Сред тях се отличават Пею Буюклията, Жельо войвода и Георги Трънкин
Автор: Стоян Калпушков
Хайдутите носели дълбоко в сърцето си отечество, род и вяра. С обич и силата на синовен дълг, буден и неспокоен български дух, те отдават живота си в името на свободата. Тяхната саможертва е като негаснещо кандило пред олтара на България.
Един от тези, чиято съдба се люшка между легендата и действителността, останал безсмъртен в народната памет, от онези – неуловимите, дето куршум ги не хваща и сабя не сече, е Пею Буюклията.
Прочутият хайдутин и войвода е роден в с.Козосмоде (дн. Козараво, Новозагорско) през 1828 г. Истинското му име е Пею Николов Вахов. След Руско-турската война през 1828-1830 г., с оттеглянето на войската, за Бесарабия заминава и семейството му. Три години по-късно то се връща и баща му се заселва в с. Геленджик (дн.Победа, Добричко).
Пею расте като строен, широкоплещест, с орлов поглед и големи мустаци (оттам и прозвището му Буюклията). Той се отличава сред връстниците си с красноречие и остроумие. Заедно с приятеля си Димитър Калъчлията хайдутства в четата на Бойчо войвода, а по-късно в дружината на Калъчлията.
По време на Кримската война 1853 – 1856 г.) дружината се прехвърля от Сливенския Балкан в Североизточна България. В с. Ези бей (дн. Паскалово, Добричко) се събират селяни от цялата околност и се обръщат към четата за закрила. Пею, Калъчлията и Злати Конарченина водят хората до Варна.
След Кримската война Пею застава начело на своя дружина и действа в Сливенския край. Славата му се носи из цяло българско. Той кръстосва от двете страни на Балкана, в Тракия и Добруджа. Хайдутлува дълги години. Залавян и затварян няколко пъти, осъждан, бунтовникът успява да избяга, освобождаван със застъпничество или благодарение на своето остроумие и храброст. За да усмирят децата си, туркините ги заплашвали с думите „Сус, Пею Буюкли гелди“ („Мълчете, Пею Буюклията ще дойде“).
Веднъж Пею дал от касата на четата 250 златни наполеона за строеж на черква в Добрич. Някой от свещениците казал, че сега оръжие трябва, въстание ще се вдига, а не черква. Войводата възразил остроумно: „Като дадем пари за черква, то е удар за турците, отче“.
Пею Буюклията дочаква освобождението, след което се завръща в с. Геленджик, където се занимава със земеделие. Умира около 1896 г.
Образът на легендарния хайдутин и хайдушки войвода с обич и възхищение е изваян в две от многото народни песни за Димитър Калъчлията, едната от които е „Димитър Калъчлията и Пею“.
Друг борец за народна свобода е Георги Трънкин. Георги Пеев Смеденов, както е истинското му име. Той е роден в хайдушкия сливенски квартал „Клуцухор“. Баща му притежавал воденица, а освен това и много добитък.
Георги израства като едър и силен момък, отличаващ се с решителен характер. Тюфекчийският занаят го научава да си служи отлично с оръжието. Побеждава много турски пехливани по сборовете. В едно спречкване с турчин, с юмручен удар му счупва няколко ребра. Властта го търси и Георги хваща Балкана, като влиза в дружината на Димитър Калъчлията. С нея обикаля Сливенско, Тракия и по време на Кримската война е в Североизточна България и Добруджа.
След Кримската война се отделя от Калъчлията и създава своя дружина. В нея участват видни хайдути – Панайот Хитов, Курти Янчев, Желю Чернев, Стоян Папазов, Хаджи Димитър и др. На някои от тях той е учител по войводство.
Георги Трънкин става страшилище за самозабравили се турски заптиета и бандитските дружини, които грабят и тормозят населението и оскверняват българската памет. През 1859 г. дружината му ликвидира злодеи, от които са проплакали много хора. През следващата 1860 г. четата непрекъснато е преследвана и тя мени местоположението си – обикаля Шуменско, Търновско, Пловдивско.
Озверени турски потери бродят из Балкана. Дружината на Георги Трънкин прави засада на пътя от Беброво за Сливен при местността Кална усоя. Завързва се люта битка, спечелена от хайдутите, но дружината изгубва войводата си. Георги Трънкин – учителят на войводите – загива геройски, оставайки безсмъртното си име като пример за всеотдайност.
Живот за отечеството – такава е орисията на Жельо Чернев, останал известен в историята като Жельо войвода. Той е роден и отраснал в с. Карапча (дн. Маломир, Ямболско).
Твърде рано решава да мъсти за робската неволя на своя народ. Не навършил пълнолетие бил приет в хайдушката дружина на прочутия войвода Димитър Калъчлията. Подвизавал се и в четата на Панайот Хитов.
През 1868 г. възнамерявал да премине с чета в България като писар в дружината на Христо Ботев, която поради липса на средства тогава не успяват да я организират. След разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г., заподозрян от румънските власти, той се установява в Браила. През 1876 г. участва в Сръбско-турската война като доброволец в четата на Панайот Хитов и негов помощник.
