете си на френски, тъй като в родината й имало само диалекти и нямало оформен литературен език. „Беше общо взето с много либерални възгледи“ – насълзяваха се очите на бай Ангел на стари години, когато ми е разказвал романа си.

Баща й бил буржоа търговец, но това не пречело да се омайва от разказите на любимия си за СССР, за това как изостанали някога народи в Съюза вече били съперници на най-развитите империалистически държави (!). Много й допадало.
Написал й стихотворение: „Висока, стройна, с къдрава коса,/ това бе негърка неповторима. /Разхождахме се често из града,/ на сън повтарях нежното й име“ – казвала се Жаклин...
Дори седемдесетгодишен бай Ангел се просълзяваше при спомена за негърката.
И на двамата им хрумнало той да се върне в България с нея. После и двамата плакали над невъзможността да го сторят.

А тя била вече влюбена не само в Ангел, но и в страната ни от разказите на поета. А и тръпнела като него от вероятността и у нас да се приложи съветският опит.
С времето над съмненията за това как ще бъде посрещната най-вече тя в България надделял песимизмът.
Ангел бил сигурен, че няма да намери разбиране не само сред обикновените хора, но и сред пролетарските поети и писатели, че и сред актива на БКП. Едно си било пропагандата, друго действителността... 

Животът им щял да бъде ад. Омагьосаният кръг завършил с трогателна раздяла.
„Такива сме през целия живот – написал друго стихотворение за  момичето си Ангел, – говорим за мечти, за идеали, /а дойде ли до дело – срамен смут в душите ни се вмъква и разяжда/ на идеала образа печален...“
Никак не пасва на пролетарската пропаганда. Но бай Ангел си беше изобщо доста ироничен към социалистическия реализъм. И умееше да подхвърля реплики, които успешно се промъкваха през игленото ухо на цензурата.

Като една такава еретична мисъл, публикувана в сборник през 1970 г.: „Сега всичко е в дух на социалистически реализъм. И мнозина от младите сочат нас, пишещите отпреди Девети септември, че сме били все болни от догматизъм и левосектантство... Де сегашните поети и писатели да имаха творчеството като нашето догматично, което вдъхновяваше младежта и поддържаше духа на борба срещу реакцията!“.

Във Франция бай Ангел си плакнел очите и подир други момичета. И като че ли му станала традиция – да са с друг цвят на кожата. Този път си харесал направо две млади китайки. Продавачки в магазин близо до Сорбоната. Винаги красиви и усмихнати. Лу и Ли. Всеки ден наминавал да ги види, закачал ги, че след като целият китайски народ се бил вдигнал срещу узурпаторите, те какво чакат. Жадно поглъщал информациите за Китай, помествани в „Юманите“, и редовно им четял вестника.
И написал стихотворение за тях.

Станало и нещо твърде любопитно. В същата година, когато сътворил тази си творба – 1938-ма, в Германия един войник от Първата световна война, още тогава написал и стихотворение, и композирал лека мелодийка за двете си приятелки Лили и Марлен, съчетавайки двата образа в едно момиче, и така се появил евъргрийнът „Лили Марлен“. Без изобщо да е чувал случая с германския влюбен, Ангел събрал образа на Лу и Ли в един и така се появила героинята му Ли-Лу.

Само дето къде е фашистката Германия, къде е пролетарска България. Героинята на бай Ангел трябвало да стане комунистическа икона. И той, без нищо общо с реализма, нарисувал момичето с пушка в ръка. На барикадата.
И пише: „Това е тя Ли-Лу кръглолика, с пушка във ръка и патрондаш./ Китай... окопи... Ли-Лу вика: „Наред в атака за кураж!“ и т.н. Колкото и наивно да било стихотворението, то придобило голяма популярност, а в Плевен дори се намерил музикант, който по текста композирал и мелодия, и ремсистите пеели песента по вечеринки.

Днес стихотворенията за Жаклин и Ли и Лу отдавна са забравени. Сбъдна се обаче мечтата на бай Ангел да остане с вицовете. Разни вестници, запазили чувството за хумор, още поместват весели истории с него, незнайно от никого верни ли са, или не.
Не го помнят и като дългогодишен главен редактор на популярното списание „Българо-съветска дружба“. Но историите му в СССР още се печатат.
Ето и една неразказана. Веднъж в Москва пресякъл на червено. Милиционерът му извикъл: „Ей, чьорт!“(дявол). Бай Ангел бавно отишъл до блюстителя на реда и се потупал по гърдите: „Я не чьорт. Я ангел! Ангел Тодоров из Болгарии...“

Много обичаше да се майтапи с комунизма. Казваше, че Маяковски за по-реално трябвало да напише „Читайте, завидуйте, я не гражданин Советскова союза“.
Все в тоя дух четеше „лекция“: Ленин доказа, че държавата може до бъде управлявана от цял народ; Сталин доказа, че може да се управлява от един човек. Аз мога да ви  докажа, че държавата изобщо си може да не се управлява...
Коментираше и прочутата картина, на която на съботник Ленин носи дърво. За нея казваше: „Ако е до реализъм, художникът е трябвало да нарисува как дърва носят Ленин“.
Закачаше се и с любовни теми. Направили – разправяше – анкета с 1000 жени и един въпрос: „Бихте ли спали с Ангел Тодоров? 999 отвърнали „Никога вече!“.

Надсмиваше се и на вечното безпаричие. Бил на представяне на творчеството му в едно читалище. Имало литературно четене, прочели това-онова момиченцата и председателят дал думата на публиката. Някой от средата на салона вдигнал ръка: „Мога ли да задам въпрос на другаря Тодоров?“. „Аз – разправя бай Ангел – ставам, почтително се покланям. Тишина... И човекът от салона: „Ангеле, кога ще ми върнеш петте лева?“...

Отишъл в партийното издателство. Тъкмо книгата на Николай Христозов „По дирята на безследно изчезналите“ жънела невиждани успехи. Попитал директора: „А какво ще стане, ако аз напиша „По дирята на безследно изчезналите – 2“ – за тия, които са изчезнали безследно след Девети?“  Отговорът бил: „Ще изчезнеш безследно...“!
В известна степен беше и пророк. Още при перестройката разправяше, че ние, сатириците, има да мечтаем за сатирата, която сме имали преди Десети ноември. Присмивахме му се – одъртя, изкуфя! Не вярвахме.
Сега вече го разбрахме...


В категории: История , Горещи новини