На 4 януари се навършват 100 години от смърта на тази загадъчната и противоречива фигура от нашата история
Автор: Борислав Гърдев
Сред първостроителите на следосвобожденска България се откроява загадъчната и противоречива фигура на Григор Начович. Прав е Константин Терзиев да твърди в очерка си, посветен на него, че „съвсем не е толкова лесен”, че „той може би е най-крайният от консерваторите, но е и революционер, повече от всички революционери”.
И вероятно тъкмо това е верният подход към тази личност, тъй като иначе рискуваме да си останем на нивото на плакатно – гротескната скица (какъвто е портретът му в един от най-тезисните партизански фейлетони на великия Алеко „Тържеството на Велзевула”, вестник „Знаме” , 29 септември 1894 г.).
Григор Начович се ражда на 22 януари 1845 г. в Свищов.Учи при йезуитите, после завърша висши политико-икономически науки в Париж, получавайки солидна подготовка за по-нататъшна блестяща реализация като търговец. Което не му пречи да е сред основателите на Свищовския революционен комитет и като негов председател „само благодарение на светкавичните си реакции и бързи крака сварва да отръве кожата след преминаването на Тотювата чета” (Константин Терзиев) на 15 май 1867 г., емигрирайки в Румъния.
В Букурещ се движи в средите на Добродетелната дружина, набира младежи за Втората българска легия, а по-късно основава във Виена търговско дружество, с доходите от което съдейства на цяла плеяда българи да учат в Европа.
По време на Априлското въстание публикува дописки във водещи европейски издания, запознавайки общественото мнение със страданията на българския народ, като по-късно набира доброволци за Сръбско-турската война, избухнала на 18 юни 1876 г., подпомагайки болните и ранени българи в Белград.
През освободителната Руско-турска война, започнала на 12 април 1877 г., е в разузнаването на руския генерален щаб, като за образцовата си дейност – определя мястото на руския десант при Свищов – е награден с орден, но отказва на ръководителя на руското разузнаване полк. Пьотр Паренсов полагащата му се сума от 250 000 рубли!
Активно се занимава с публицистика – в сп. „Летоструй” (1869 – 1876) и виенския „Политише кореспонденц”.
Тъкмо с последния вестник е свързан първият голям скандал, в който Начович е замесен, когато на своя глава към „Възвание към българския народ”, издадено от БЦБО в деня на обявяване на войната срещу Турция, добавя призив за подчинение „на временното революционно правителство, избрано от патриотите.” Именно тази добавка принуждава руския управник княз Черкаски да разформирова БЦБО на 14 април.
До края на дните си Начович няма да подпише нито един свой материал, най-скандалният от които е публикуван на 10 декември 1894 г. във вестник „Мир“ под заглавие „По убийството на д-ра Берона“, и в който той директно обвинява за смъртта на видния ни благодетел Стамболов и Ботев, които през 1871 г.дори не се познават. Ще използва псевдоними за текстовете си в „Марица” (1879 – 1880), „Български глас” (1879 – 1883), „Свободно слово” (1893 – 1894), „Ехото на България” (1913). Нито ще създаде цялостни спомени, оставайки безразличен към похвалите и укорите на съвременнците си. Ще избягва шумните обществени прояви (с изключение защитата на университетската автономия след скандала при откриване на Народния театър на 4 януари 1907 г.), предпочитайки задкулисно да дърпа конците на голямата политика.
А кариерата му е наистина впечатляваща.
През първият четвърт век след Освобождението той неизменно е избиран за депутат – от 10 февруари 1879 до 19 октомври 1903 г. Още от Учредителното събрание се изявява като един от лидерите на консерваторите и твърд защитник на идеята за двукамарен парламент.
Гласуването на либералната Търновска конституция на 16 април 1879 г. Начович приема като лично поражение и през следващите години се бори за засилване прерогативите на княза за сметка на парламента, вдъхновявайки държавния преврат от 27 април 1881 г.
Той подписва Програмата на Консервативната партия от януари – февруари 1882 г., в която наред с традиционните за тогавашните консервативни кръгове принципи, се съдържат и цели, които бихме определили като общонационални – назначаване на държавна служба на най-достойните българи, без оглед на партийната им принадлежност, протекционистка политика за родния производител и стремеж за гарантиране пълната независимост на страната.
