Истината за „сватбата“ на гарнизонното стрелбище

Автор: Борис Цветанов

Продължение от миналия брой
Проявите на високи морални добродетели преди Девети септември от хора, които не са изповядвали нашата идеология, бяха нередки, разказваше Стефан Богданов.
Бедата на историческото ни четиво е, че никой – нито професионалистите, нито неизброимата армия аматьори, не следва древното римско правило за безпристрастност.
„На различните епохи е дадено да се вдъхновяват от различни неща“ – пише Шелинг, но това не оправдава пълното зачеркване на миналото от днешните демократи (било необходимо да гледаме напред, казват), неподозирайки, че Шекспир е казал „Миналото е пролог“...

Много е писано за разстрела на шестимата (преди всичко на Никола Вапцаров) от ЦК и Военната организация на БРП (К) през 1942 г., затова и ще отминем широко известното, както и срамния факт, че Гарнизонното стрелбище днес е някакъв частен бардак. Така също и че нашият главен герой – капитан Димитър Радев, бил командвал разстрела, което е меко казано нелепост, видна и от протоколите, които така наречените писатели и историци са ползвали.

Вече писахме за пълните глупости, разпространявани от една явно незадоволена и комплексирана жена, именуваща се Мая Вапцарова, за това как поетът останал жив от куршумите на наказателния взвод, как го турили до една стена, звънели на злодея цар Борис ІІІ, щото по някакви международни норми (няма такива, читателю, знаеш го), трябвало да го оставят жив, но злодеят казал „Убийте го“ и кой вдигнал патлака, ами – разбира се, вечният заподозрян садист Никола Гешев... Аман от глупости!
Сега ще се спрем на една така наречена „сватба“ на поета Антон Попов с приятелката му Росица, за която един лирик сполучливо казва, че „вместо конфети, летели куршуми“.

„Ще умрем достойно!“ – извика осъденият на смърт Петър Богданов, брат на Стефан, при прочитане на присъдите. – Напразно се силите – Хитлер ще бъде убит!“ – пише Атанас Романов. Председателят на съда, полковник Младенов, отказва свиждане на осъдените, въпреки че не е забранено със закон. Няма камионетки, както пишат корифеите на социалистическия реализъм – осъдените са отведени в затвора пешком, разстоянието е близко и през целия си път са преминали през шпалир от ентусиазирани граждани, които са ги поздравявали.

Близките влачат крака подире им. Няма надежда за обжалване, апелациите са забранени с допълнение към закона, няма възможност за амнистия от царя – това право са му го отнели деветнадесетомайци, а когато той взема в ръце цялата власт, „забравя“ да си го върне.
Въпреки това, близките стигат до военния министър, но са изгонени брутално. Росица, приятелката на осъдения Антон Попов, обявява, че е бременна и че е редно да си има официален брак. Военният министър Никола Михов – достоен мъж, бъдещ регент, склонява да има „сватба“, но обредът да се извърши на стрелбището преди разстрела...

Към 17 часа това е съобщено по телефона на Стефан Богданов лично от капитан Димитър Радев. Той използва „сватбата“ и успява да уреди забранено присъствие на близките на осъдените на стрелбището преди разстрела. Измисля и още „хитрини“ – жената на Петър – Радка, да бъде кума. „Кураж и човещина в един свят на жестокост“  – казваше Стефан Богданов
С Радка, Стефан намира „булката“ във Военното коменданство, плачеща, разбира се, но не от щастие. Оттам с една джипка – до църквата в Лозенец (близо до банята). Придружава ги фелдфебел със стоманен поглед – той е този, който ще командва разстрела. Историята не е оставила името му, но няма значение.

Попът в лозенската църква отказва венчавката. Започва да убеждава отчаяната Росица да се откаже от „държавния престъпник“.
В това време до нея застава капитан Димитър Радев. Тегли една майна на недостойния поп и решава: венчавката ще направи полковият свещеник.
Джипката поема покрай Перловската река и край стария мост на трамвая виждат случайно Бойка Вапцарова, жената и сестричката на Романов. Капитан Радев лично ги кани в джипката.

