Един малко известен период от живота на Дякона

Автор: Стефан Мерачев

В началото на 1869 г. Левски тръгва на първата си обиколка из България, за да проучи възможностите за революционна дейност. По време на втората си обиколка вече пропагандира идеята, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ и поставя началото на изграждането на Вътрешна революционна организация от частни комитети.

Неполучил разбиране и подкрепа, разочарован от емиграцията, до края на 1871 г. той успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети. Единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите, чиито средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание.

Във връзка с революционната си дейност Васил Левски много пъти е посещавал Пазарджик и околните села. От книгата на Любомир Дойчев „Левски в светлина” научаваме, че „Левски много пъти е посещавал Баткунския манастир „Св. св. Петър и Павел”, защото игуменът на обителта – отец Еремия, му бил земляк и селата около манастира били български“.

Не е случаен интересът на Апостола към този край. Игумен на манастира „Св. Николай“ в с. Калугерово е участникът в Хвърковатата чета на Бенковски свещеник Кирил Слепов от Сопот. Преди това той е бил монах в Баткунския манастир, когато игумен там  е иеромонах Хаджи Герасим, също родом от Сопот. Той много пъти е посрещал Левски в манастира. Наследник на дядо Герасим е дядо Еремия Ташков, и той от Сопот. Все от родния край на Дякона.

През 1869 г. поп Михаил Радулов – водач на въстанието от с. Голямо Белово, се среща с Левски в Петковия хан в Пазарджик, за което разказва: „Аз бех млад поп. Дякон Левски дойде в Пазарджик на Петковия хан в шопски рабаджийски дрехи, саде катран, наденал една катраница на един остен и я носи на рамото си. Николаки Петков ми каза: „този е Дякон Васил Левски“. На другия ден облечен в Башняшки турски дрехи ходи из целия Пазарджик. Свърши си работата с кого имаше. На другия ден пак тури катраницата и замина за Филибе. Заминал беше и през нашето село ( Г. Белово), като карал десетина свине за продаване и спал беше у Георги Фафрика и питал за мене. И сетне бил в Мененкьово“.

Петковият хан е собственост на участниците в Априлското въстание братя Никола, Георги, Иван и Костадин Петкови от Белово. Баща им Петко ханджи е известен дарител в Пазарджишко Притежава голям хан и в Саранбей (дн. Септември), част от който и досега съществува. Намира се до надлеза, отдясно по посока Ханчетата. Всяка година на 19 февруари група родолюбци от Септември окичват с цветя вратата му.

Около 1900 г. ханът вече не работи. В писмо от 10 януари 1908 г. Иван Петков, намиращ се по търговски дела в София, пише на брат си Костадин в Пазарджик да уреди продажбата на хана: „Тия дни догде постоишъ празен, гледай та понареди нашите работи тамъ, както за половината ханско место, така и за материала и за лозето, и ако стане нужда иди в Саранбей“. Първият купувач е Стоян Биволарски. След него много години в сградата живеят синовете на Георги Разпопов - Стоян (Тери) и Михаил. Те го продават на Бела Мария.

Съседната къща е на Кирил Гугутков. На 15 март 2015 г. той, вече 88-годишен, разказва: „Дядо ми е купил нашия парцел от собственика на хана, родом от Белово“.
Другият съсед е Крум Пепелянков, който свидетелства: „Ханът се състоеше от кръчма, големи помещения за спане, обор и плевник за сено и фураж. Тук са се срещали и разменяли стоки търговци от Пазарджик и Пловдив до Костенец и от Чепино до Панагюри­ще.

