Смелата съратничка на Левски е родоначалничка на българското акушерство и полага основите на водното спасяване у нас
Автор: Кънчо Славчев
Мразовит януарски ден през 1872 г. По пътя към Арабаконашкия проход в Стара планина ритмично потропват подковите на едър и пъргав кон. От двете му страни са преметнати козиняви дисаги с храна за ездача и овес за коня. Макар и облечен в мъжки дрехи, конникът всъщност е млада, двадесетгодишна жена – Христина Хранова, куриерка на Васил Левски. Тя носи тайно писмо от Първия (Софийския) таен революционен комитет до Седмия (Ловчанския) таен революционен комитет.
Но кръщението й в борбата срещу угнетителите на Отечеството, за свободен и достоен живот, не е тогава, а много по-рано, когато с пушка в ръка, едва дванадесетгодишна, защищава от нападението на башибозуците родното си село Василица. То било разположено в теснината между Еледжик и планината Василица, наречена от римляните „Клисурата на Суки“. Теснината имала каменна врата – Траянова врата. Станала известна на византийците при битката от 17 август 986 г., когато са разбити от българите.
Ясното и слънчево небе над село Клисура в този съдбоносен за малката Христина ден за късо време потъмнява от дима на пожарищата. Просторът се раздира от писъци на деца, плач и вайкания на баби и старци, примесени с воя на животни, с отчаяния и зъл лай на кучета, проточеното мучене на телци и жалното блеене на агнета. Много от животните умират в жестока агония, обхванати от пламъците в затворените постройки. Малки деца и немощни възрастни клисурци, които нямат сили да излязат от къщите, също загиват сред пожарищата. Други са простреляни или разсечени, облени в кърви и обезобразени. Башибозуците са докарали тук ада.
В този ден, както и през много преди него, Христина пасе недалеко от селото овцете и младите шилета на Храновия род. От голямата горещина животните са притичали под сянката на кичестата граница между ливадата и гората и са задрямали. Те ще стоят там на хладина кротко, без да е нужно малката пастирка да ги пази, и тя тръгва за вкъщи. Вървешком плете и си пее. Но ненадейно дочува далечни писъци и стенания, които стават все по-страшни и непоносими. Тя захвърля плетивото и с все сила хуква към вкъщи, блъсва входната порта и тревожно вика майка си, като се щура из двора, но никой не й отговаря. После се втурва в къщата.
В това време Христинината майка се връща от извора с кобилица на рамо с двете дървени ведра, пълни с вода. С едната си ръка води двете си най-малки внучета, хванати за ръчички едно за друго. Голямо е семейството на Храно Ценков – бащата на Христина: дванадесет братя и пет сестри има тя, все по-възрастни от нея. Всички, заедно с по-големите внуци на Храно, са по нивите в този ден, за да ги работят. Или на ливадите, за да ги окосят.
Наближила вече двора, майката се обръща назад и с ужас вижда въоръжени турски конници да препускат и един от тях се насочва към нея. Обезумяла от страх, тя бърза да се скрие по-скоро в двора. Но преди да е успяла да залости вратата, турчинът нахлува, замахва с ятаган и я поваля на земята. Тя пада, като повлича надолу и децата. Кобилицата, разсечена на две, заедно с двете ведра се сгромолясва на земята.
В този миг откъм къщата се чува гръм от пушка. Стреляла е дванадесетгодишната Христина.
Когато турците се оттеглят, на мегдана се събират всичките останали живи клисурци. Там е и целият многолюден род на Храно. Оцеляла е и жена му – твърдото дърво на кобилицата, разсечена от ятагана на башибозука, е предотвратило смъртоносното навлизане на острието в тялото й. Покрусени, селяните погребват мъртвите деца и старци едва на другия ден преди пладне, и то много набърже, защото искат да избягат от селото. Храно Ценков събира многолюдното си домочадие и всичкия добитък, натоварва покъщнината на няколко волски коли, качва жена си и внучетата и потегля към София.
Подробностите от тази трагедия остават пресни в паметта на Христина за цял живот. Също както нейния баща и братята й, в сърцето й пламти силна любов към изтерзаното Отечество. Учила четмо и писмо в училището на Йорданка Филаретова, тя е будна и съобразителна девойка, затова и Васил Левски, по препоръка на баща й Храно Ценков, й се доверява да бъде комитетски куриер. И Христина снове от София до Ловеч и обратно, разнася и пощата на Четвъртия таен революционен комитет със седалище в Панагюрище.
Не минава много време и до Хранови достига грозната вест, че опасният за турската власт баш комита Васил Левски е заловен и осъден на смърт. Христина без колебание се решава да отиде на обесването. Преоблича се като овчарка, намята ямурлук, взима гега в ръка и отива близо до мястото на екзекуцията, за да види Апостола за последен път и да се прости с него. Когато той увисва на бесилото, още по-гореща ярост закипява у нея да отмъсти на турците за скъпата жертва.
