Знаковите дати в съдбата на Фердинанд

Автор: Борислав Гърдев

За Фердинанд I е и лесно, и много трудно да се пише. Лесно е да се засегнат  неговите грешки, увлечения и слабости. А е трудно, тъй като за такава сложна и противоречива личност, крайъгълен камък в обществено-икономическото ни развитие за повече от 30 години на всичко ценно и лошо в нашия национален дух и съдба, с опасно ретроромантично, но и мащабно мислене, е нужно да се намери обективният баланс, който да открои не само гафовете, но и качествата му на владетел.

А Фердинанд I e просто едно нагледно доказателство за приобщаването на Европа към България – принудително, с неизбежните компромиси, трудности и периоди на взаимно опознаване. Защото смятам, че никак не  е било лесно на този префинен принц, роден на 14 февруари 1861 г. във Виена, син на княз Август Людвиг Виктор и княгиня Клементина Орлеанска, да тръгне за България на 29 юли 1887 г. , боейки се от руски атентати, и да се приспособи към родните ни политически нрави, които никога, а особено по негово време, не са се славели с изтънчен аристократизъм и великодушие.

Целият парадокс е именно в побългаряването на австрийския аристократ, пристигнал да положи на 2 август 1887 г. клетва в Търново като внук на френския крал Луи-Филип и заминал си през нощта на 3 октомври 1918 г. от софийската гара като остарял и загубил илюзиите си българин.
В политическата биография на Фердинанд I (по личен паспорт земеделски стопанин и владетел на България) има доста знакови и определящи дати. Такава е 1 декември 1886 г., когато българската депутация в състав Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин  Хаджикалчев, се среща с него във Виенската опера, с предложение той да стане български владетел.

Питам се днес от дистанцията на времето – колцина европейски аристократи биха се решили на подобен рискован ход – без санкцията на Русия и без одобрението на Великите сили. Знаел ли е Фердинанд какво го очаква в „тази малка страна, разположена между Дунава и Балканите”, която по думите на Бисмарк „съвсем не представлява обект с голямо значение, за да се впусне Европа – от Москва до Пиренеите и от Северно море до Палермо, във война, чиито последствия никой не е в състояние да предвиди”.

По-важното е, че без необходимия управленски опит Фердинанд разчита на своя усет и на помощта на майка си княгиня Клементина. Затова, докато тя е жива, той не допуска грандиозни политически гафове, вероятно и притискан от клаузите на Берлинския договор, който се явява за княжеството ни своеобразен политически борд, наложен от Европа.
Фердинанд пристига в една изоставена от всички селска страна с ярки политически страсти и супер либерална конституция, която гарантира единствено нестабилно държавно управление. За 26 години (до 1 юни 1913 г., когато изригва опустошителното земетресение в Търново и Горна Оряховица), той постига чудото. Укрепва държавата икономически и просветно-културно (по негово време са открити Народният музей и Народният театър например), създават се и функционират фабрики, акционерни дружества, теглят се заеми за изграждане на жп линии, пристанища и превъоръжаване на армията.

Има и тежки години – кой ще забрави селските бунтове през 1900 г. и жертвите, дадени в Дуранкулак и Тръстеник, но българският лев си остава със златно покритие, парижките, виенските и берлинските банки винаги при нужда дават заеми, а средностатистическият интелигент с 300 лева заплата  е можел да си живее като истински европеец в Париж, качвайки се на влака без никакви паспортни и митнически формалности.
Страната разполага с университет, поставени са основите на Пловдивското изложение, даващо начален тласък за установяване на икономически връзки с водещите фирми в Европа и света; България се покрива с телеграфни и телефонни кабели...

Във вътрешен план монархът търпеливо изчаква момента, когато ще стане достатъчно силен и обигран, за да се лиши от услугите на всесилния Стефан Стамболов. И въпреки това добре помни кой му е сложил короната. Затова при всяка възникнала възможност първо кани в управлението народните либерали. А за баланс дава възможност и на народняците и прогресивните либерали да се докажат.
Когато е необходимо, прави смесени кабинети като този на Димитър Греков, вика либералите на помощ (кабинета на Тодор Иванчов), дава предимство на демократите в по-комплицирани ситуации, а като краен вариант на партийно обединение се явявят двата кабинета на „либералната концентрация” на д-р Васил Радославов.

Безспорно от времето на Стоилов той се явява първостепенен разпоредител с държавната власт, като с едно непремерено изказване се определя като „черния дроб на българския обществено-политически живот“. Това предизвиква буря от остри коментари и злостни карикатури в родния печат, но думите му се оказват самата истина.
При Фердинанд I няма цензура, извънредни съдилища, държавни преврати и груби нарушения на Конституцията. Осъдените министри либерали са оправдани, а дадените на съд от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Петков и Петър Гудев са амнистирани от парламента.