В къщата, която остана, живееше дядо Стоян Биволарски. Той ми е разказвал, че е участвал в създаването на революционен комитет от Левски. Присъствали са 39 души съзаклятници от района. В хана през капак на пода се влиза в скривалище. Там много пъти е отсядал Левски. При нужда през скривалището се излизало на брега на блатото, което се намираше пред нас. От тук с лодка през тръстиките по рекичката Калиман се излиза в дъбовата гора около Бабачков гьол и местността Бистрица, стигаща до днешните заводи.“

В своите „Каркарийски сказания“  Стоил Гълъбов отбелязва: „През август 1872 г. Левски, облечен „алафранга“, слиза на Саранбейската гара на готовата, но неоткрита Барон-Хиршова железница. Докато усъмнилият се гръцки чиновник намери заптиетата и им съобщи за непознатия пътник, Левски изчезва в близкия хан“. От там заминава за с. Братаница и заедно със свещеника и Михо Стефанов – касиер на Пазарджишкия комитет, се отправят за Баткунския манастир, където заклева революционния комитет.

През 1871 г. създаденият с помощта на Левски Русенски таен революционен комитет поставя под контрола си жп линията Русе-Варна. Виждайки стратегическото
значение на железниците за революционното дело, Апостолът насочва вниманието си към строящата се жп линия Цариград – Белово и дава указание революционните комитети да овладеят всички възлови гари.

През октомври 1872 г. „Левски иска от полските и чешки инженери, работещи на строежа, да научат комитетските хора как се руши железен път, мост, телеграф, как се спира влак дене, ноще и понеже пътят не е открит за народа, комитетските люде да пътуват с влака на постройката. Българи да се приемат на служба по железницата“ („От Цариград до Белово“, автор Георги Пашев).
Забележете – „пътят не е открит за народа“, всъщност железницата официално ще се открие на следващата 1873 г., но комитетските хора вече пътуват по нея. Бъдещите Апостоли на революцията Тодор Каблешков, Захари Стоянов, Георги Икономов и др. са назначени на работа като чиновници и началници на гари.

С построяване на железницата гара Саранбей се развива като голям транспортен и търговски център. В горите на с. Семчиново и с. Симеоновец се е добивал и обработвал в дъскорезници дървен материал, който се е доставял в огромните складове на саранбейската гара. За опазване на обществения ред и охрана на железниците турската власт поддържа гарнизон от редовна войска и заптиета.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи обира турската хазна при Арабаконак. Следват арести и разкрития. Ловешкият комитет е пред провал. Сред членовете му цари страх и дезорганизация. Името и портрета на Левски вече са известни на властта, главата му е оценена на 50 000 гроша и обръчът около него се затяга. От всички посоки го намират куриери, революционните комитети му пишат да бяга във Влашко. Но въпреки опасността, той тръгва на обиколка из Старозагорско, Пловдивско и Пазарджишко да спасява революцията. Накрая потегля за Ловеч, за да прибере комитетския архив и да спаси оцелелите. В тази обиколка е придружен от члена на революционния комитет в Пазарджик Никола Ръжанков, родом от с.Калугерово.

Яна Язова в романа си „Левски“ описва последното му пътуване. Всички градове и села са завардени. Стигнал до Котел, Левски разбира, че е невъзможно да премине Балкана и се връща в Стара Загора, после в Пловдив и Пазарджик. Пазарджишките комитетски хора го изпращат на 1 декември незнайно за тях накъде. Веднага след това Яна Язова пренася действието на 26 декември в Ловеч. Къде е бил Левски през тези 25 дни?
Проф. Иван Унджиев отбелязва в книгата си „Левски“ (изд. 1967 г.): „От Пловдив Апостолът не тръгва за Карлово, а се отправя за Пазарджик, където издава разписка на 28 ноември за дадените му от местния комитет 1280 гроша.

Оттук, по-близо до София, той крои планове да освободи по насилствен начин задържаните комитетски хора, но мисълта, че по този начин може да се усложни положението и да се отдалечи още повече денят на народната революция, го възпира от това му намерение. „Аз можех— пише той по-късно на ловчанлии – да ги отърва, току щом се научих, но ще се развали голямата работа...
Апостолът иска преди всичко да се осведоми подробно върху станалите събития и за тая цел изпраща оттук някъде нарочен човек до София, който „да разбере точно работите“. Той иска писмен отговор, който да се предаде на пратеника му извън града. От София пратеникът трябва да замине за Голям извор, откъдето също така ще узнае „точно“ как са станали работите около тях“.

