Кои са котленците и жеравненците, променили лика на някогашния Бургас
Автор: Иванка Делева, РИМ-Бургас
В изворите името на Бургас се появява за първи път през средните векове в поема на византийския поет Мануил Фил (1264 г.). „Кулата”, на гръцки „Пиргос”, е наименованието на селището до XVIII в., когато се налага днешното име Бургас. При османското нашествие на Балканския полуостров и овладяване земите на Южното Черноморие селището Пиргос за кратко престава да съществува, но името се съхранява през вековете.
Липсата на питейна вода, маларичен въздух от околните блата, честите казашки нападения по черноморския бряг спускат пълен мрак над историята на Бургас до средата на XVII в. Известно е само, според османски документи от 1502 г. и от 1604 г., че то, заедно с други села, е вакъфско владение, основано от Искендер паша – велик везир на Баязид II, категоризирано като обработваема земя. Местното българско население се изтегля в селата навътре от морския бряг или се преселва в Цариград. Впоследствие тук е привлечено християнско население от Мала Азия.
От средата на XVII в. българите от околните села отново намират поминък в града като чираци, строителни работници, пристанищни носачи, лозари. Едно събитие в края на века се оказва изключително важно за всички черноморски градове, а в най-голяма степен за Бургас – отварянето на Черно море за световната морска търговия. Заливът започва да се посещава от почти всички типове плавателни съдове, характерни за онова време. В описания от 80-те години на XVIII в. градът има над 1000 къщи и се свързва с оживена презморска търговия.
Руско-турската война от 1828-1829 г. причинява сериозен демографски и икономически срив на Бургас и региона поради масови изселвания в Русия. Областта почти напълно се обезлюдява и едва след Кримската война от 1853-1856 г. настъпва раздвижване. Първо се съживява търговията поради необходимостта от зърно и обслужване на армиите. Изградените във военновременните периоди складове за жито се оказват с важно значение за последвалото предпочитание към Бургас като търговски пункт, а и като място за живеене. Построяват се няколко специализирани скели на пристанището и постепенно градът се обособява като административен център – седалище на областния мюдюрин.
От 1854 г. Пиргос е център на „кааза“ (околия) с 68 прилежащи села и от „искеле”, пристанище, се превръща в „касаба”, т.е. малък град. Промяната на статута е отражение на икономическите реалности и начало на новата история на днешния Бургас. През 60-те години на XIX в. в пристанището му влизат кораби, плаващи под английски, италиански, руски, гръцки флаг, натоварени със стоки за пазари извън тези на Цариград, а неповторимата динамика започва да притегля хора от цялата страна.
Бургас е градът, спечелил сърцето на презморския търговец, констатира един съвременник. В края на XIX и началото на XX в. селището расте по-бързо от американските градове.
То привлича хора отвсякъде – авантюристи и почтени амбициозни люде, различни по нрави и убеждения, но обединени от желанието за печалба. Фокусирайки се обаче върху прагматиката, българите, жители на Бургас, изостават от един много важен процес. Във време, когато по всички села и градове, в които живеят българи, борбата за църковна свобода е в разгара си, тук нещата стоят по друг начин.
В града до 1867 г. няма официално конституирана българска община, „та малкото преселници от Хасекията, асимилирани чрез женитби, не са имали национално разбиране, традиции, нито идея народностна, та да има борба за национално пробуждане в този елински център. В това невежествено тъмно време дошли тук нови пришелци от Цариград или родом от чистите в етнографическо отношение балкански градове: Калофер, Стара Загора, Котел, Сливен не да будят заспалите народни чувства и дух, но да създадат българщината”.
Тези интелигентни български младежи с възвишен български дух, добили образование в средните и висши гръцки учебни заведения, владеещи по няколко чуждестранни езици, станали граждани на Бургас. Но не само. Повечето от тях, реализирайки амбицията си тук, стават основен двигател на новата история на пристанищния град. За няколко такива балканджии от будния Котленски край ще стане дума в тези редове.
В живописна котловина в средния дял на Източна Стара планина, свито в пазвите на Балкана, е притихнало едно градче, в което нявга като във врящ казан са кипели страсти.
Местоположението, привилегированото положение на Котел като дервентджийско селище, джелепството като важен стопански отрасъл и социален фактор – чисто българската среда, формират специална категория хора. Тези условия предопределят суровата жизнена закалка на балканджиите, нравствената им сила и дух и превръщат Котел в една от най-здравите крепости на българщината и народностния дух.
От позициите на своето икономическо положение котленци можели да изпращат своите деца да учат в най-реномираните европейски учебни заведения и да подготвят кадри за останалите възрожденски процеси. Прогресивният дух на Европа нахлува в малкия Котел и така го издига, че той става връх и мярка за всичко ново и голямо. А какво по-голямо предизвикателство от морето за един балканджия?!
