Eдин от най-интересните пътеписи на известния иначе като археолог Вацлав Добруски е „Помашката република в Родопските планини“.
Автор: Дойчин Славов
Чехът прекарва 36 години от своя живот в България, където първоначално, след като пристига през 1880 г., работи като гимназиален учител в Пловдив, после е доцент по класическа археология в Софийския университет, а през 1893 г. става директор на Народния музей.
Той се интересува от живота в Родопите не само от професионална, но и от човешка гледна точка. Благодарение на пътуванията си натрупва много впечатления, които споделя в пътеписа си. В него той отбелязва, че макар от потурчването да са изминали малко над двеста години, религиозният фанатизъм е пуснал много дълбоки корени у новите последователи на исляма и дори може да се каже, че помаците са по мохамедани от самите турци. Въпреки това, те не са допускани в управлението и на тях се гледа с пренебрежение, като биват потискани също като българите християни.
В същото време, помаците така и не научили турски език и всеки ходжа, изпратен от Цариград в помашко село, в най-скоро време започвал да говори на български, „който у помаците е съхранен в много по-чист вид, отколкото у самите българи“.
По-нататък Добруски отбелязва: „Помаците наричат турския език свински. Дори една молитва не могат да кажат на него. Като се молят в джамията, казват молитвите разбъркано. За един потурнак разправят, че като тръгнал да върви за първи път към джамията, попитал майка си какво да прави там. „Каквото и другите“ – посъветвала го тя.
По една случайност при един метан той така блъснал клекналия пред него човек, че той решил с една плесница да го научи как да се държи. В свещената си простота нашият помак сметнал, че тази плесница е част от ритуала и шамаросал де кого свари наоколо. Станало бой и молитвата била прекъсната“.
По думите на чешкия археолог и етнограф често вярата в пророка за българските мохамедани била само едно „тънко покривало“, под което се криели „поне две трети от някогашното езичество и християнство, наследено от прадедите“. И в най-усамотените кътчета на Родопа планина можело да се открият най-разнообразни поверия и древни обичаи.
„Спомените на помаците за християнското време са многобройни – пише Добруски. – На някои български празници като Гергьовден, Димитровден, Архангеловден, на св. Богородица, те принасят в жертва курбан. Правят също угощения на божите и по-големите празници по най-тържествен начин. На Благовец (Благовещение) помашките моми излизат извън селото или на „хорището“, облечени в най-новите си дрехи, и пеят юнашки и любовни народни песни и играят хоро. Ергените обаче могат да гледат само отдалече... През зимата момите се събират на седенки и попрелки...
У помаците, също както у българите, майката пали свещ на гроба на син или дъщеря, а вдовицата – на гроба на мъжа си. „За бог да прости“ помаците носят на гробовете на скъпите си покойници големи погачи, поменици, баница, варен боб, мед и пр. Към християнските храмове хранят набожна почин и участват в пътувания до манастири и светени извори“.
Чешкият изследовател обръща внимание, че когато не успеят да измолят помощ от Аллах, помаците се молят на „гяурския бог и християнските светии“. А залежи ли се от някаква болест помохамеданчен родопчанин, той принася жертви на християнската църква, като изпраща жито хляб или друг дар.
Не само езикът, но и народните песни, обичаите и старите предания се оказват съхранени у българомохамеданите в много по-чист вид, отколкото у българите от равнината или Балкана. „Причина за това е, от една страна, географското им положение, а от друга страна – патриархалният начин на живот, земеделието и пастирството.
Помаците не се срещат с други хора, освен със съседите си. Оттам е тяхната простота и наивност на възгледите. Не един анекдот осмива тяхната ограниченост“ – коментира Добруски и дава един такъв пример.
„Като съм помак, да не съм глупак, та да ми даваш зелени краставици“. Така отвърнал един помак на градинаря, който му предлагал млади корнишони. Мохамеданинът настоявал за узрели жълти краставици.
В края на пътеписа си чешкият автор обобщава: „И все пак помаците не обичат да признават, че са българи. Като отъждествяват вяра с народност, те смятат себе си за турци или ахряни (помохамеданчени българи, така се наричат само родопските помаци)“.
Добруски изказва и мнение, че само добри училища и образование могат да пробудят у тях съзнанието, че са българи. Той посочва, че началото на това по негово време вече е било положено, като българските училища в Пловдив и Чепеларе се посещавали и от помачета, макар и не много на брой, тъй като ходжите не им позволявали.
За съжаление днес нещата не изглеждат по-различно от края на XIX в.
