Съдбоносният избор за България

Автор: Борислав Гърдев

Преди век, на 1 октомври, България прави съдбоносен избор. Впоследствие той ще се окаже фатален и ще доведе до поредната национална катастрофа. Но управниците тогава не мислят така, а смятат, че в съюз с Централните сили ще осъществят нашия национален идеал. Че ще бъде завършена възрожденската националнообединителна програма, започнала с извоюването на независима църква на 27 февруари 1870 г., преминала през Освобождението на 19 февруари 1878 г., Съединението на 6 септември 1885 г. и Независимостта ни на 22 септември 1908 г.

Нужно е само още едно последно и решително усилие, за да се осъществи мечтата на поколения българи да живеят в свободна, независима и обединена държава. Сега е лесно да виним Радославов и министрите му, че са били късогледи, разчитайки на народния устрем и устойчивост. Но преди сто години?

Чел съм десетки страници за онази епоха, следил съм събитията месец по месец – от атентата в казиното на 31 януари 1915 г., през Деклозиеровата афера от юни-октомври 1915 г., до Манифеста към българския народ от 1 октомври 1915 г., който с трепет съм държал в ръцете си в една полумрачна стаичка на Великотърновския исторически музей...
Ще кажете – всичко е предопределено със заема от 500 милиона, отпуснат ни от групата „Дисконто гезелшафт“ и одобрен от Народното събрание на 4 юли 1914 г. Това наистина е важна стъпка за икономическото ни обвързване с Германия, но защо Франция или Русия не ни дава кредит?

Необходимо е и политическо съглашение, а за неговото оформяне – подписването на договорите с Германия и Австро-Унгария на 22 август 1915 г., минават цели 13 месеца.
Размишлявал съм дълго за избора на нашето правителство и дали то е направило своя верен избор. Разбира се, че може да се критикува и съди. Защо не сме останали неутрални – нямаше да даваме жертви, нямаше да ни вземат територии и вероятно и досега Беломорието с Гюмюрджина и Ксанти щеше да е в наши ръце.
Но след войната победителите нищо нямаше да ни дадат допълнително – на принципа на суровата логика – не сте участвали в конфликта, значи сте доволни от установеното статукво.

Да вървим с Антантата? За това мечтае най-вече руският пълномощен министър у нас Алексей Савински.
В нов пакт със Сърбия срещу Османската империя, римейк на Балканската война? Напред със съюзника изменник към Одрин, но не и към Цариград, обещан с проливите на Русия, която по такъв начин стъпва на Балканите пред нашите граници? Не мога да си представя по-абсурдно и немислимо развитие на събитията.

Цялото обществено мнение у нас, начело с влиятелната македонска емиграция, жадува реванш и наказване на измамилите ни съседи, начело със Сърбия, а ние да й помагаме срещу Австро-Унгария и отново да проливаме кръв по голите чукари на Източна Тракия! За да получим земите по линията Мидия – Енос.
А Македония и Добруджа? За тях Съглашението мълчи, натиска Сърбия за отстъпки, тя не иска и да чуе да връща заграбеното, а Румъния и Гърция са все още неутрални. Не виждам роден държавник, с изключение вероятно на д-р Никола Генадиев, който би се хванал на подобна уловка, помнейки печалните резултати от Букурещкия мир от 28 юли 1913 г.
Остават Централните сили. Но тогава влизаме в съюз с Османската империя срещу Освободителката Русия!

И какво от това – крайно време е да се научим, че в политиката няма вечни приятели, а трайни интереси. И след като Германия, а не Русия ни гарантират Обединението, е необходимо внимателно обмисляне на офертата, преди сключването на съюза.
Не казвам, че премиерът Радославов и цар Фердинанд Първи не са претегляли дълго плюсовете и минусите от подобен пакт. Или че бонусът от 2350 квадратни километра до устието на Марица и съвсем близо до Одрин, отстъпен доброволно от Османската империя в наша полза на 21 август 1915 г., не накланя везните за избора.
Мисля си за друго – какво още сме можели да предприемем, какви са ни били алтернативите?

Първата – съюз с немците, но не през есента на 1915 г., а през лятото на 1916 г. Държавата има нужда от възстановяване и укрепване след бедствието на Междусъюзническата война, ще се икономисат ресурси, а и човешките жертви ще са по-малко.
Звучи цинично и прагматично, но си е самата истина. Щеше ли да настъпи катастрофата – въпросът е дискусионен, вероятно да, но нямаше да ги има инспирираните гладни женски бунтове от юли 1918 г. насетне (друг е въпросът за какъв глад става дума, колко са били масови вълненията и защо са допуснати да се случат от приемника на Радославов Малинов?) и нямаше да се оправдаваме с липсата на дрехи и муниции на Южния фронт, зад чийто плащ прозира дружбашко – тесняшкото предателство по отварянето му след 15 септември 1918 г.