След малко всички са вкупом в предверието на Тунелите на смъртта (изразът е на стария мой приятел Димчо Димитров). Радев урежда малка стаичка за извършване на бракосъчетанието. В тоя момент се явява железният прокурор Стоманяков (да не ви е странно, че в същото време един друг Стоманяков, българин, работи за съветското разузнаване). Той влиза бесен. „Радев – какви са тия външни хора тук?! Всички немедлено вън!“ - разпорежда се той. Димитър Радев се озъбва и лъже: „Това са свидетели! И всичко е разрешено от военния министър!“.

Но препятствията пред „сватбата“ не свършват – за венчавката в ония години се иска така наречената „църковна була“. Няма такава. Но Радев е юрист, познава изтънко законите, по някакъв член от кодекса заменя булата с клетвена декларация на младоженците, сам я пише на наредена да му донесат пишеща машина...

Полковият свещеник започва обреда. С кандилница и патрахил, просълзен от необичайността, пее за сватбата в Кана Галилейска, за подражание на Сара и Ребека, за многолетие, за многодетие... Разменят се пръстени, венци се кръстосват над главите, отпива се последователно от светеното вино, отхапва се от общ бонбон, амин и честито!
На сватбата присъстват още трима от осъдените. Липсват Антон Иванов и Георги Минчев – техните близки не могли да се доберат до тунелите, Димитър Радев би намерил начин да ги вкара и тях.

Свидетелите поздравяват венчаните, топло притискане, студени белезници на някои от тях. Роза, ентусиазирано 18-годишно момиченце, извиква: „Бате, и аз ще умра за свободата!“.
Това е „сватбата“, описах я безхитростно и като наивник над средна възраст, мисля си, човечно...
На другия ден капитан Димитър Радев, сдържано и съчувствено, предава на близките, че осъдените са умрели геройски! В социалистическо време този жест се приемаше иронично. А трябваше ли?

Остана  въпросът кой уби Димитър Радев.
Навръх Девети септември капитанът е намерен в Перловската река, в ръката му – пистолета, до него бележка: „Вие бяхте прави. Затова нямам право да живея“. Патетика... Не от друг, от Добри  Жотев – партизанин, политзатворник, смъртник, съм чувал, че 90 на сто от патетиката на отиващите на смърт комунисти е измишльотина на писателчета. Димитър Радев не се е самоубил. Самоубийството е грях, мисля си, че беше религиозен човек...

В ония дни той не е единственият, който го „самоубиват“. Но изглежда това е било практика само от дъжд на вятър – много бързо „народните отмъстители“ са видели, че няма необходимост от замитане на следи...
Но тук възниква въпросът защо е трябвало физическото ликвидиране на Димитър Радев. Ето и отговора: защото, ако си бе отворил устата на евентуален процес, онова, което щеше да каже този дълго мълчал човек, не е за приказване...

Например, че новоизгрялата звезда на Народната милиция Мирчо Спасов е бил доносник на царската полиция. „За мене Мирчо Спасов, който познавам много добре, е бивш сътрудник на полицията“, твърди Стефан Богданов..Ето и оценката за него вече като офицер в милицията: „Мирчо се ползваше с името на жесток джелатин, който бе готов да убие и майка си, и баща си“.

От разговори с хора от Държавна сигурност през 1980 г. съм чувал, че при откриване на трупа на капитан Радев отговорни служители, разследвали мястото, открили отпечатъци от автомобилни гуми, автентични с такива, които са ползвали новоизлюпените защитници на реда. По-точно тия на автомобил (джипка или камионетка), ползван от Мирчо Спасов в първите дни след Девети.
Не е ясно защо разследването на тия следи не е продължило...


В категории: История , Горещи новини