Фамилията Сарафови – в центъра са седнали родителите Сирма и Петър. До бащата е полковник доктор Ангел Сарафов, а инженер Петко Сарафов и братята му Кръстю и Борис са прави зад тях
Директорът на „Сълза и смях“ смятал актьора за млад, нисък и грозен
Автор: Борис Цветанов
Вечната легенда на българския театър Кръстю Сарафов в действителност, въпреки желанието и таланта си, в началото на своята кариера нямал никакви шансове да пробие на театрална сцена – нещо невероятно за актьора, чието име известно време е носила светая светих на Мелпомена, столичният „Сълза и смях“.
Но една история принудила ръководителят на тогавашната едноименна група – Радул Канели, да му даде ролята, която го изкачва завинаги на върха на театралния Олимп. Слушал съм я от големи актьори, но все неточна и непълна. А ето каква е истината, записана от племенницата на легендата, дъщеря на неговата сестра.
Случаят е свързан с брата на Кръстю – Борис Сарафов, най-популярния революционер от ВМРО. Доказателство за това е една уникална телеграма на БТА отпреди 115 години, достойна за Книгата на Гинес – тя се състои само от четири думи: „Борис Сарафов се завърна“.
Историята ни е дала великия революционер, но май ни е отнела актьор, по-голям и от брат си. Затова преди да се спрем на митологията, да кажем няколко думи и за Борис Сарафов.
Неговата сцена била политиката. По законите на социалистическия реализъм Ефрем Карамфилов го описва като „бляскав, суетен, влюбен в позата“ и още: като обожаващ лукса, шума и разкоша. В крилото на съмнителния и непоследователен Яне Сандански го наричат „алармаджия“. Но дори и след показното му убийство от изменника Тодор Паница, Борис си остава най-популярният македонски революционер.
„Заради романтичната му външност – пише преди век за него в „История на шпионажа“ американският полковник Роуан – и подчертаната му склонност и безспорен талант към театралните ефекти, Борис Сарафов е приеман в най-престижните европейски салони. Там прилага великолепни планове, с които изпълнява революционни замисли. Обяснява се в любов на дъщерите на видни капиталисти и постига големи успехи в Париж, Женева, Виена и Петербург. Проектите му минават всички граници и стигат до безумие.
По време на испано-американската война се явява при консула на САЩ в Петербург и му предлага македонски легион да се бие за свободата на Куба, срещу което американското правителство да достави на македонските революционери оръжие и муници.
Прочутият любовник отбелязва забележителен успех в Швейцария – ексцентричен англичанин, чиято дъщеря се влюбва в Сарафов, подарява за делото 50 000 златни швейцарски франка...“.
Благодарение на ексцентричното си поведение и това, че в Париж издава и вестник „L'effort”, той получава щедри дарения, с които закупува 14 000 пушки и 1000 револвера.
След театралното спечелване на едно дело, в което адвокати са му Малинов, Никола Генадиев и Петър Нешев, той е носен на ръце от многохилядната тълпа от Съдебната палата до църквата „Свети Крал“ (дн. „Света Неделя“).
Завърнал се тържествено в дома си, Борис е съкрушен от отчаяния вид на брат си Кръстю.
Той е черната врана в семейството, в което растат шест момчета и три момичета. Всичките мъжки отроци са „свестни“ – военен лекар, инженер, учител, свещеник (по-късно архимандрит), само Кръстю е за позор (нали играе в позорището, както някога викали на театъра).
Още като малък той изял голям бой от дядо си Харитон, когато се завърнал целия окалян и окъсан след целодневно обикаляне из калните софийски улици с реклама за театрално представление. Само Борис поддържал огъня на Мелпомена в душата му. Кръстю тайно се явил на конкурс и спечелил стипендия за актьорско майсторство в Петербург.
Но сега, когато видял възможност да блесне ярко на сцената, директорът на трупата Радул Канели, демонстративно ненавиждащ Кръстю Сарафов (казват, че се дължало на това, че и двамата завършили театралното майсторство в Петербург), отказал да му даде главната роля в култовата пиеса „Крал Лир“. По всяка вероятност щял да я изпълнява покорителят на женските сърца на цяла София – красавецът Васил Кирков.