Първият котленец, заменил здравия планински въздух с маларичния морски бриз,
е Ненко Попов. Неговият хан с гостилница, разположен съвсем близо до пристанището, бързо става средище на българите в Бургас. В това „народно кафене“ се събирали всички, които се чувствали българи. Тук се получавали всички новини и вестници от Цариград, тук ставала размяна на мисли по българските църковни въпроси, тук бил ветропоказателят на българските надежди, радости и скърби. Ненковото кафене изиграва важна роля в този ранен етап на пробуждане на тукашните българи, тъй като, макар да съставляват половината от християнското население в града през 60-те години на XIX в., те все още нямат свои културни институции.
Най-после, през 1864 -1865 г., се полагат основите на българска община, която насочва дейността си предимно към уреждане на църковно-училищния въпрос. Сред учредителите на тази първа българска структура са други двама котленци – Койчо Райков и Никола Камбуров. Койчо кехая, роден през 1846 г., се заселва в Бургас в края на XIX в. Стадата му от овце са разположени около с.Лъджакьой (дн. кв. Ветрен) и Ходжамар (дн. кв. Рудник).
Силното му влияние в скотовъдско-кираджийското еснафство му дава право да представлява своето съсловие в българската община.
Койчо Райков е сред първенците на града, когато на 6 февруари 1878 г. е посрещнат отрядът на полк. Лермонтов, възвестил освобождението на Бургас след Руско-турската война. По-късно, през 1894 г., когато на общоградско събрание се взема решение да бъде изграден нов представителен храм, който да отговаря на нарасналото самочувствие и духовни потребности на българите в Бургас, разбира се, в църковното настоятелство на храма, а след това и в комисията по строителния контрол, е включен и Койчо Райков.
След построяване на духовното здание, по негова инициатива дървеното и желязното клепало са заменени с малка камбана, подарена от еснафските помощи. Умира в Бургас, на 69 години.
Друг българин, който без да подозира вгражда живота си в основите на младия град, е неговият съгражданин Никола Събев Камбуров. Той завършва класното училище в родния си град и през 1868 г. се преселва в Бургас. Основната му дейност е търговия с овце и други стоки, които събира и препраща от Айтос, Ямбол, Сливен, Стара Загора, Казанлък и котленските села за Цариград. Никола Камбуров също е църковен епитроп и училищен настоятел, както и един от първенците, които тържествено приветстват „Летящият отряд“ на полк. Лермонтов в Бургас. След Освобождението е избран за помощник-кмет. Умира в Бургас през 1896 г.
За запазване паметта за „пришълците-бургасчани” най-голяма заслуга има роденият в с. Градец през 1864 г. техен земляк Христо Димитров. Той завършва гимназия в Одеса и учителства в Котел. Пенсионира се през 1920 г. и се заселва в Бургас. От 1924 г. работи в Бургаската градска библиотека. Христо Димитров се явява най-обстойният за своето време историограф на Бургас, чиято история той се заема да пише след оттеглянето си от активен обществен живот. Цялостният ръкопис за съжаление е изгубен, запазени са отделни негови части.
Безценните описания на първата българска община и строежа на първия български храм в Бургас, за първите преселници българи – бакали, шивачи, бакърджии и др., той събира от близките и още живи техни съвременници. Особено значими са сведенията от очевидци за миграционните процеси по време и след войните, за изселванията в Русия, за преселването на татарите в Бургас, за евреите, арменците и гърците. Авторът включва още исторически, археологически, просветни, климатични, географски, геоложки, курортни и пр. сведения.
Бургас се оказва втори дом и за една забележителна котленска фамилия – Хаджипетрови. Родът възниква още в средата на XVII в. Родоначалник на бургаския „клон“ е Матей хаджи Георгиювич – Котленеца. Той е основен ктитор на манастира „Св.Анастасия”, разположен на едноименния остров в Бургаския залив, както и на иконостаса в него. Неговото богато дарение е повод поколения котленци да считат светата обител за своя. Съществуват сведения, че през ХIХ век в манастира са пребивавали като послушници и чираци и други котленци.
Пристрастията на Хаджи Матей към морето не са подминали и неговите потомци по линията и на двамата му внука. Синът му хаджи Петър хаджи Матеев преди освободителната война има в Добруджа 5 кашли и 2 чифлика. Тези големи образцови стопанства, известни не само в Османската империя, но и в околните кралства Румъния и Сърбия, през войната са изцяло разрушени и разграбени за прехрана на турската армия.
Наследникът на тези богати и именити котленци Иван Хаджипетров, роден през 1834 г., става връзката между Котел и Бургас.
