От 20 древни народа днес има само 4

Автор: ст.н.с., д-р Петър Добрев

Напоследък се заговори, че трябва да се променят доста много неща в българската история. Един колектив от учени назова и редица важни проблеми, между които и този, който повдигнах още през 1998 г. – че според най-стария български летопис българската история в Европа започва в 165 г. със създаването на старата Велика България.

Същевременно не се назовава все още най-важният исторически проблем – потребността да не се допускат никакви компромиси при описанието на най-драматичните периоди от българската история – включително и на съвременната епоха, която не само не се представя правдиво, но дори се изключва от повечето учебници и от изпитите на кандидат-студентите. Истински хубава е само онази история, която не спестява нищо в угода на политиката.

Неотдавна се зачетох в най-стария летопис, в който е споменат нашият народ – Латинския хронограф от 354 г. И с изненада забелязах, че от споменатите в него 20 древни народа само четири все още съществуват на света – това са българите, арменците, арабите и индийците. Оказва се, че за 17 века от всеки пет стари народа четири са изчезнали и е останал все още жив само един.

Затова, струва ми се, че първата историческа истина, която трябва да научи всеки българин от дете, е, че от света са изчезнали твърде много народи и племена, затова трябва да се пазим да не сполети и нас тази съдба и да държим здраво един за друг и за нашата обща родина. Още повече, че в най-новата глобална прогноза на ООН „Светът до 2300 г.” се сочи, че ако в България нищо не се промени, в края на този век нейното население ще спадне до 3,9 млн. души, от които по мои изчисления българите ще бъдат 1,9 млн. заради плачевно ниската раждаемост и паническото бягство от страната на младите хора.

Косачката на историята за съжаление трудно може да се спре, защото не може да се спрат и озаптят тъмните страсти и интереси, които я движат. И ако тя продължи да променя света със същата невидима сила, не е трудно да се пресметне, че след 15 века, а може би и по-рано, от днешните над 40 европейски народа ще се запазят само десетина, а от другите ще останат само техните имена.
Живата история не е хербарий, а непрестанна битка, в която едни нации се топят и изчезват, а други фатално променят своя дух. Затова интересно е да се погледне как е описал народите един неизвестен българин от ХІІІ в., които предавам по-долу по средновековния оригинал:

„Фруг е лъв, аламанин е орел, саракин е вепер (глиган), сирианин риба е, литра тур е, блъгарин бик е, влах котка е, куманин пардос е (т. е пантера), алан зубер е, русин видра е, грък лисица е, сасин кон е, еврей заец е, мрькрьа (Sic!) медвед е, египт е козел, аркадин паун е, хунав заец е, цаконин крьт е, сакулатин каня е, версин жерав е, саркел бивол е, хрватин сепида е”.

За разлика от Хронографа, в този списък са изредени 22 народа, от които сега само шест съществуват под същите имена. Това са българите, сирийците, наречени в документа сириани, русите, гърците, евреите и хърватите. Други четири са познати днес с по-различни имена. Това са саракините – днешните араби, фругите – някогашните франки, аламаните, т.е. германците, и власите, които днес се наричат румънци.

А останалите 12 народа са вече изчезнали – куманите, аланите, хуните, наречени „хунав”, сасините (т.е саксонците), народите със загадъчните имена литра и мрькрьа, а също древните египтяни, аркадците, сакулатите, версините, саркелите, цаконите. Същевременно вместо тях са се появили нови народи като татарите, ногайците, калмиките, кумиките и турците, непознати в Европа през ХІІІ в, когато е съставен този списък.

Той впрочем е твърде интересен и с това, че носи отпечатък и от духа на някогашните българи. Името българин стои в него непосредствено след най-силните европейски народи и след сирийците, които през Х в. са посочени от Черноризец Храбър като най-стари на света. Характерно е също, че през ХІІІ в. българинът е сравнявал себе си с бик, но последните седем века постепенно са променили това силно някогашно негово самочувствие.

Колелото на историята неумолимо се върти, затова заслужава да се вглеждаме по-често в старите хронографи и списъци на народи. От тях твърде ясно личи как изгряват и залязват нациите. Някои от тях показват и колко драматично се е смалило на европейската карта мястото на българския народ, който, за разлика от много други, не е имал горчивата съдба да изчезне, но след всички преживени перипетии на последните седем века се намира в твърде незавидно състояние.

Днес много хора живо се интересуват кога е възникнал и откога съществува българският народ. Но мен все повече ме занимава въпросът не откога има българска държава, защото това разкрих още преди 20 години, а въпросът докога ще просъществува нашият изтерзан и разкъсан на много части народ. Ще има ли той подир пет-шест века щастливата съдба да бъде споменат сред оцелелите дотогава народи, които сигурно ще бъдат само част от сега съществуващите в Европа.

Много народи са погинали не от огън и меч, не от глад и епидемии, а поради това, че са попадали в ръцете на пагубни политици, които са ги довели до пълно отчаяние и са ги накарали да търсят спасение и прехрана по света и да забравят своите майчини езици. Както казва Наполеон – лошите политици са стихийно бедствие. Към това може да се добави само, че те са способни да предизвикват дори и колективна лудост, размахвайки ту една, ту друга натрапчива и гибелна идея.

На България, за съжаление, се случи първо да гине векове наред от огън и меч, а след това и от лудостите на своите, а също и световни политици. Затова днес е особено важно не само да се посочи, че тя е една от най-старите европейски държави, но и да се опише огромната историческа цена, която е платила за това, че още преди робството е изоставила своята собствена справедлива държавна система и се е хлъзнала първо по византийския модел, а след Освобождението – и по цяла редица други чужди модели. Трябва най-после да се извади от забрава мъдрият завет на св. Паисий да не се води българинът по чужди политики, който за съжаление цял век бе потулван и замазван от преводачите и тълкуватели на неговата история.

Преди седем века, когато българинът е сравнявал себе си с бик, чуждите пътешественици са възхвалявали България като благоденстваща и богата на население страна, а папските легати са я наричали през 1365 г. Bulgaria populosa (гъсто населената България).
Днес тези оценки звучат едва ли не като шега, защото родината ни е най-бедната страна в Европейския съюз и по своята гъстота на населението отстъпва три-четири пъти на повечето западни страни.

От онази благоденстваща и богата на хора държава не е останало вече почти нищо. Затова без страх, че някой ще ме упрекне, че непрекъснато бия една и съща камбана, ще повторя, че висш дълг на историческата наука е не да запълва учебниците с шарени картинки и сухи дати, а да опише главоломната и гибелна траектория, по която непрекъснато пада надолу българският народ.
Защото колкото и натрапчиво да тръбят вече 70 години разноликите български политици, че водят България ту към един, ту към друг вечен рай, за съжаление досега „този рай води в ада”, както се пее в една популярна песен.

Време е историческата наука отново да поеме своята свещена мисия да бъде мъдра учителка и спасителка на българския народ. Вместо да приспива съзнанието му с кухи и безлични описания на личности и събития, много по-добре ще е да му се разкаже за съдбата и гибелта на някои прославени древни държави, та да може навреме да се поучим и събудим от своя нов летаргичен сън.

Воден от тази идея, описах в една пространна книга, издадена през 2010 г. от Българската академия на науките, възхода и гибелта на една от прочутите и големи държави на средновековна Европа – Волжка България. Нейната съдба е твърде поучителна за нас, особено в днешната епоха, тъй като е създадена от наши кръвни братя, след което е наводнена от чужди племена и накрая погубена окончателно от чужди нашественици.
И дано нейната съдба ни помогне по-скоро да помъдреем.


В категории: История , Горещи новини