Проф. Унджиев обаче не знае откъде е изпратен „нарочния човек“, затова използва фразата „оттук някъде“. Левски преценява трезво ситуацията и се отказва от освобождаване на затворените. Въпреки че проф. Унджиев цитира този факт, той продължава да развива темата: „Плановете му да освободи по насилствен път задържаните комитетски хора са несъмнено тясно свързани с неговото отиване в София. Неоспорими доказателства са и отбелязаните разходи „за две тескерета“... Най-сетне не може да се подценява дока­зателственото значение и на записания от Левски разход – помощ за ло­вешките затворници:

„На 18 дек. 1872 г. на ловчанските затворници в София за двама души — 200“.
Очевидно тази дата бележи и края на пре­стоя на Апостола в София, където комитетската организация също е раз­крита, пратениците на султана съдят дейците на революционната организация, а бдителността на турската власт е особено изострена. Там се води процесът срещу Димитър Общи. А Димитър Трайкович е заподозрян в предателство, както се вижда от писмото, в което Левски му пише: „Байо, ти си бил причина за всичките станали работи във вашия град от турското правителство върху нашите хора!.. Вие сте казали пред пашата, че в София съществувал комитет, и си показал (издал) даскалите ни“.

Според проф. Унджиев Левски е бил в Пазарджик до 12 декември, след което заминава за София и престоява до 18 декември. Но при кого и защо да отива там? Извън всякаква логика е да отиде при предателя на софийския комитет.
Професорът стига до заключението, че Левски престоява цяла седмица в София, за да предаде на ловешките затворници 200 гроша и не само това, а вади и тескере. Тръгва за Ловеч, но минава през Карлово, а в забележка под линия пише за Н. Ръжанков, че са пътували по обратния път от София, Пазарджик до Троянския манастир.

Димитър Страшимиров обаче отбелязва: „Невъзможно е да се установи по какъв начин Апостолът е съ­умял да предаде тая сума и дали двамата ловчанци са узнали кой им праща тия пар“. В една сметка Апостолът сам е означил времетраенето на своя последен маршрут: „От първи дек. до 25-й с още един конник“.
На 28 ноември той е в Па­зарджик, където издава квитанция на местния революционен комитет. „На 1 декември напуска Пазарджик, а на 25 същия месец е в Ловеч. Към посо­чената бележка обаче той е добавил: „Спирам се в една тайна къща от 10 дек.“

Тази добавка трябва да се разбере буквално. Апостолът се спира и престоява известно време в това сигурно скривалище, откъдето пише и вероятно изпраща последните си три писма от 12 де­кември и две други недатирани писма пак от това време (до комитета в Пазарджик и до Димитър Трайкович в София). Без това спиране той не би могъл да напише и изпрати тези твърде обширни писма. По понятни причини обаче той не е отбелязал местонахождението на тази къща, дала му последен по-продължителен подслон.

Но щом до 18 декември е бил в София, очевидно „тайната къща“ не може да бъде някъде по пътя му между Пазарджик и Ловеч, както погрешно приемахме досега. Той не е имал време да се спира по-продължително по пътя си за Ловеч. Тази къща не може да бъде и в Пазарджик, който той напуска на 1 декември и до чийто окръжен комитет пише писмо около 12 декември. Няма къде да се търси това скривалище и по пътя между Пазарджик и София.

При наличието на тези обстоятелства очевидно „тайната къща“ е била в София или в близките до града околности, където през декември Апостолът се задържал сравнително най-дълго време“. Изводите на Страшимиров за местонахождението на „тайната къща“, които ползва и проф. Унджиев, са логични, но неточни поради липса на информация.
Защо Левски не е бил в София през декември 1872 г.? По архивни материали от сп.«Сердика» от 1939 г. той отсядал там при Хаджи Боне Петров – водачът на заверата срещу султана в Софийския вилает. Той разказва, че Левски последно бил при него на 20 юли 1872 г. Но когато Димитър Общи издава цялата софийска организация, Хаджи Боне и всички останали са арестувани и заточени. Така че няма кой през декември да посреща Левски.

