Богати българи не дават и грош на Христо Ботев

Автор: Борис Цветанов

През 1866 г. Христо Ботев изпраща на Петко Рачов Славейков „Майце си“ и той го отпечатва в „Гайда“. След две години ще възкликне: „Жалко е, че между нашите писатели не виждаме не само поетически таланти, но нито такива, които с наклонност поне да се занимават с тази част на книжнината ни; едного само познаваме от нашите млади, момък с поетически способности, но и той или не пише вече, или нищо не обнародува, което е не малко загуба за нашата книжнина („Македония, 13 юли 1868 г.).
Славейков не подозира причините за мълчанието на младия поет. Изследователите не са се задълбочавали над трагедията, която изживява в тия две години Христо Ботев. Мимоходом се отбелязват кратки учителствания, опити за учене, работа в печатници, опити за издаване на вестници, обширни изследвания се мъчат да разгадаят гениалността му не само в поезията, но и прозата... И това е.

Никой не наднича зад кулисите, за да види, че тогава този 20-22-годишен мъж пише: „...съм станал гол и бос, та ме е срам да се покажа пред приятелите“. И още: „паднал съм в такава бедност, гдето освен че съм станал гол и бос, нямам даже и насъщния хляб...“.
Първият откъс е от писмо до фрашкания с пари милионер Христо Георгиев, а вторият – до Найден Геров, руски агент, който също не е сиромах.
Симеон Радев едва в наши дни в издадения ръкопис „Произходът на съвременна България“ отбелязва, че Ботев “във всичко, което го обкръжава, вижда само тъма и враждебност. Бедността, мизерията, бунтът срещу една съдба, която той намираше за несправедлива, бяха предизвикали у него нещо подобно на онова състояние, което лекарите наричат „нервна провала“, което прави човека твърде различен от себе си“.

„Нервна провала“ е онова, което днес лекарите наричат „дълбока депресия“.
„Добрий бай Найдене, по преди ви бях писал и с нетърпение чакал отговор, за да излезна от това гнусно положение, в което съм паднал, откакто съм излязъл от училището и, което, ако някой не вземе участие, може да ме погуби“ – пише Ботев до Найден Геров на 21 септември 1867 г.

В писмото си той обяснява, че искал да се завърне в България, но откъде средства за път. Обърнал се към Христо Георгиев. „Нему аз припадвах със сълзи да ме снабди с разноски, за да дойда и захвана работа, но при очите ми причерня, получих отказ, косите ми се свиха на главата като виждам, че веч зимата захваща. Аз бях отчаян и навремени дохождаха такива припадки (припадъци), щото ако се повторят, може да ме докарат до престъпление или да ме убият. Днес дохождах пак да му се моля и той уж вникна в положението ми, даде ми поне съвет...“.
Щедрият акъл на милионера е, че би му дал някаква дребна сума, но Найден Геров да му стане поръчител.

И Ботев – унижен и оскърбен, моли за това автора на епическата поема, който отдавна е скъсал с поезията: „Вярвайте, бай Найдене, че аз не ще се окажа безчувствен и неблагодарен, да ви се отплатя за туй добро и на бай Христо парите“.
Като наивник поетът вярва, че може да спечели нещо от книги: „Всичко ще имам сега с малкия ми труд „Първи поетически опити“, за които бях публикувал в „Дунавска зора“, че ще ги напечатам и които може да съставят една книжка от 15-20 печатни листа и превода на „Органическото възпитание на человека“ от д-р Шпела; тях аз искам да продам някому – но тука няма кому.“

Той имал твърдото намерение да бъде учител в България и още моли Геров да го препоръча в някоя община в Карлово или Стара Загора, като обещава: „Познанията ми няма да ме посрамят“.
Не само Ботев моли Найден Геров за поръчителство. Молба за такава гаранция му отправя и бащата на поета. Найден Геров не си помръдва и пръста. И Ботев отново е принуден да удря коляно на Христо Георгиев.

„Вий ще се умиловостите, ако не на мене неопитния, то поне на бедното ми семейство, което, както ми пишат от Цариград, останало без никаква подпора... Това недостойно положение (ме кара) да вярвам, че няма на кого друг да се надея и да се моля на вам и вас, добрий бай Христо, ще имам за благодетел... Вий видите, без да ви казвам, че съм гол и бос, та ме е срам да се покажа пред приятелите, камо ли да се ява пред родителите си, които вместо да утеша, още повече ще наскърбя, като хвана да се нуждая от тях“.

Нищо не трогва Христо Георгиев. Ако ти, читателю, се учудваш на цинцарлъка на големия благодетел на Софийския университет, знай още, че той и брат му Евлоги не се бръкват и за една копейка при учредяването на Българското книжовно дружество (впоследствие прераснало в БАН, б. а.). Нещо повече – правят си тънки сметки, съветват учредителите да не внасят събраните суми в банка, а да ги дадат в тяхната каса,  те да използват парите по свое усмотрение...
„Христо Ботев – пише милионерът, – доколкото можах да го разумея, е малко лекичък на ума...“ (Архив на Найден Геров, т. I, стр. 288).

Не само пренебрежението на „добрий бай Христо“ и „бай Найден“ среща Христо Ботев в обетованата румънска земя. Накриво го гледат и в прехвалената Добродетелна дружина – там наистина по някое време му отпускат помощ от 20 франка – чиста милостиня...
Малко известно е, че поетът е искал да участва във Втората българска легия, има го черно на бяло в „Български глас“ от 13 август 1877 г.: „Аз, Ботев, и много образовани момчета, щяхме да заминем за Белград още през 1867 г., но оставихме по други причини за 1868...“. Предполага се, че авторът е Олимпий Панов.

Цялото почтено емигрантство в Браила не гледа с добро око на Ботев. След като свършвал работата си в печатницата на дядо Паничков, той скитал по кафенетата, дружал с „хаджидимитровци – хъшове наречени“, сред които се мяркал и Стефан Караджа, нощувал из кръчмите...
Искал да тръгне с четата на дядо Желю войвода като писар, но „войводата бил излъган от Одеските просяци – патриоти и от болгардските философи и браилските щедри на думи спекуланти“.

Тия браилски спекуланти лъгали и младия Ботев (като че ли пък някога е бил стар – по-точно думата е „ранния“) цяла година, че ще му осигурят стипендия, за да учи в Прага.
Той е бил недолюбван и в родния Калофер, докато за кратко време учителствувал там. Гражданството (?) било недоволно от поведението му – ходел по кръчмите, кафенетата, събирал се с пъдари, дървари, говорили си против властта и чорбаджиите...
Няма нужда повече да се спираме на причините, поради които Христо Ботев изпада в дълбока депресия. По-добре да отворим очи за това как той преодолява тази криза, която би смачкала и най-силния духом човек.

„Живея – пише той – до Киро Тулешков, на самия край на Букурещ в една ветреничава (вятърна) воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът (един професор все още си дрънка, че Ботев и Левски не са се познавали, но ние не му придиряме, още повече, че писахме за това в „Десант“). За препитание не ни питай, защото едвам на два-три дена намираме хляб... Дрипите, които имам, се съдраха и мене ме е срам да изляза деня на улицата“.

Писмото е добре известно, за да се спираме още на него...
Само да отчетем, че „чудният характер“ на Левски е причината Ботев да зачеркне „дълбоката депресия“ и да пише още на Киро Тулешков: „При всичкото това критическо положение, аз не си губя дързостта“.
Няма две мнения, че и поетът революционер е оказал влияние върху Апостола на свободата. Двамата са двете страни на една и съща монета...


В категории: История , Горещи новини