Свещеник Петко Франгов оставя безценни исторически записки от времето на революционните ни борби
Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
Навършиха се 160 години от рождението на един малко познат днес български патриот – поборник, доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г., книжовник-летописец и заклет родолюбец – свещеник Петко Т. Франгов.
За живота му не е писано почти нищо, но неговите исторически записки са ползвани от мнозина, защото описват събитията с много подробности и голяма точност, особено що се отнася до случилото се преди, по време и след героичната епопея в Дряновския манастир.
Бидейки част от четата на Бачо Киро и поп Харитон, участник в тежките сражения и очевидец на последвалите османски жестокости, той пресъздава най-обективно истината. Книгата му „Белочерковската чета в Дряновския манастир в 1876 година“ е своеобразен аналог на „Четите в България...“ на Захари Стоянов. Той е автор и на още около 30 други заглавия с историческо съдържание, драми, брошури, статии и пр.
Роден в Горни турчета (дн. Бяла черква) на 20 март 1855 г., Франгов учи в класното училище на Бачо Киро и Ст. Кимрянов от Стара Загора, при даскалите Васил Неделчев и Тодор Лефтеров. Когато Бачо Киро основава в Бяла черква първото в България селско читалище „Селска любов“, Петко веднага става негов член. 15-годишен той се включва и в новосъздадената театрална трупа на първия селски театър, отново дело на Бачо Киро.
Самодейците поставят забранената от турската власт пиеса „Стоян войвода“ от Добри Войников. Петко Франгов играе женската роля на княгинята Мария – по това време на сцената още не се допускали жени. По този повод той отбелязва, че за да добие вид на княгинята, даскал Киро вика да взема сукман, дето да му сложат ръкави. Отче Матей (Преображенски, б.а.) иска да взема три върви дребни жълтици за през врата и едно яйце за смесове (белило, б.а.) за лицето...“. След края на пиесата, както уточнява летописецът: „Всички участници, събрани на сцената изпявахме с неописуем възторг бунтовна песен... после гръмко извиквахме: „Да живее България!“... викове, пушкане...“ А публиката плачела от възторг. През 1871 г. спектакълът бил представен пет вечери подред в близкото с. Михалци, като поради липса на пари михалчани плащали с метли.
Едва 17-годишен Франгов става учител в с. Горско Сливово, Севлиевско, където се подвизава две години. Тук, по примера на Бачо Киро, създава в една учителска стая читалище, което отец Матей Миткалото кръщава „Горско начало“.
Забележително събитие за селото и близките населени места е посещението на Търновския митрополит Иларион Макариополски, който в началото на декември 1873 г. обикаля подред Бяла черква, Сухиндол, с. Крамолин и Горско Сливово. Жителите на последното посрещнали известния митрополит на 1 км извън селото. Учениците изпели песен, специално написана от Бачо Киро за посрещането му, в която се казва: „Радвай се сега, мили народе, народен пастир сега ти дойде, що си го желал толкоз години“. На другия ден свещеникът извършил голямо богослужение в местния храм „Св. Георги“.
В периода 1874-1876 г. Франгов е учител в Бяла черква, наред с Бачо Киро. През пролетта на 1876 г. там вече се готвят за бунт. През април с.г. той и Тодор Банов са изпратени в Горско Сливово и Сухиндол да съобщят за „близкия час“. Но събитията изпреварват подготовката в двете села. Франгов обяснява: „Само след няколко дни, на 28 април четата ни въстана. Причината, за да въстанем преждевременно бе тая: в Горна Ореховица на 27 април... турците хванаха Георги Измирлиев (Македончето) и Иван Панов. Те и двамата бяха като предводители на подготвената Горноореховска чета.
Поп Харитон в това време се намирал там на скривалище. След хващането на двамата революционери, поп Харитон дойде на 27 април през нощта в с. Мусина, гдето бе определен сборен пункт. И тъй, на 28 април вечерта 103 белочерковци отпътувахме водени от Бача Кира за селото Мусина. Същото сториха другарите и от близките околни села: Михалци, Вишовград, Дичин, Гол. Яларе. По този начин в Мусина се събрахме 200 души въстаници и начело с поп Харитона и Бачо Кира, потеглихме за Балкана под знамето, за да подирим „смърт или свобода“. Впрочем нямаше време да се извести за бързия час на сухиндолци, сливовци и др. В Тракия въстанието бе провъзгласено вече на 20 април...“.
За белочерковското знаме, което било червено на цвят (за разлика от другите въстанически знамена) свещеникът пише, че когато четата стигнала българското село Махалата, недалеч от турското с. Балван, „за пръв път тук се разви байракът пред четата... на знамето бе написано кръст и надпис „Свобода или смърт“. Четниците насълзени се поздравявали: „Живи бяхме да видим знаме да се развява над главите ни“! С него продължили към Балкана, за да се съединят с Габровската чета на Цанко Дюстабанов, която в същото време още не била сформирана, а това станало едва на 1 май, когато нашата чета вече се сражавала трети ден в Дряновския манастир“.
