На 2 август се навършват 105 години от рождението на забележителната актриса
Автор: Борислав Гърдев
Ружа Делчева бе от онова знаменито поколение артисти, което се утвърди с ярки реалистични изяви в родната и световна класика и чиито последни роли, сътворени с елмазен блясък, имахме щастието да аплодираме през 60-те – 80-те години на миналия век.
Когато споменем името Ружа Делчева е съвсем естествено то се добавя до това на Георги Стаматов, Константин Кисимов, Иван Димов, Стефан Гецов, Георги Парцалев, Невена Коканова, Любомир Кабакчиев, Апостол Карамитев, Николай Бинев, Таня Масалитинова...
В документален филм от 1989 г., посветен на жизнения и творческия й път, тя си спомня с умиление за първите си театрални изяви, за запознанството си с Мара Шопова, майката на великия Наум Шопов, за трепета, с който е гледала гастролите на Кисимов и Димов в родната Стара Загора. Дори не е мечтала, че един ден ще си партнира с тях, ще им бъде равностойна колежка, ще дели първата ни театрална сцена.
Ако и да е ремсистки отговорник за три гимназии и технически сътрудник на ЦК на нелегалната комунистическа партия, Делчева владее прекрасно немски език и дори е била говорителка в немското радио при театралния гастрол с „Хъшове“ през 1941 г.
Тя е само на 20 години, когато е приета да учи актьорско майсторство в школата към Народния театър при проф.Николай Масалитинов, която завършва след две години. Веднага е поканена като партньорка на Иван Димов в една от най-амбициозните филмови продукции, снимани тогава в България – българо-германската „Страхил войвода“ на Йосип Новак, в която приема главната женска роля на Ивана.
Днес от този филм са запазени 34 минути, но навремето той обира зрителските овации заради патриотичния си заряд и се радва на шумен успех. Не случайно сценаристът Орлин Василев след това въз основа на драматургичната му първооснова пише романа си „Хайдутин майка не храни“ (1937).
Асистентът на Новак Борис Борозанов привлича Делчева като Рада за своята не по-малко амбициозна версия по военните разкази на Йовков „Те победиха“ (1940), който е запазен и също се радва на значителен успех.
При такъв летящ старт е странно и учудващо защо Делчева не става голяма наша филмова звезда. В нейните взаимоотношения с киното има нещо познато, което вече сме срещали в съдбата на Стоянка Мутафова. Вероятно тя е наблегнала на театралната си реализация, утвърждавайки се в Народния театър и ставайки негов стълб между 1944 и 1989 г., повлияло е и трудното военно време, снимането на малко филми, национализацията на кинематографията, посредствените сценарии…
А в онези си години – от края на 30-те до края на 50-те на миналия век Делчева е в топ форма. Тя има привлекателна външност, плътен, мек и задушевен глас, искрящ поглед и обноски на дива, на истинска звезда, напомняща поведението и харизмата на Франческа Бертини, Една Първаянс и Силвана Мангано.
В театъра в този период тя постигна крупни успехи – „Майка на своите деца“ (1956), „Свекърва“ (1959), „Егор Буличов и другите“ (1966). Аз самият бях щастлив да я видя в последната й значима роля през 1986 в „Сърцето на майката“.
Ружа Делчева в ролята на Варвара Михайловна в пиесата „Дачници“ от Максим Горки. На корицата на 9 бр. от 1958 г. на списание „Жената днес"
Но с киното пътищата й се пресрещаха много рядко, спорадично и както се казва непродуктивно – споменавам първия ни цветен детско-комедиен филм на Боян Дановски – „Точка първа“ (1955) , който днес би предизвикал само досадни насмешки и недоумение, силната й изява като Мария в иначе семплия „Години на любов“ (1957) на Янко Янков, много стабилната интерпретация на Теодора – Сара в „Цар Иван Шишман“ (1969) на Юри Арнаудов, сладката баба на Андро – Мартин Стоянов в прелестния детски филм на Димитър Петров „Куче в чекмедже“ (1982) и финалният й бенефис при Хачо Бояджиев в „Тази хубава зряла възраст“ (1985)…
Моите трайни спомени са свързани с телевизионните изяви на народната от 1963 г. артистка Ружа Делчева. Днес си давам сметка, че голяма част от постановките отчитат изискванията на времето, съобразяват се с установените норми – „Рожден ден“ (1971), защитават „голямата“ правда – „Рози за доктор Шомов“ (1973), „Пътуване до истината“ (1974).
Има и участия в прекрасни адаптации на литературната класика – „Нашествие“(1975) по Леонид Леонов като Демирова, но, да не си кривим душата, Делчева стана всенародна любимка с култовите си изяви на мадам Злата и баба Марта в легендарните мюзикъли на Хачо Бояджиев „Криворазбраната цивилизация“ (1974) и „Зех тъ, Радке, зех тъ“ (1977).
Лично аз съм ги гледал петкратно , без да ми омръзват и винаги съм се възхищавал на тънкото чувство за хумор и ирония, на прекрасния усет за вярно и убедително пласиране, каквото Делчева демонстрира при адаптацията света на Войников и Доброплодни.
Само за сведение маркирам известното ми от Юлиан Вучков, че е била сред най-любимите и близки актриси на Тодор Живков и че прочутият театровед се е чудил , че „тя беше безкрайно надарена актриса, но имаше нулева култура. Не бе прочела нито една сериозна книга. Прехвърляше само примитивните криминални четива, полуеротични романи и много обичаше да разказва мръсни вицове. Нямаше развит естетически вкус, за жалост.“
Днес ние осезателното чувстваме липсата на актриса от ранга и мащаба на Ружа Делчева. Гледайте само една сцена с нейно участие в телевизията или киното и ще се убедите в магичното й въздействие и впечатляващ талант.
Нужно е да се припомни постигнатото от нея в театъра, киното и тв, следата, която е оставила след себе си, постиженията й, реализирани с любов и вдъхновение. И да сведем глава на почит и уважение пред човека и твореца Ружа Делчева, от чието рождение на 2 август се навършват 105 години.