През Освободителната война (1877-78 г.) организира чета по предложение на руското командване от 300 български доброволци, с която действа в Еленския Балкан.
След Освобождението се завръща в с. Карапча и се занимава със земеделие. След съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. организира доброволна чета и участва активно в Сръбско-българската война. Прославеният войвода завършва земния си път през 1893 г.
Може би е крайно време ние – потомците на тези родолюбиви чеда на България, да издигнем скромен паметник или да поставим мемориален знак, който да напомня за тези достойни синове на Отечеството ни.
Страшен хайдутин – дваж по-страшен войвода
В лето 1826-то, в дома на Стоян и Жела Котеви от енизарското село Торлак махле се ражда мъжка рожба – кръщават го Димитър, който по-късно народът ще запомни като Калъкчията. Орисниците изричат кратки слова за благослов – да расне и порасне, голям юнак да стане, за рода български и вяра милост да няма, песен от народната уста – слава да го слави. Люлката му е вързана под дебелата сянка на вековните дъбове, дом на орлите...
Растял Димитър като буйно, силно и здраво момче. Много заприличал на тейко си – пехливанинът Стоян Котака, едър, русоляв хубавец. Баща му го учил, че овчарската гега не е само да завръща стадото – кривакът трябва и срещу глутница вълци и золумите на паши и бейове. Майка му съвет му давала – по-малко да се дърпа с турчетата от близките дела, че на ризи и гащи не се смогвало. Той искал честно и достойно да си вади залъка, но не би – турците го принудили да хване гората.
И станал Димитър страшен хайдутин, дваж по-страшен войвода. Хайдушкия занаят учи при прочутия Бойчо войвода. След гибелта на даскала си четата верни другари – Пею Буюклията, Злати Конарчинина, Желяз (Желю войвода), избират Димитър за войвода. Любимите им хайдушки сборища са Агликина поляна, Кушбунар, Разбойна, връх Българка, черковището на Трънливата поляна при с. Нейково.
Отначало хайдутлувал в Новозагорско и Сливенско, Ямболско, Одринско, а по-късно – в Търновско, Шуменско, Варненско. Из цяло българско върлувала дружината за радост на поробените и за страх у поробителите. И навред имало верни и честни ятаци и съгледвачи – очите и ушите на войводата. Растяла славата на вярната му чета, множила се славата на Димитър. Народът нямал друга отплата за добротата и грижата на войводата – освен народната песен – дето синор няма. С името на Калъчлията е свързан един факт, неповторим в историята на хайдутството – дървен топ, наречен „крина“.
Най-активната дейност Калъчлията и дружината му развиват в началото и по време на Кримската война (1853-1856 г.). Вярата му, че е настъпил моментът българският народ да се освободи от турската тирания, го кара да помага всеотдайно на руските войски. С първите топовни гърмежи дружината на Калъчлията минава в настъпление, сражава се в тила на врага, не дава покой на черкезите, които безчинстват над мирното българско население.
Войводата и другарите му спасяват от сеч и погром редица села в Добруджа. Защитават жителите на с. Върбица, Шуменско, от клане и погром. Спасяват селяните от с. Паскалево, Добричко (с. Ези бей), и дошлите от околните села от татарско клане и ги отвеждат във Варна.
Калъкчията и хайдушката му чета са желани гости в с.Ловчанци (с. Карасулер), Добричко, с. Миладиновци (с. Дийкеклер), Добричко, както и в Славейково и с.Крушари (с. Армутлий, Добричко).
В ръкопашен бой Димитър много добре си служел с калъча. При едно сражение с потеря, черкези и татарски орди отнема три калъча (саби), които препасва на кръста си. Така войводата получава прозвището си „Калъчлията“. Единствената сила, която се противопоставяла на терора на татари и черкези, на редовната турска армия, била именно неговата чета.
След Кримската война той продължил борбата с османците, като се свързва с турския хайдушки главатар Солак Мустафа – за борба с официалната турска власт.
След гонитбата от специален военен отряд, предвождан от Зейнил паша, и гибелта на Бойчо войвода, оцелелите момчета от четата на Бойчо и тези на Калъчлията минават за Варненско и Шуменско, но гонени от назъмите се подвизават в Ямболско.
Калъчлията разпуска дружината си и остава само с Георги Трънкин. Злати е заловен в Сливен, Пейо в Ямбол, а Калъчлията в Балчик. По пътя за каторгата той успява да надхитри пазачите си и избягва. На 30 януари 1859 г. е заловен в Шумен при опит да накаже един лихвар.
Прекарва в шуменския арест 47 дни и е откаран в град Русе. Тук заседава спецален съд, който съди Калъчлията, престоял в затвора 2 години. Предложили му да го помилват, като в замяна трябвало да смени вярата си. Но той останал твърд и непоколебим.
В началото на 1861 г., в края на януари, на Горния пазар в Русе легендарният хайдушки войвода Димитър Калъчлията е обесен. Признателни българи го погребали в двора на русенската църква „Св. Георги“.
Стига ли се слънцето с куршум, посича ли се вятърът с меч!