Петко Франгов съобщава, че потеря тръгнала по петите на четниците и престрелката започнала още на 29 април преди обяд, преди да стигнат манастира. Всъщност, целта е била не светата обител, а срещата с Габровската чета, но обстоятелствата принудили четниците да се укрепят в Дряновския скът. „Патриотичният дух, който грееше в гърдите на момчетата, беше създал борци, които при всички недостатъчни средства и оръжие можаха да покажат, че умеят да се борят за свободата на славното отечество“ – изтъква свещеникът.
Първата негова летописна бележка за Дряновската епопея е със следното съдържание: „На мая на 8 ден хидя (валя, б.а.) сняк. Тогас ни разбиха турците в Дряновския манастир, след като подържахми с тях 9 дена битката и на 8-ий мая са пръснаами кой накъдето види, нататък отиди. Четата, состоеши от 200 души. Тъзи чета беши отправена за в балкана нарочно, но турците ни пресекоха пътят, затова са бихми в манастирят. Повечето момчета кажи избихми, саму около 50 души да има сми живи да сми останали. Но като немами мира тука, в селото си, и сакрит (скрит, б.а.) ни съ искарва, скоро ще са отправим за в Влашко. Там ще са снабдим със ста (света, б.а.) свобода – гладни и боси разбира са“.
Другото дълго и подробно описание отецът започва в Румъния. То е озаглавено „Опись в Романия в 1876 г.“ и завършва с куплета на Ботев: „В тъги, в неволи, младост минува“.
Петко Франгов е ръкоположен за свещеник през 1879 г. Оттогава до края на живота си служи като духовно лице, но и като виден общественик в освободена България. Той посреща с радост Съединението и го описва, защото веднага отива в Търново, където записва прокламацията на княз Александър І Батенберг и се включва като доброволец свещеник в Сръбско-българската война през 1885 г.
Малко се знае, че той е първият белочерковчанин, избран като търновски народен представител. В Третото обикновено народно събрание Франгов произнася силни слова, между които против смъртното наказание, за република и др. На 9 април 1898 г. основава Белочерковско поборническо-опълченско дружество, на което става и председател. Независимо че е уважаван от цар Борис ІІІ, той е искрен демократ-републиканец и през 1911 г. пише „Манифест към Републиката“, в който заявява: „Народите биват цветущи само при републиканско управление“. По негова идея на 15 септември 1909 г. на дървото, наричано „Храстът“, под което е стояла четата на Филип Тотю на 21 май 1867 г., след битката при Върбовка, се поставя възпоменателен кръст.
Той се грижи старателно и за тленните останки на Бачо Киро, което става ясно от записките в една негова тетрадка – дневник, съхранявана от правнука му Христо Райков: „Аз тия кости ги държа не в черковата, а в олтара от 1906 г., които кости почитам и уважавам като очите си. На тия кости всяка година правим панихида на 28 април“.
На 16 април 1931 г. свещеникът не се почувствал добре и не отишъл на църковна служба за Светлия четвъртък. Докато коригирал ръкописа на последната си книга „Поп Харитон“, силно развълнуван от спомените, в състояние на повишена емоционалност получава сърдечен удар и моментално издъхва в 9 часа вечерта. Последните му думи били „Обичайте България!“.
На 17 април цялото население дошло да се прости със своя „пастир добрий“. Получили се стотици съболезнователни телеграми – от цар Борис ІІІ, от министър-председателя Андрей Ляпчев, от председателя на Народното събрание, от Търновския митрополит Филип, от Софийския митрополит Стефан, от д-р Д. Страшимиров, Подофицерския съюз и много др.
Зет му Иван Райков разказва: „На 18 април, Светла събота, при небивала тържественост се извърши погребението от 1 до 5 ч. след обед... невиждано траурно тържество...“.
Петко Франгов е погребан в двора на храма, в който служи до края на дните си. Над него помня, че имаше каменен кръст с надпис. Там бяха погребани и други поборници и видни белочерковчани. Но през 1976 г., когато Бяла черква бе обявена за град, гробовете са разкопани, костите извадени и препогребани в общ гроб в градските гробища, над който е поставена невзрачна плоча с имената на покойниците.
Въпреки че съхраняването на значима част от нашата история се дължи на неговото перо, на сабята и револвера му, независимо че гърдите му окичват пет медала и ордени за храброст и за заслуги към България, днес името и делото на Белочерковския Захари Стоянов за жалост тъне в забрава!
