Прославеният генерал с голямото сърце

Автор: Петър Ненков

На 24 януари 1922 г. в София умира прославеният български пълководец генерал-майор Атила Зафиров. Той е роден на 16 август 1858 г. в Калофер, където баща му Спас Зафиров, родом от Пещера, е учител в местното класно училище. Даскалът е изтъкнат борец за национална и църковна свобода и автор на стихосбирката „Българска гусла”.

Младият Атила Зафиров се записва доброволец в Руско-турската освободителна война и служи като преводач в щаба на 123-ти пехотен Козловски полк на руската армия. Той решава да се посвети на военното поприще и затова след войната постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив. След няколкомесечно обучение се записва в новосъздаденото Военно училище в София, което завършва през 1880 г. с втория му випуск. После продължава военното си образование в Стрелковата школа в Санкт Петербург.

През Сръбско-българската война 27-годишният поручик е назначен за командир на Комшицкия отряд. Въпреки младежката си възраст, той се справя отлично с поверената му задача от началник щаба на българската войска – капитан Рачо Петров, да не допусне сърбите в тила на Сливнишката позиция. Командваните от него 1100 войници и опълченци разбиват при село Ропот и обръщат в паническо бягство батальона на сръбския майор Милошевич. За този подвиг поручик Зафиров е награден с първия си орден за храброст.

След войната заедно с група офицери русофили се противопоставя на прогерманската политика на монарха и организира държавен преврат срещу княз Александър Батенберг. Контрапревратът, осъществен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, принуждава заговорниците да потърсят спасение в Русия.

Там Атила Зафиров завършва Николаевското пехотно училище и служи като офицер в руската армия в продължение на 11 години. След затопляне на отношенията между Русия и България емигрантският офицерски въпрос е решен благоприятно и българските офицери в руската армия получават през 1898 г. право да се завърнат в своята родина. Сред тях е и Атила Зафиров, който бива назначен за командир на 26-и пехотен Пернишки полк в Радомир.

Като съставна част на 7-ма пехотна Рилска дивизия, повереното му подразделение взема участие в Балканската война за освобождението на Пиринска Македония от турския феодално-деспотичен гнет и разгромява частите на 16-а Низамска дивизия в долината на река Струма. След кръвопролитни боеве воините на подполковник Атила Зафиров освобождават градовете Кочани, Щип, Дойран и на 28 октомври 1912 г. влизат тържествено в главния македонски град Солун. Те са изпреварени с малко от гръцките войски, които влизат от юг в града, който им е предаден без бой от турския комендант.

След победите на българската армия при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар и неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия от съединените 1-ва и 3-та български армии, е подписано примирие между воюващите страни и в Лондон започват преговори за сключване на мир.
През януари 1913 г. обаче младотурците извършват държавен преврат в Цариград, прекъсват мирните преговори в Лондон и бойните действия са подновени. Докарвайки свежи резерви от Анадола, те се опитват да деблокират обсадения от българската армия в Одрин гарнизон на Шукри паша. За целта извършват десант на брега на Мраморно море при Шаркьой и настъпват при Булаир на Галиполския полуостров.

В тридневни сражения при Булаир 7-ма пехотна Рилска дивизия, в чийто състав се сражава и полкът на подполковник Атила Зафиров, отблъсква турските атаки. За проявен героизъм и умело командване на поверения му полк е награден с втори орден „ За храброст”.
През Междусъюзническа война войсковата част на полковник Атила Зафиров отново действа в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в операцията по обкръжаването на стохилядна гръцка армейска групировка в Кресненското дефиле.

След намесата на България в Първата световна война той е назначен за командир на 3-та пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, която е дислоцирана на Добруджанския фронт. В жестоки сражения с румънските войски командваната от него бригада се прославя и той е награден с третия си орден „За храброст”, и е произведен в звание генерал-майор.
През 1942 г. силистренското село Сарсънлар, край което той и неговите воини отблъскват на 6 септември 1916 г. Девета румънска дивизия, опитваща се да подпомогне тутраканския гарнизон, е кръстено на негово име – Генерал Зафирово, а през 1956 г. остава да се нарича само Зафирово. Тук при атаката на придвижващите се от Силистра към Тутракан румънски части дружините на пълководеца проявяват масов героизъм и саможертва.

Освен като бележит военен деец, генерал-майор Атила Зафиров се отличава и със своята доблестна гражданска позиция. Той смята, че най-голямото зло за България е политиката на Фердинанд. Думите му „Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко. Те изядоха България!“ достигат и до Двореца. Монархът е злопаметен и не забравя нанесената му обида.
След Първата световна война Зафиров е назначен за началник на 2-ра Тракийска дивизионна област в Пловдив. Той полага неимоверни грижи за сираците, чиито бащи са загинали във войните за национално обединение на България. Цялата си генералска заплата отделя за дрехи и храна на децата в пловдивските сиропиталища.

Но след пенсионирането си от армията изпада в крайна нищета. Накрая дори не му стигат пари, за да си плати квартирата, в която живее под наем в София.
За него генерал Стефан Тошев пише: „Как умират заслужилите хора у нас като запасният генерал Атила Зафиров, пренесли всичко свое в жертва на Родината и умрял без никакви средства. Този български мъченик бе оставен от Двореца цели две години да влачи мизерно съществувание и да угасва бавно, без помощ, много често дори без вечеря.
А той беше нещо много повече от един военачалник. Той беше човек с главна буква, който написа в служебния си списък дела и подвизи по време на четири войни, за които други народи въздигат на своите генерали величествени паметници!”.


В категории: История , Горещи новини