Ал Капоне пие нашенска ракия и кани за бодигард наш сънародник
Автор: Борис Цветанов
Тази история ми я разказа Пеньо Цвятков, един стар приятел. С него работехме в стопанското недоразумение Промишлено-аграрен комплекс и редактирахме седмичник с още по-голямото недоразумение за заглавие: „Зора на комунизма“, който помежду ни наричахме „Зор на комунизма“. Пеньо е и поет. Сега си самотува в родното село Поликраище, живее като отшелник и само заран си пие кафето в екзотичното по наименование тамошно барче „Ла Бамба“.
Поликраище е Меката на българското градинарство. „Най-много градинари имало в Буда и Пеща – пише в своя книга Татяна Кушева. – В чужбина те наемали пустеещи земи край големите градове, разработвали ги и имали голям пазар. В началото на века от 24 000 българи градинари, 2400 били от Поликраище.“
Трифон Кунчев заминал за Унгария още дете с баща си. След конфликт, в който родителят му го наръгал с една вила, запрашил за Австрия, а оттам – с параход към Страната на неограничените възможности. Корабът не бил от луксозните. До края на живота си бай Трифон помнил ужаса, когато седмици наред слушал зловещото скърцане на трошката. Олекнало му едва когато видял отдалече Статуята на свободата.
При разпределението на мигрантите нему се паднало да работи в една медна мина. Само две-три седмици издържал гледката на несигурните подпори и духнал. Започнал работа по жп линия. Бил млад, бил хубавец, атлетичен, силен, ловък... и една германка го харесала. Богаташка. Веднъж му дала 50 долара, внушителна сума тогава. Проиграл я същата вечер на хазарт. Тя само се засмяла, когато сконфузен й признал. Ще ти дам още, казала му. Увлякла се по хазарта и тя. Залагали, печелили, губели, щури години...
По това време Щатите въвели сухия режим. „Златна мина“ – казал бай Трифон на германката. Намерил си съдружник с камион. Започнал да снабдява с уиски сърцето на мафията – Чикаго. Не чакал пристигането на напитката от Европа по „булеварда на рома“ (така наричали морския път на уискито в ония години), а организирал доставка от Канада. Стоката минавала под прикритието на каси с оцет. Търсейки окото на бурята, Трифон Кунчев стигнал до самия Ал Капоне.
Той бил впечатлен от осемцилиндровия кадилак на боса – блиндирана стомана, три тона, специална система за сваляне на дебелите два сантиметра и половина стъкла, непробиваеми за куршуми, специална течност между пневматични шини и въздушни камери за мигновено запълване на евентуални пробойни, подвижно задно стъкло за поставяне на картечницата...
Нашият човек първо е „преслушан“ от административния директор на прочутия гангстер Джак Кузик, наричан още Мазния палец. Представя му мостра – малко плоско шише от сварена от него 55-градусова ракия. Палецът е смаян. До личната среща с Ал Капоне Трифон впечатлява телохранителите Франк Нити, дясна ръка, и Франки Рио, два пъти спасявал живота на боса.
„Казвай, Грозен“ – обръща се както обичайно към Рио Ал Капоне. „Тоя гринго носи нещо, което не си и сънувал, шефе.“ Босът опитва глътка от питието по всички правила на дегустаторското изкуство. Впечатлен е на свой ред. Иска данни за нашия човек. И му определя среща на другия ден. „Количество?“ – пита Капоне. „Малко, но от сърце, както казват в нашата страна“ – отвръща Трифон.
„Как да си преведа Трифон? – пита Ал Капоне – общуваш с германци, твоята страна Германия ли е и това „три-фон“ да не би да означава три пъти благородник?“. А сънародникът ни се смее: „Не – това е Бог на веселието, мистър Ал, а моята страна е България.“ Ал Капоне се направил, че знае къде е страната ни и започва деловата част.