Имало и друго неудобство за Кръстю Сарафов – той недочувал и никога не можел да разчита на суфльор, а това е ахилесова пета за всеки артист.
Разбрал за болката на брат си, Борис Сарафов възкликнал: „Ке го играш царот!“
И както си е още с пелерината, с която прекосил с дузина четници цяла Македония, за която одисея чуждите журналисти ще се надпреварват да вземат интервюта от него, отива в театъра. И още от вратата рекъл: „Молим само да питам – ке го игра ли наш Кръсте царот?“. Като чул диалекта, Канели отвърнал в същия дух: „Не ке го игра ваш Кръсте царот. Оти Кръсте е много млад, па е и нисък, па и папуняв ...“.
„Папуняв“ ще рече „грозен“.
Борис Сарафов театрално се поклонил, отправил се с едно „Па добро“ към вратата, а Канели – щастлив, че няма разправии, с поклон му я отворил. Там войводата спрял и почти с гальовен глас казал на директора, който се загледал в пелерината му: „Да ми видиш астарот (т. е. хастара)? И разтворил пелерината."
А там – пълен боен арсенал: пищови, пушка с рязана цев, ножове, бомби, патрондаш... Канели едва не припаднал. Само успял да каже: „Абе к'во толкова... ке го игра ваш Кръсте царот... Хайде холан – гаче не е имало царе и ниски, па и папуняви“.
Ролята на крал Лир се оказва ключова за цялата бъдеща кариера на великия български актьор.
Иначе в началото на българския театър първите артисти били събрани от кол и въже. Сарафов се майтапел: „За кол и въже“.
Веднъж една актриса трябвало да отправи към Кръстю Сарафов репликата: „Хорации иде“ Но тъй като била малко грамотна, както пише в спомените си Райна Констенцева, тя си нямала понятие, че става дума за име на човек. И тъй като имало две „и“-та в думата, решила, че е нещо в множествено число. И викнала към актьора: „Хорациите идат...“.
Друг път титулярът в „Иванко“ трябвало да бъде заменен със случаен актьор. Той бил добросъвестен и наизустявал дори текста, даден от драматурга в скоби като напътствие. И когато „убивал“ Асен, извикал: „Умри“! И го намушка в гърба“.
На популярната реплика на Мария: „Не го убивай, Иванко“, той отговорил: „Не бой се, Марийо, мечът е дървен“. Сарафов твърди, че това действително се случило на сцената...
Актьорът бил и голям романтик. „Ако не случиш с първия брак – обичал да дава съвети той, – няма никакъв смисъл да се развеждаш. Все тая ще е...“ Обикновено в тази връзка го подкачали: „Като толкова знаеш, ти защо си се женил четири пъти?“ На което легендата отговарял: „Щото съм романтик“!
Първата си съпруга Донка среща по пътя към Петербург. От нея са три от четирите му деца. Първото носи името на баща му, второто от признателност е наречено на брат му Борис. Момчето наследява не само името на войводата, но и бунтарския му дух. Било още бохем и майтапчия. И Дон Жуан като баща си.
Женските истории на Кръстю наистина нямат край. Втора съпруга му станала неговата студентка Ирина. После още два пъти се женил за актриси.
Много от първите български актьори, подобно на днешните, не можели да преживяват от мизерните си хонорари, ако въобще имало такива, пък да не говорим за заплати... Повечето от тях имали „почтена“ работа – най-вече печатари и словослагатели.
И преди сто години, както и сега, голям проблем била публиката. Много често актьорите сами купували билетите и ги подарявали на приятели. Прибягвало се до разни номера – като даване на определени хора билети без пари или на ниски цени.
Накрая още една сълза и смях от времето на ранния Кръстю Сарафов – отишъл в една печатница да види как върви работата с поредния афиш. Словослагателят (тогава буквите се набирали на ръка една по една, а за големите думи имало огромни букви от дърво) поискал да уточни: „Какво е малкото ви име?“. И нашият човек кипнал: „Кръстю Сарафов няма малко име“!!!