След завършването на търговското училище на о. Халки, той взима живо участие в църковните борби през 1858 г. като български представител от Цариградската българска община пред свикания помирителен събор между българското и гръцкото духовенство. Среща се с Левски. Бил е секретар на Мидхат паша. През 1872 г. взема под наем чифлика на Замфиропулос в с. Ваякьой и пръв поставя модерна вършачка с локомобил и мелница с 2 камъка.
През 1879 г. се заселва трайно в Бургас. През 1889 г. доставя парна мелница в града с 15 тона дневно производство, което позволява брашната да се пласират в Цариград, Пирея и гръцките беломорски острови. През 1906 г. предприятието се разширява и модернизира, прераствайки в Големите български мелници. След Освобождението е директор на финансите в Източна Румелия и бургаски префект, няколко пъти депутат и кмет на Бургас, първи председател на търговско-индустриалната камара в града през 1909 г.
Иван Хаджипетров е инициатор и член на всички културни прояви в Бургас в този период. Заедно със своята съпруга, известна в Бургас като баба Ганка Хаджипетрова, са едни от най-благодетелните бургаски граждани, дарители на масивните двери на храма, кандила и сребърни чаши, свещници и одежди.
Ганка Стефанова Трифонова е родена в Жеравна през 1847 г., учи в Тулча, където баща й притежава чифлици, а от 1898 г. заедно със съпруга си се установява в Бургас до края на живота си – 27 октомври 1928 г. Заради нейната добродетелност бургаската общественост нарича на името й площад в центъра на града.
Ганка Хаджипетрова е основателка и първа избрана председателка на Бургаското женско благотворително дружество „Милосърдие“, а когато през 1902 г. се основава и Благотворително дружество „Добрият самарянин“, тя също влиза в ръководството
. За възпоменание на своя съпруг баба Ганка със свои средства построява двуетажно масивно здание на площад „Св. св. Кирил и Методий“ и го нарича „Благодетелен дом Ганка и Иван Хаджипетрови”. Подарява го за безплатна ученическа трапезария на местното благотворително дружество „Добрият самарянин“.
Жеравна дава на Бургас още един от своите възрожденци с неспокоен дух – Иван Цанков Дечев. Той е роден през 1844 г. и учи в родното си село и в Тулча. Революционната му биография е впечатляваща! През 1867 г. става член на Тулчанския революционен комитет, включва се във Втората българска легия в Белград, сподвижник е на войводите Панайот Хитов и Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър, участва в Априлското въстание и в Освободителната война.
След Освобождението заема административни длъжности в Ямбол и Татар Пазарджик, назначен е и за префект на Бургаския департамент от 1880 до 1887 г. Макар и висш чиновник, Иван Цанков дейно участва в Съединението като председател на Бургаския таен комитет – той е единственото лице в Румелия, което работило предано през целия си мандат за съединистката идея. Авторитетен и с родолюбиво чувство, два пъти е избиран за кмет на града. Умира в Бургас през 1925 г.
Мамещата сила на новото и непознатото притегля в Бургас още жеравненци – братя Велчеви. Единият от тях – Димитър, е роден през 1872 г. Той завършва гимназия във Варна, получава диплом за учител, усвоява гръцки, турски и руски и в самия край на века, през 1890 г. се преселва в Бургас. В началото усвоява печатарското изкуство, през 1897 г. става редактор на в. „Бургаски куриер“, а през 1899 г. – главен редактор на в. „Бургаска поща“.
През 1900 г. на главната улица „Александровска“ открива първата книжарница в Бургас и с това слага начало на поредица културни събития в малкия град. Инициира създаване на просветно дружество „Деятелност“, както и на Търговската гимназия, а междувременно взема участие в Балканската и Първа световна война.
През 1924 г. създава събирателно дружество „Димитър Велчев и сие” с цел основаване на фабрика за моливи, с ясното съзнание, че трябва да устои на конкуренцията на чешките и германски производители. Това е първата моливна фабрика не само в България, но и на Балканския полуостров. През 1931 г. тя произвежда всички видове моливи, а ученическите цветни пастели вземат първенството на българския пазар.
Продукцията на бургаската моливна фабрика се налага успешно и на международния пазар, имайки подкрепата на правителството, което през 1936 г. въвежда по-високи мита на внасяните моливи. Предприятието става придворен доставчик и получава специална грамота от царя, както и от първото мострено изложение в Пловдив.
Димитър Велчев оставя ръкопис, включващ ценно описание на града на границата между двата века.
Макар че в началото на XX в. Бургас е „малък град с маларичен въздух и негодна за пиене вода“, съдбата му е отредила „блестително бъдеще“. Не само заради морето, което никога не може да бъде провинция, а по-скоро хората му са направили от незначителното селище най-привлекателния град – „българската Марсилия“, по думите на един съвременник. Тези силни и борбени хора – чеда на Балкана, с цялата наследена от предците градивност, вграждайки сянката си, създават нещо, което наистина си струва – неповторимия Бургас.