„Вашите и тия на другите кланове доставчици са тесногръди. Те си знаят „булеварда на рома“, а аз вкарвам стоката по безопасно място, от Канада. Стигнах до извода, че вместо да се доставя до там от Европа или в самата Канада разни фабриканти да ми правят бълвоч от малки спиртоварни, ракиджийници, както им казваме ние в България, там да произвеждат високо качество по стара българска рецепта, включваща и мед – малко, но достатъчно за ваши отбрани клиенти“ – обяснява нашенецът.
Провалът идва от един от шофьорите на камионите. Трифон е вкаран в затвора.
Емил Врежаков, уредник на историческия музей във Велико Търново, който открил, че Кунчев е работил 10 години в заводите на Форд (ние с приятеля ми Пеньо се съмняваме в това), е записал разказ на приятеля на Трифон в Поликраище – Кръстю Кушев, как като се върнал в България, бай Трифон разказвал, че в затворите „било много чисто, леглата се застилали с бели чаршафи, които се подменяли редовно, имало пералня, храната била много добра, тоалетните – чисти, в килиите имали радио...“
Приятелят ми Пеньо Цвятков разказва още, което е слушал от бай Трифон преди десетилетия, че всяка седмица имало посещения на роднини и познати, всяка събота идвала музика, уреждали им забави, идвали момичета...
За много от слушателите на бай Трифон Американеца, както започнали да го наричат съселяните, още Туната, американските затвори започнали да им се виждат по-добро място за живеене от Поликраище.
В ония години в американските тъмници си имало особен ред. Имало си „цар“ и тамошният веднага се лепнал един ден за Трифон. Показал му недвусмислено господарското си положение. Взел дори демонстративно да си разкопчава колана. На нашия човек това му трябвало. Две-три хватки, два-три юмрука и оня се намерил на земята. Скочил. В ръката му блеснала изпилена като нож лъжица. Последвало ново търкаляне на въпросния „цар“ на земята. Трифон взел лъжицата, презрително я счупил и захвърлил през оградата...
С това „царуването“ на „старата кримка“, който пък се оказал бивш бодигард на Ал Капоне (още в свое време предвиден за „бушон“ ), приключило. Само едно щракване на пръсти и Трифон можел да бъде провъзгласен за новия цар на затвора. Но той сложил ръце в джобовете и обърнал гръб. Ала у всички затворници до края на пребиваването му там останало ненарушимо уважение към българина.
Дошло време за екстрадиране на чужденци след излежаващите наказания. На пристанището – трогателно изпращане. „Всички си имаха кой да ги изпраща – разказвал Трифон, запомнено от Пеньо – само аз стоях самотен на кея... Плачеше ми се...“
И тръгнал към парахода, когато в този миг на пристанището бавно се плъзнал кадилакът на Ал Капоне. Франки Рио се изправил пред Трифон Кунчев и с жест го поканил при боса си. „Една твоя дума – казал най-прочутият мафиот на Америка – и оставаш до мен между Стрелеца ми и Грозника...“. На което нашенецът отвърнал: „Благодаря, мистър Ал, но предпочитам... у дома“. „Ти си смел човек – не се предал босът. – Америка уважава смелите хора, мистър Трифон, тук ще имаш всичко, знаеш, че имам общински съветници, чиновници, съдии, прокурори, полицаи, журналисти, чака те живот като на кино... Твоята България едва ли е някакъв рай, щом хора като тебе са принудени да си изкарват хляба в чужбина“. „Благодаря, мистър Ал, но след четвърт век в Страната на неограничените възможности разбрах, че у дома си е най-хубаво...“ – непреклонен останал българинът. И двамата се разделятс мъжко ръкостискане...
В България, както пише по разкази на Кръстю Кушев Емил Врежаков, „Трифон се завръща само с едно сомбреро“ и „гол като пушка“. Така, както бил и заминал... Иначе на гарата го чакало кажи-речи цялото село. Като видял перона, бай Трифон скрил сомбрерото и се измъкнал от обратната страна на вагона.
Заживял в една изоставена къща, която стегнал.
Бил забележителен танцьор. Показвал и обучил на „модерни американски танци“ сума ти поликраищени.
Не оставил наследници.
Днес в родното му село не може да се намери дори една-единствена, макар и групова, снимка с него...