Защо? За да дирят войниците мир и отговорност от държавниците ни, зажаднели за съзидателен труд и забравяйки обединителната кауза и дребната подробност, че така над 100 000 техни събратя ще попаднат в плен и ще гният с години по гръцките острови...
Вторият вариант е още по-смел и авантюристичен и изисква твърдост, хитрост и дипломатически такт, за да се осъществи.

Какво ни пречи в разгара на военните действия – през есента на 1915 г. , когато сме все още неутрални, а двете воюващи групировки са се вкопчили в смъртна схватка след предизвикан граничен инцидент (а такъв е осъществен на 28 август 1916 г.), отбранявайки се, да нападнем Румъния и с нашенски блиц криг да си върнем поне Южна Добруджа.
Кой щеше да помогне тогава на неутрална Румъния, воюваща с неутрална България?
Англия е заклещена в Галиполи, Русия търпи поражение от австро-германските войски, губейки голяма част от Прибалтика и Полша... Може би Франция, която се готви за сблъсъка при Вердюн, който ще започне на 21 февруари 1916 г.?

А откъде и защо ще достави войски на неутрална Румъния – през Италия, Черна гора и Сърбия и ще се лиши от така нужните й части на Западния фронт за спасяването на северната ни съседка?!
Ние не рискуваме с подобна светкавична война, за да не бъдем обвинени, че сме вероломен съсед нашественик, а точно от това се притеснява Радославов.

Той е ревизионист по принуда, съобразяващ се с постулатите на реал политик – за да получиш своето, трябва да се съюзиш със силна държава, която да ти го гарантира.
Като водач на родната дипломация той води обстойни преговори преди сключването на съюзния договор. Импровизациите със „спорни зони“, чужди владетели – гаранти и неразграничени линии на армиите „поради липса на време“, са погребани завинаги.
Той иска и получава със силата на българското оръжие от Сърбия, и то през есента на 1915 г. всичко, което си е наше – Македония и Българска Морава, отнета ни първо със Сан-стефанския договор от 19 февруари 1878 г., а след това и от Берлинския конгрес от 1 юли 1878 г.

Не съм съгласен, че при воденето на преговорите е бил прекалено отстъпчив и нерешителен. Нищо подобно – държал се е на ниво и е искал да е сигурен, че като възмездие за помощта на българската армия ще получи онова, което ни се полага и е изконно българско.
За настъпателните действия след 1 октомври 1915 г. да се изкажат военните специалисти. Личното ми мнение е, че премиерът се предоверява на военното командване, преследващо максималистична и неизпълнима задача – пълен разгром или пленяване на по-голямата част от сръбската войска.

Това се оказва невъзможно, независимо от сръбските загуби при Пирот и Косово поле – не само поради липса на капацитет, а и защото Съглашението оказва помощ и извозва с кораби към Гърция разбитата войска, която ще й трябва в следващите схватки срещу нас.
От днешна дата след внимателно обмисляне одобрявам постъпката на премиера ни да не подтиква войските ни след 29 ноември 1915 г. да пресекат южната ни граница. Не само заради германския натиск ние да браним Южния фронт, пестейки на Запад немската кръв.

Радославов се опасява, че влизането на наши войски на територията на суверенна и неутрална страна, каквато е Гърция, неминуемо ще предизвика обвинението, че сме завоеватели, а той не иска да е такъв. Що се отнася до Солун – и неговото време трябва да дойде, когато Гърция се определи с кого е. Съглашенските сили дебаркират в града, нарушавайки гръцкия суверенитет, но това не е наш проблем и с него трябва да се справят други власти.

Блестящо е осъществена Добруджанската операция след 1 септември 1916 г., в Южна Македония също имаме успехи с превземането на Флорина на 5 август 1916 г.
Оказва се, че можем да воюваме на два фронта, и то добре. Подпомогнати от две турски дивизии, нашите войски се бият ентусиазирано и храбро, громейки румънските и казашките части, достигат делтата на Дунав и влизайки в Букурещ на 6 декември 1916 г., освобождението на цяла Добруджа приключва на 7 януари 1917 г. с превземането на Исакча.