Въпреки това, когато на 3 юни 1894 г. се сформира Народната партия, наследник на престаналата да съществува десет години преди това Консервативна, Начович не е сред учредителите й, нито се бори за лидерския пост със Стоилов и Гешов.
До края на живота си той остава консерватор – патриот и защитник на традиционните добродетели, но и непоправим индивидуалист и прагматик, несъобразяващ се с оковите на примитивното партизанство.
Политическото му оцеляване, дългата му кариера на общественик и държавник, простряла се от 1879 до 1913 г., са свързани тъкмо с умението му да балансира между либерали и консерватори, да бъде полезен като експерт и на едните, и на другите.
Начович е български дипломатически агент в Букурещ (1884 – 1886), Виена (1889 – 1891) и Цариград (1903 – 1905), четири пъти министър на финансите между 1879 и 1892 г., външен и финансов министър – 1879 – 1880 г., вътрешен – 1881 – 1882 г., министър на външните работи – 1886 – 1887 и 1894 – 1896 г. и на търговията и земеделието 1899 - 1900 г.
Част от назначенията му са плод на конюнктурни комбинации, в повечето случаи обаче се е търсела компетентната му намеса, защото Бурмов и Цанков, Радославов и Стамболов, Стоилов, Греков и Иванчов, са виждали в Начович безспорния професионалист, способен да се справи с поставените му сложни задачи.
С това са били наясно и монарсите Александър Батенберг и Фердинанд, тъй като Начович е сред малцината родни политици,отказали категорично да сервилничат пред Двореца. Това е и причината единствен от представителната ни политическа класа да не получи орден или медал, понеже владетелите ни са знаели неговите принципни убеждения.
Начович е преди всичко човек на дълга, достойнството и честта.
В един от малкото написани спомени от сб. „Спомени за Учредителното събрание” – „Бил ли съм партизанин”, чистосърдечно изтъква мотивите, отвели го при консерваторите: „Останах в тоя лагер, но без да се идентифицирам с него, защото се състоеше от добри хора и честни патриоти, докато в другия кипеше само чапкънлъкът, вдъхващ ми най-силно погнусяване“.
Когато обаче разбиранията му за народополезна политика или за лична чест са засегнати, Начович не се колебае да тръгне на борба с предизвикателствата. Това обяснява и факта, че в оценките на съвременниците за него ( Петко Славейков, Алеко Константинов, Добри Ганчев) преобладават черните краски, макар че Иречек приема с одобрение поредния му правителствен пост, знаейки, че „ще изкараме с него добре”, защото „той иска нотифицирането на всички назначения.”
Начович е способен да заседава в Министерския съвет след 7 септември 1883 г. с Драган Цанков, когото лично е наредил да интернират във Враца на 6 февруари 1882 г. Нещо повече – след година двамата ще създадат „Великобългарски патриотичен съюз” на 10 октомври 1884 г., просъществувал до юли1885 г.
Не по-малко впечатляваща е еволюцията му от вдъхновител на княжеския преврат на 27 април 1881 г. до яростен противник на руските генерали – министри, управляващи България от 1 юли 1881 до 7 септември 1883 г., вкл. и от страниците на вестник „Български глас” в броя от 26 януари 1883 г. Този прагматизъм обяснява и сътрудничеството му със Стефан Стамболов, продължило на приливи и отливи от 11 август 1886 до 18 ноември 1892 г. При това Начович е най-върлият противник на либерала Стамболов, с когото се мразят още отпреди Освобождението, когато мерят ръст като емигрантски лидери в Букурещ. Той ненавижда и партията му, срещу която през 1881 г. издава известния си памфлет „Тринадесетмесечното царуване на лъжелибералите”.
След преврата на 9 август 1886 г. се оказва, че интересите на двамата съвпадат. Като дипломатически агент в Букурещ Начович акивно подкрепя усилията на председателя на българския парламент да върне в страната детронирания Батенберг на 17 август 1886 г., заедно със Славейков и Стамболов е включен в наместничеството между 13 и 16 август 1886 г., когато е заменен от д-р Странски.
