Едно мнение за новооткритите документи и стихове на поета
Автор: Борислав Гърдев
Прочетох с внимание „Непознатият Яворов. Новооткрити стихове и документи на Пейо К. Яворов“. Томът го дължим основно на Христо Павлов, открил и съхранявал найлоновия цветен плик с Яворовото наследство, и на доц.д-р Милкана Бошнакова, приела, разчела, проверила автентичността и помогнала , заедно с Георги Зъбчев, за издаването му.
Аз приемам авторството на документите от Яворов и не искам да гадая тяхната съдба през последните 108 години. Удовлетворен съм, че те са попаднали в сигурни ръце и са публикувани, за да влязат в научно и творческо обращение.
Допускам, че оцеляването им има едно логично обяснение – след 23 октомври 1912 г. те са носени от самия поет от Неврокоп през Кавала, в които Яворов е кмет , избран съответно на 17 и 27 октомври с.г. до София. Вероятно престояват в неговата квартира на ул. „Раковски“ №136, откъдето на 30 ноември 1913 г. попадат в централата на ВМРО по изричното настояване на Тодор Александров пред бившия първи съпруг на починалата Лора Каравелова доктор Дренков.
Чел ли е Александров откровението на Яворов до него и защо другите писма и требвания не стигат до адресатите им , си остава и досега пълна мистерия. Най-вероятно стремително променящата се обстановка в страната предопределя тяхната съдба – да останат съхранени и неизвестни за широката публика.
Яворов е в столицата до обявяването на Междусъюзническата война на 16 юни 1913 г. като единствен легитимен и официален представител на ВМРО, след това за кратко е на фронта при Кочани, но по настояване на Тодор Александров се връща обратно в София. Поне до 29 ноември 1913 г. – нощта, в която се самоубива съпругата му Лора Каравелова, той продължава да води интензивен обществено-политически и културен живот.
Новооткритите документи недвусмислено доказват, че той не престава да пише стихове след 1910 г. Напротив – в напрегнатите дни на Балканската война и в рамките на по малко от месец той сътворява три важни стихотворения и едно писмо до Тодор Александров, които за мен имат същностно значение за творческия му път.
Вече е ясно, че за никакви два периода в художественото му развитие не може да става дума и че през 1912 г. отново пише стихове – при това на патриотична вълна, изцяло в руслото на Вазовата призивна лирика. Откликващ на настроенията и очакванията на обществото.
Вярно е, че има какво да се желае и от „Брат за брат“ , и от „Героите от „Ножот“, и от „На незнайний герой“. Личи си, че са писани на прима виста, следвайки емоционалния поетичен порив, бързо и без възможност за редакция и поправки.
Дори гений като Яворов в такава екстремна военновременна среда не може да създаде шедьоври. Но все пак – дори и при най-строг преглед се установява, че поне „На незнайний герой“ отговаря на високите изисквания за Яворовата лирика и това стихотворение без проблеми може да влезе като добавка към неговото творчество, а защо не и да се изучава в училищата.
В него има и антивоенен патос, и преклонение пред героизма, но най-вече – силна любов към родината. Последните два куплета са достатъчно ярко доказателство за силата на Яворовия талант:
А аз, безчувствен и студен
със своя взор подкрепа давам –
дойде и моят сетен ден
поне в родната земя угасвам.
И тук ще стана бучка пръст,
но пак ще съм в теб, Родино!
Дори и да не турят кръст,
ти, майко, пак ще помниш мойто име!
Що се отнася до писмото до лидера на ВМРО, то е също много важно, тъй като разкрива терзанията на гражданина и алтруиста Яворов, въставащ в тревожните военни дни срещу насилствената смяна на религиозната принадлежност на мюсюлманите в Родопите и Тракия от българските свещеници, като в случая той не подминава и защитава и любимите му арменци, които също попадат под ударите на прословутата „Кръстилия“:
„Аз не одобрявам от начало още това начинание, ама сега, кога се научих от хората, що заедно с турците под терор са турени и арменците христиени , сърцето ми се поболе. Верно, що от тех са само пари искани, и то за нуждите на четите – ама право ли е, ти речи. Тодоре, тука в Неврокоп, знаеш ли как ни помагат арменците.Умолявам те да сториш що можеш, това да бъде спряно!“
Да се прочете „Непознатият Яворов“ е полезно и поучително занимание. От него разбирам, че за класиците ни трябва да се пише отговорно и внимателно, без да се вкарват в схеми, периоди и умозрителни заключения за отказ от творческа дейност, които се оказва, че не отговарят на действителността.
Яворов създава три стихотворения през 1912 г. и поне едно писмо, следващо най-добрите традиции на неговата публицистика.
Независимо от националната трагедия през лятото на 1913 г., той не унива и през октомври 1913 г. започва работа върху третата си драма „Жертвата“ със сюжет от Балканската война.
Дори и полусляп през 1914 г. продължава да се интересува от положението в страната и чужбина и дори напуска пределите на София по посока на западната граница, за да чува гърмежите от австрийските бомбардировки , знаейки добре, че за родината му предстои реванш със съюзниците предатели и на първо място със Сърбия.
Скромното ми мнение, че за него фаталната дата е 29 ноември 1913 г., когато националната драма е съчетана с личната трагедия от загубата на съпругата.
Ясно е, че за Яворов това е много силен удар, от който, вероятно при други обстоятелства, би могъл и да оцелее. Ако имаше стабилни защитници – а не само д- р Кръстьо Кръстев и Тодор Александров, и съществуваше в по-толерантна среда, която не би го сочила като основен