В добавка, на 2 февруари 1916 г. е превзет Елбасан, а на 8 февруари – Берат и българските части излизат на албанския адриатически бряг. Държавата ни придобива имперски мащаби, опирайки на Черно, Егейско и Адриатическо море.
Идеалът е осъществен – Радославов и Фердинанд са възхвалявани като обединители, включително и от опозицията.

Страната заживява в щастлив сън, смятайки желаното за осъществено, сякаш забравила, че за да запазим постигнатото, се нуждаем от международна санкция.
Ние честваме помпозно Независимостта си на 22 септември 1908 г., пропускайки да отбележим, че едва на 6 април 1909 г. тя е окончателно международно призната.
Така е и с бленуваното обединение. Съюзниците ни не претендират за завоюваните земи.
Дори спорът около кондоминиума в Добруджа е решен с компромиси и Германия признава българския характер на Северна Добруджа на 24 септември 1918 г.

А заради съвместното управление на север България е можела да разчита реципрочно на подобно участие в Кавказ след приключването на конфликта между Турция и Русия.
Родината ни трябва да сключи мирен договор със Съглашението, а това е мисия невъзможна. Особено след отхвърлената нота за мир от 5 януари 1917 г. И след сключените мирни договори с Украйна – на 9 февруари 1918 г., където изпращаме за посланик проф. д-р Иван Шишманов, Русия – на 3 март 1918, и Румъния – на 7 май 1918 г.

Основните движещи сили в Антантата – Англия и Франция, изобщо не са съгласни да признаят българските придобивки. Какво следва?
В своя публицистичен сборник „Бурни години“ от 1916 г. Кирил Христов прозорливо отбелязва, че трябва да се бием до победен край, за да приключи войната справедливо за нас.
За част от нашия елит изходът е друг. Монархът ще бъде принуден да смени премиера Радославов на 21 юни 1918 г. с умерения демократ Малинов с обвинението, че предшественикът му не се справил с Добруджанския проблем.

Малинов ще декларира вярност към Централните сили, но ще иска сключването на скорошен мир, следвайки Уилсъновата декларация от 8 януари 1918 г. Дори ще признае, че си е послужил с отварянето на фронта като маневра за подписването на бленувания мир.
Каква наивност и национална безотговорност! Защо се чудим тогава, че точно през лятото на 1918 г. войниците на Южния фронт са облъчени с опозиционна пропаганда, че вестниците „Земеделско знаме“ и „Работнически вестник“ подозрително бързо вдигат тиражите си и въпреки „свирепата цензура“ се четат свободно на фронтовата линия и независимо от кланицата при Дойран на 19 септември 1918 г. фронтът е пробит.

Солунското примирие е сключено на 29 септември 1918 г. и участващият в знаменателното събитие Андрей Ляпчев ще произнесе пророческите думи – „Аз, синът на Македония, положих надгробната плоча на нейната свобода“.
Остава ни да чакаме милостта на победителите – а те не обичат предателите и тарикатите. Наказват ни сурово – контрибуции от 2 250 000 000 златни франка, окастрени граници, символична войска, смяна на монарха.

Водачът на делегацията ни Стамболийски подписва на 27 ноември 1919 г. договора и счупва писалката в знак на протест.
Дали е съжалявал, че е подстрекавал войниците да напуснат фронта в преследване на мечтата за Радомирската република от 27 септември 1918 г., или не му е стигала смелостта да поведе народа на съпротива по примера на Мустафа Кемал?
Можела ли е държавата да си позволи още две години война и кой е щял да я поведе?
Селският вожд предпочита примирението и провеждане на спорни реформи, настроили обществото срещу него до трагичната му смърт на 14 юни 1923 г. Преди това с незаконен референдум от 19 ноември 1922 г. ще вкара опонентите си и бивши коалиционни партньори в затвора.

Кадрите на управляващата либерална концентрация се арестуват още от 31 декември 1919 г. след гласуван закон от парламента и ще бъдат амнистирани последни на 26 юли 1924 г. след пледоарията на парламентарния тигър Теодор Теодоров.
Радославов напуска България на 5 октомври 1918 г. и умира в Берлин на 21 октомври 1929 г. Преди да почине заявява: „Кажете на моите близки и на всички приятели, че умирам с песен за България на уста“. Тленните му останки ще бъдат погребани в София на 2 ноември 1929 г., а България завинаги ще се прости с мечтата си да бъде обединена.


В категории: История , Горещи новини