А коя е и къде се намира споменатата „тайна къща“ ? Това е ханът на беловските революционери братя Петкови в гара Саранбей, за който вече разказахме.
Той се намира на кръстопът, от който най-бързо и по най-краткия път се стига до София, Пазарджик, Разлог, Ловеч и разполага с изградено скривалище и таен изход, на 300 метра от гарата, под носа на охраняващия я силен турски гарнизон.

Тук и на гара Белово е кипял живот. Стотици работници, от които много чужденци, са работели по строежа на железницата, в складовете за дървен материал и по сечищата на околните гори. При толкова много хора е трудно да бъде проследен един човек, смесил се с работниците – благодатна почва за революционна дейност.
С пътуващите по железницата тук е пристигала много информация. Безценно е и наличието на телеграф. Техническото му състояние по онова време е давало възможност да се приемат съобщенията по цялата мрежа, без да се разбере. Отделно, телеграфистът е можел да „подслушва“.

Специалното внимание, което Левски обръща на железниците с указанието „революционните комитети да овладеят всички възлови гари“, предполага, че и на гара Саранбей е имало „свой човек“. Началникът на гарата Гаспар Бешерян само след няколко месеца ще стане близък приятел с назначения началник на гара Белово Тодор Каблешков.
В своите пътувания до Саранбей и до Белово през Менекьово Левски многократно отсяда в хана на съзаклятниците братя Петкови. Оттук той е могъл необезпокояван да обикаля околните селища. А там е имал много съмишленици.

Апостолът пристига на 10 декември в тайната къща-хан в Саранбей. От тук той пише писма, приема и изпраща куриери навсякъде. Отново ще цитираме Димитър Страшимиров: „Спирам се в една тайна къща от 10 дек.“ Тази добавка трябва да се разбере буквално. Апостолът се спира и престоява известно време в това сигурно скривалище, откъдето пише и вероятно изпраща последните си три писма от 12 де­кември и две други недатирани писма пак от това време (до комитета в Пазарджик и до Д. Трайкович в София). Без това спиране той не би могъл да напише и изпрати тези твърде обширни писма. По понятни причини обаче той не е отбелязал местонахождението на тази къща, дала му последен по-продължителен подслон“.

И така: Левски престоява в Саранбей от 10 декември. След получаване отговорите на писмата си от Ловеч, Голям извор, София, той се ориентира в обстановката, преначертава маршрута си и на 15 декември е в с. Стряма. На другия ден 16 тръгва за Троян през Карлово. В „Спомени и очерки из българските революционни движения”, издадени във Враца през 1902 г., Минко Марковски отбелязва: „Към 15-16 число на м. декемврий, Левски, след като се прости със стремските си приятели, преоблече се в дрипави турски дрехи... така маскиран той придружен от последователя си Никола Ръжанков, хвана се с едни троянски кираджии и потегли за Балкана“.

В цялата си дейност Левски се доказва като идеолог и организатор, анализатор и дипломат, способен да оцени настоящето и предугади бъдещето. Ето защо той, въпреки всичко, предприема последното си пътуване към Ловеч, за да прибере архива и да вдъхне увереност на останалите на свобода членове на комитета, „да вървят напред, без да губат... куража си“.


Последните мигове на Апостола и неговата молитва

Поп Тодор доближава Левски. Не смее да го погледне в очите, защото се срамува от собственото си малодушие. Левски с нищо не показва, че го познава. Поп Тодор после си спомня: „Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед".
Изповедта започва. Левски първо се прекръства. След това казва: „ Всичко, което съм правил, съм правил за България”!

Той помолва за прошка Бога и народа и признава, че е убил едно момче.
Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва, но Левски го прекъсва и казва: „Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий!“. 
След малко мълчание добавя: „Моли се, отче, не за мене, а за Отечеството, България!“.
Докато изрича тези думи бил хладен, но изведнъж заплаква. Очите му се напълнили със сълзи..

Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил завинаги спомена за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извиква: „Боже, избави България!“.


В категории: История , Горещи новини