Идва пролетта на 1876 г. Христина Хранова активно се включва в подготовката на въоръженото въстание. Тя заминава за историческото село Батак, за да вземе участие в бунта. С пушка в ръка се сражава заедно с други батакчани срещу многобройните и озверени турски аскери. После се развихря страшното варварско клане. Само по едно чудо оцеляват няколко жени, между които е и Христина.
Още несъвзело се от ужасите на потушаването на Априлското въстание, до семейството на Храно Ценков достига радостната вест, че Сърбия е обявила война на Турция. Това е сгоден случай за свободолюбивите български чада да отидат и да се бият против поробителите. Повечето от Христинините братя са сред доброволците в дружините на българските войводи и тайно заминават за Сърбия да помагат във войната. Четирима от тях загиват геройски по бойните полета.
Не минава и година, и Русия обявява война на Турция. Тогава останалите живи братя на Христина заедно с нея тайно потеглят от София, промъкват се по скрити пътеки из Стара планина, за да се присъединят към българските опълченци. Храбро се сражават при Шипка, Шейново и Стара Загора. Там някъде, незнайно днес къде, загиват нейните братя. Дванадесет стават жертвите, дадени от семейството на Храно Ценков пред олтара на отечеството.
В руската армия има много лекари и фелдшери мъже, но сестрите и самарянките са съвсем малко и трудно смогват да прибират пострадалите сред сражения и да се погрижат за тях. Веднъж един фронтови лекар познава, че под войнишката униформа, с която е облечена Христина, се крие жена и я повиква да му помага при превързването на ранените и обслужването на болните. Оттук започва нова страница в нейната биография.
От руските лекари тя е научила, че в Киев има акушерски институт, а те я уговарят да го завърши, защото в новоосвободената държава ще има нужда от много дипломирани акушерки, каквито дотогава са липсвали.
По това време – 1879 г., от Русия се завръща друга голяма българска патриотка – знаменоската на въстаниците в Панагюрище Райна Княгиня, която е завършила акушерство. Но тя се захваща с тази професия години по-късно, докато Христина Хранова, която взима диплома от Акушерския (Повивалния) институт към Имперския университет „Свети Владимир“ в Киев през 1881 г., фактически започва акушерската си практика много преди нея и затова е смятана за първата българска дипломирана акушерка – родоначалничка на българското акушерство.
Трудни са първите стъпки в работата й. Тя ходи по домовете на родилките да им помага при раждането, но само ако я повикат. А това в началото се случва много рядко. Тогава започва сама да издирва бременни жени и да им предлага своята помощ. Първоначално се установява на работа в София, после отива в Лом, където не остава дълго. През 1884 г. се премества в Силистра.
Когато сръбските войски нападат в гръб България от западната й граница след Съединението през 1885 г., Христина Христова грабва пушката, която си пази от сраженията при Шипка, Шейново и Стара Загора, и отново е на бойната линия, за да се сражава заедно с мъжете при Драгоман, Гургулят и Сливница. В затишията между сраженията работи като фелдшерка.
След края на войната тя отново се отдава на акушерското си призвание. Голяма част от парите, с които й се отблагодаряват по-заможните съпрузи, тя раздава на бедните родилки, от които изобщо не взима възнаграждение. Към 1900 г. е на работа във Варна и покрай акушерството полага и основите на българското водно спасяване. През всичките осем години, когато е в морския град, тя спасява от удавяне 54 души – ненадминат рекорд и досега.
При избухването на Междусъюзническата война патриотизмът на Хранова отново закипява. Макар и вече около шестдесетгодишна, тя събира сили, облича войнишкия шинел, нарамва своята пушка и доброволно отива да се бие при Куманово, Егри Паланка, Кочани и Джумая.
На старини, както и мнозина други родолюбиви българи, тя е изоставена от царското правителство да доживява дните си в мизерия. Макар че през 1911 г. е било организирано тържествено честване на тридесетгодишнината от нейната дейност като акушерка и е била наречена „Майка на героите“, като е била издадена и юбилейна пощенска картичка с лика й, „понеже не била работила на държавна работа, а само на общинска и на частна практика“, не й е отпусната никаква пенсия.
Христина Христова умира на 14 ноември 1922 г. Въпреки големите й заслуги като поборник за национално освобождение, на погребението й в София идват да я изпратят само останалите и проредели вече живи и все още можещи да вървят опълченци, без да бъдат отдадени никакви държавни почести. А къде е гробът й днес никой не знае.
Една достойна българка ,з а пример на младите поколения!От голям родолюбив род,дванадесет братя загинали в боевете за свободата на България в Рускотурската освободителна война !Рядък случай на геройзъм проявен от цялото семейство!Христина Хранова е куриер на Дякона,сражава се от млада в редица боеве,дипломира се като акушерка,спасява давещи се хора като спасител във Варна !Живот изцяло отдаден в служба на Отечеството!
В нейна памет ,най малко заслужава да се направи филм за нейния борчески живот и заслуги !