Така започва шестгодишното „странно” сътрудничество между Начович и Стамболов. Двамата ще продължат да се мразят и интригантстват помежду си, ще си говорят само на правителствени заседания, ще поддържат официална епистолярна връзка и ще изпитват органическа потребност един от друг.
Това сътрудничество ражда бляскави примери на твърд и неподправен патриотизъм в защита на българското национално достойнство и отстояването на държавните ни интереси. То особено ясно проличава при париране опитите на руския императорски комисар Каулбарс да диктува българската политика, особено при бламирането му за провеждането на изборите за III ВНС на 28 септември 1886 г.
Убеждението на Начович, че страната ни трябва да поддържа добри отношения с нейната освободителка, въобще не му пречи да защитава българските национални интереси, ако те не съвпадат с амбициите на Петербург. Това обяснява защо именно той къса отношенията с Русия на 6 ноември 1886 г. и ги възстановява на 2 февруари 1896 г., когато престолонаследникът Борис Търновски минава в лоното на православната вяра след съгласието на Фердинанд, потвърдено пред министрите Стоилов, Рачо Петров и Начович на 12 октомври 1895 г.
Междувременно с помощта на нашия дипломатически агент във Виена Начович финансовият ни министър Иван Салабашев сключва на 5 октомври 1889 г. първият ни държавен заем с Лондон от 30 млн. франка, помогнал за стабилизирането на страната.
Националистичната политика, стемежът за просветно и икономическо възмогване на България и самобитният гений на Стамболов несъмнено импонират на Начович, въпреки че диктаторските навици на премиера и неговата безцеремонност органически го отвращават. За Начович Стамболов е необходимото зло, сътрудникът по принуда, опонентът по призвание, благодарение на когото той реализира най-значимите си постижения като дипломат, финансист и общественик.
Така той на няколко пъти се разграничава от него, докато настъпи разрива на 18 ноември 1892 г. След оставката му се превръща в любима мишена на стамболовисткия печат, срещу него се сипят несправедливи и чудовищни обвинения.
Известно е, че когато официозът „Свобода” чрез дописка на редактора му Дико Йовев от 14 април 1894 г. го обвинява в кръвосмешение с дъщеря му Радка, той направо припада. След това вбесен заявява: „За тази чудовищна гнусотия ще платя жестоко на Стамболова!”.
Последният се отнася съвсем сериозно към заплахите на бившия си съратник, което личи и от прословутото му писмо до фон Мах от 16 март 1895 г. „Кроежът на убиванието ми”.
Независимо от обвиненията, че е сред вдъхновителите на убийството на Стамболов на 6 юли 1895 г. , Начович продължава успешната си политическа кариера. Като дипломатически агент в Цариград той сключва известната българо-турска спогодба от 26 март 1904 г., с която се разрешава на бежанците и амнистираните революционери от Илинденско-Преображенското въстание да се завърнат по домовете си , постигайки и известни митнически облекчения за българските стоки в Турската империя.
По това време Начович се чувства все по-самотен и угнетен. В личните си бележки, писани през 1910 г., той с горчивина констатира, че сред родните държавници от Стамболов насам „ не виждам в нито един някакъв характер, държавнически качества и способности, които да привлекат вниманието на историята. Нито един не е сторил добро на страната и не е заслужил признателността на Отечеството.”
Дипломатическата кариера на Начович приключва след ужасния за България край на Междусъюзническата война, когато е член на делегацията за подписването на Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 г., съумявайки все пак да запази Беломорието в границите на българското царство.
Следващата национална катастрофа го изпраща в гроба.
Малко след подписването на Ньойския диктат на 27 ноември 1919 г. Султана Рачова Петрова го посещава в скромното му неотоплено жилище. Проснат на канапето, завит в балтона си, мрачен и унил, Григор Начович прошепва: „Това са последствията от убийството на Стамболова – нищо не остава ненаказано.”
Малко по-късно, на 4 януари 1920 г. умира, отивайки си заедно с онази България, за чието величие е работил през целия си съзнателен живот.
Вестник „Мир“ в бележката „Григор Д.Начович“ на стр.2, бр.5894, делово отбелязва: „Начович не бе привърженик на партия. Това не попречи на времето да бъде хулен поред почти от всички. Едва напоследък започнаха да се отнасят по-справедливо към него.Той бе и си остана верен на себе си, безкористен и добър българин.“