Ако четем  мемоари на съвременници, живели в края на XIX и началото на XX в., ще осъзнаем, че за тях това са блажени и идилични години. Страната върви напред, социалните кризи се преодоляват сравнително бързо, търсят се лекове за  политическата система с появата на нови партии – Демократическа, Прогресивно-либерална, Земеделски съюз.
В държавата цари етническа и религиозна търпимост – евреите са на възлови постове в бизнеса, университета, армията, а самият монарх полага похвални усилия да бъде признат за законен владетел и от Православната ни църква.

Остава да се направи само още една последна крачка по пътя на славата и пълното утвърждаване на неговия държавнически стил на управление – обединението на българските земи. В това си начинание обаче Фердинанд I търпи грандиозен провал.
А е искал повече от всеки българин обединението на страната, която ръководи!
Дори през 1916 г. се снима в художествен филм – „Богдан Стамов”  на режисьора Георг Якоби, за да рекламира обединителната си кауза, като ще продължи да се появява по кинопрегледите до 1941 г.

Затова допуска и сключването на спорния българо-сръбски съюзен договор, положил основата на Балканския съюз; затова започва и войната срещу бившия сюзерен Турция на 5 октомври 1912 г., съсредоточавайки на границата 1 200 000 войници!
Много съм мислил върху тези тъжни страници от нашата история, които минават през  изменението на чл.17 от Конституцията, даващо възможност на правителството от името на царя да води тайни преговори, несанкционирани от Народното събрание, и стигащи  до царската мечта да забие православния флаг в столицата на османските султани.

Най-лошото е, че се сключват съюзни договори с основни наши конкуренти и противници на националнообединителната ни кауза в Македония; че армията ни воюва само в Източна Тракия, а се изоставя македонското направление (за което основна вина носи  началник щаба ген. Иван Фичев, подписал „с особено мнение” споразумението на българския и сръбски генерални щабове от 19 юни 1912 г.); че се съгласяваме с договора със Сърбия да делим Македония на спорна и безспорна зона, чакайки за арбитър руския император, а същевременно допускаме в Македония да се разпореждат сръбски и гръцки войски и администрация, и то във време, когато учудваме света със завземането на Одринската крепост!

Накрая – след  огромни усилия и протакане от страна на нашите  съюзници все пак подписваме Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г., за да се озовем пред нелицеприятния факт, че наистина на запад от линията Мидия – Енос уж получаваме това, заради което воюваме, но не съвсем – Македония е почти изцяло в сръбски и гръцки ръце, а от Беломорието може да се любуваме само на градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач.

В същото време, в новозаетите земи сърби и гърци упражняват неприкрит терор, гонят владици, затварят училища, преследват дейци на ВМРО, а държавниците ни изведнъж осъзнават, че армията ни е използвана за осъществяването на националнообединителни задачи на нашите съюзници изменници и в наш ущърб. Така Балканският съюз си остава в историята на дипломацията като класически пример на измама спрямо България, а родината ни трябва да избира между предполагаемия руски арбитраж и налудничавата мисъл да воюва срещу всички свои съседи.

България избира  на 16 юни 1913 г. втория вариант с „престъпно безумие”, като днес със сигурност се знае, че заповедта за атака на сръбските позиции е издадена от ген. Михаил Савов. Зад нея мнозина още през 1913 г. откриват сянката на царя, но и тогава, и сега това има малко значение, тъй като монархът по конституция е неотговорен фактор.
Атаката е израз на безперспективно отчаяние. Междусъюзническата война е загубена. Кормилото на държавата се поема от д-р Васил Радославов, който трябва да подпише позорните Букурещки и Цариградски мирни договори, а на страната ни предстои да преживее своята първа национална катастрофа, за която основната вина – с основание или не – се хвърля на Фердинанд I.

Накърнено е чувството му на непогрешимост, както и усетът му за баланс на силите и интересите. За известно време той се скрива от погледа на любопитните, за да бъде отново ухажван през по-голямата част на 1915 г., която започва с прословутия атентат в Софийското казино на 31 януари и приключва с влизането на България в Първата световна  война на страната на Централните сили на 1 октомври. Радославов и Фердинанд не приемат предлаганото от Съглашението – само Източна Тракия при война срещу Турция в съюз със Сърбия (отново!).

Заемът, сключен с „Дисконто гезелшафт”, одобрен от парламента на 4 юли 1914 г., праща България в обятията на Германия и Австро-Унгария.
Българската армия, под ръководството на ген.-лейтенант Никола Жеков, на когото лично Фердинанд прехвърля пълномощията си, освобождава Македония и Добруджа до река Серет и преследва отстъпващите сръбски войски до адриатическия бряг в Албания. България излиза на три морета, а след срещата му с кайзер Вилхелм II в Ниш владетелят става маршал.

На 5 май 1916 г. е публикуван и царският указ за създаването на военните въздухоплаватели (самият той, пръв сред коронованите особи, на 15 ноември 1910 г. прави полет с аероплана на руския пилот Масленников над софийския хиподрум), но страната затъва в безперспективна окопна война на Южния фронт, който не е заличен през ноември 1915 г., за да не ни обвинят, че сме агресори спрямо неутрална Гърция и искаме контрабандно да завземем Солун. А всъщност  проливаме кръвта си, която иначе трябва да дават немските войници на Западния фронт. И всичко това неизбежно приключва с пробива при Добро поле на 14 - 17 септември и с подписване на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. от емисаря на правителството на Малинов Андрей Ляпчев.

Така България разкъсва по своя инициатива тъканта на съюза с Централните сили, разчитайки наивно на дивиденти от страните победителки, след дадените 101 000 жертви. За съпротива още три или четири  години по турски пример никой не си и  помисля – у нас липсва управник от ранга на Мустафа Кемал, старите ни  политици умират без време и както Гешов не е с качествата на Стоилов, така и Радославов, ако и да е последният патриот от своята генерация, отстъпва като капацитет чувствително на Стамболов.

Малинов е извън класацията, а самият монарх Фердинанд I бърза предвидливо да подпише акта на абдикация в полза на сина си Борис III на 3 октомври 1918 г., успокоен, че ден по-рано войнишкият метеж вече е потушен. Той прави една последна „бабаитска обиколка” (по думите на Кирил Христов) около двореца си, преди вечерта да замине за Германия, където живее с пенсията, която оше на 1 септември  1915 г. си е издействал от немското правителство в размер на 150 000 германски марки.

В емиграция цар Фердинад продължава да се интересува от съдбата на втората си родина. На 25 юни 1927 г. си спомня с тъга как преди 40 г. е избран за български владетел, а през май 1929 г., когато се чества 1000 г. от царуването на Симеон Велики, бившият монарх пише с апломб: „Когато българският народ чества тази годишнина, нека знае, че макар и далече от него, една изпълнена с болка страдаща душа се вълнува от най-сърдечни пожелания за доброто му и светло бъдеще”.

На 25 юни 1937 г. се навършват 50 г. от избирането му за български владетел. На него обаче му е отказана официална церемония, което го изпълва с болка и тъга. По този повод той споделя в писмо до Константин Хаджикалчев: „На 50-годишнината на моето избиране за български държавен глава, моите страдания се увеличават и от мисълта, че надеждата ми да видя още веднъж тази страна, на която посветих и пожертвувах младините си – изчезва”.

Когато назряват условията за ревизия на Ньойския диктат, Фердинанд пише на 7 юли 1940 г. прочутото си писмо до Адолф Хитлер (с когото освен сънародници са и близки приятели), в което моли „ в името на падналите през Световната война под моето командуване храбри български войници и от името на моя тогава така тежко пострадал български народ, който гледа на мене като на единствен виновник за тогавашната катастрофа и нейните по-нататъшни последствия, да бъде поправена неправдата, нанесена на България от Антантата”.

Хитлер отговаря благосклонно, а на 7 септември 1940 г. и под германски натиск с Крайовската спогодба страната ни си връща Южна Добруджа. След 19 април 1941 г. на България са предоставени за временна администрация до приключването на войната и подписването на мирен договор със засегнатите страни изконни наши територии в Македония и Беломорието, включително островите Тасос и Самотраки.
Как ли е завиждал тогава царят – отец на своя син, окичен с прозвището Цар – Обединител, за което толкова е мечтал!?

По-нататъшната съдба на България обаче не е така благополучна. На 9 септември 1944 г. е извършен комунистическо – звенарски преврат, с който страната ни губи своята независимост. След „референдум”, проведен две години по-късно, държавата е обявена за република, внукът на бившия цар – Симеон II, заедно с майка си и своята сестра  заминава за Египет, а на 23 ноември 1946 г. премиер става съветският гражданин Георги Димитров.
Фердинанд I преживява и капитулацията на Германия на 9 май 1945 г. и окупацияти й от съюзническите войски (родовото имение Кобург остава в американската зона).

Малко известен факт е, че той приютява при себе си избягалия на 2 септември 1944 г. бивш главнокомандващ армията ни през Първата световна война и бивш шеф на Съюза на българските национални легиони ген. Никола Жеков.
Надживял всички свои илюзии и амбиции, когато си отива от този свят на 87-годишна възраст, неосъществена остава само неговата мечта костите му да почиват в България.


В категории: История , Горещи новини