В началото на май 1903 г. в България е извършена смяна на правителството. Народнолибералите декларират, че ще пазят интересите на държавата, към всички съседи ще имат „най-коректно” поведение, към Освободителката Русия ще съблюдават „искрени и сърдечни отношения”, а що се отнася до Турция, изразяват желание да започне политика на сближаване с цел да се „измени тежкото положение на българина в турско”.
Новата власт не е безучастна към съдбата на своите сънародници. Чрез дипломатически контакти се настоява да се прекратят преследванията, да се спрат арестите, да се облекчи положението на българите в
Македония и Одринска Тракия. На тези искания турската страна поставя едно условие – да се прекратят агитациите в България. Кабинетът връща обвинението – когато се прекрати преследването на българите в Османската империя, тогава ще се прекрати и възбудата сред българите в Княжеството. В резултат се получава един омагьосан кръг, в който всяка страна обвинява другата, а резултатите за българската национална кауза са печални.
В началото на юни 1903 г. българското правителство започва да търси застъпничеството на великите сили. На 16 юни чрез дипломатическите агенти в Париж, Петербург и Виена е отправена нота до съответните правителства с молба за помощ. Подчертано е „желанието и твърдата решимост” на кабинета да поддържа добросъседски отношения с Турция. Отбелязано е, че във връзка с вълненията в европейските провинции на империята той вече е използвал цялата си власт, за да успокои духовете в България и да попречи на действия, които биха могли да окуражат революционното движение там. Правителството ни вече смята, че единствено средство за умиротворяване на двете области е въвеждане на реформите, предвидени в Берлинския договор от 1878 г. По този начин то дава да се разбере, че за въвеждането им ще разчита изключително на великите сили и влиянието им върху империята.
Независимо от усилията на управляващите обаче, съдбата на българите в двете области не се променя. Това поставя с по-голяма острота въпроса за необходимостта от вземане на отношение към въстанието, което Вътрешната революционна организация подготвя. Но открита правителствена подкрепа не е възможна – това ще доведе до военен конфликт със съседните балкански държави Сърбия и Гърция, които имат неоснователни националистични претенции към Македония, а също и до стълкновение с Османската империя, тъй като това ще е в противоречие с официалната политика, декларирана на 7 май, за мирно и коректно отношение към сюзерена. Ситуацията, в която изпада българското правителство е повече от сложна – ако не подкрепи националноосвободителното движение в Македония и Одринско, то рискува да се дискредитира пред българите в двете области и в свободното отечество. В същото време не може да влезе в противоречие със съседите и с империята. Затова възприема единствено възможната политика при така създалата се обстановка – официално продължава изявленията си за лоялност и коректно отношение към Турция, като с това се стреми да избегне евентуален военен конфликт, за какъвто България не е подготвена, нито са налице международни и вътрешни условия, и в същото време не пречи на подготовката и изпращането на чети за Македония и Одринско в периода на въстанието.
Още на 13 май турският комисар в София Али Ферух бей изпраща съобщение до Великото везирство за „строгите мерки” на българското правителство срещу македонските комитети. В какво се изразяват тези „строги” мерки? Всички съмнителни лица без постоянна работа в София са изпратени в провинцията. Тези, които имат постоянна работа, трябва да представят поръчители, че няма да се отдалечават от София и няма да се месят в „комитетските работи”. „Строга” мярка правителството взема и по отношение на ръководителите на комитетите в Княжеството. На тях е съобщено да сложат оръжие и да не предизвикват усложнения, защото правителството „само е поело грижата по македонския въпрос”.
Тези действия обаче не могат да излъжат турските управляващи кръгове. Софийското комисарство непрекъснато изпраща рапорти със сведения за подготовката на чети в княжеството, за други, които се готвят да преминат границата, или за такива, които вече са я преминали. Явно, не без знанието на управляващите в България, се подготвят и преминават границата много въоръжени чети. Естествено възниква въпросът – защо е така? България няма необходимата военна подготовка, нито една от великите сили не
подкрепя нейната политика по националния въпрос – обстоятелство, с което управляващите трябва да се съобразяват. Трябва да се държи сметка и за враждебното отношение на съседните балкански държави. В същото време те не могат да не се интересуват от съдбата на българите в Македония и Одринско, на които оказват помощ в кръга на своите възможности. Получава се сложна, но оправдана дипломатическа игра, още повече, че върху кабинета на ген. Рачо Петров оказват натиск и дейци на Вътрешната революционна организация и обществеността в България.
За да не бъде „голословно” в стремежа си към спазване на обявеното „коректно” поведение спрямо Турция, през май в Цариград като частно лице е изпратен Григор Начович. Той е известен като привърженик на искрените и мирни отношения със сюзерена. Според премиера, Начович трябва „да затвърди у Портата убеждението в нашите миролюбиви намерения, да се преустановят безпорядъците като се направи по-сносен животът на тамошното население и да се проучи най-щателно доколко благите обещания, които ни се дадоха, могат да бъдат изпълнени”. Отново се сблъскваме със
сложното положение на управляващите. С изпращането на Начович те показват, че не са безразлични към страданията на българите, останали под турска власт, че мислят за тях и търсят начин да подобрят положението им. От друга страна мисията на българския дипломат цели да успокои турското правителство и да му покаже, че именно от неговите реформи зависи умиротворяването на областите.
На 20 юли в Битолски вилает започват въстанически действия – изгарят се турски снопи, палят се чифлици, убиват се насилници. Турция отправя запитване – от България ли са преминали действащите чети, на което премиерът отговаря, че в последно време чети не са преминавали границата, а усилилите се действия на четите обяснява с жестокостите и насилията върху местното население от страна на турските власти.
Първото официално сведение на българското правителство за размера на въстаническите действия до великите сили е от 23 юли. В него ген. Рачо Петров изразява и мнение относно повода за въстанието. Според него то е пламнало след обиколката на руския и австрийския консули в Скопски вилает. Двамата консули посещават пограничните градове Велес, Щип, Кочане, Кратово, Паланка и разговарят с граждани и кметове за оплакванията им от турската администрация и аскер. Причината според премиера е, че Портата не само не е изпълнила обещанието си „да облекчи положението на нещастните българи”, а напротив, с действията си турските власти са го направили „окончателно непоносимо”. Управляващата партия правилно вижда причините, предизвикали революционните действия на българите. При новата обстановка тя променя своята линия на поведение. Усилията й са насочени преди всичко към запазване на българите от физическо унищожение. Затова се обръща към Русия с молба за съдействие и оказване на натиск върху империята - при потушаване на въстанието да се използва само „регулярна” войска и „хуманни мерки” като единствен начин да се предпазят мирните и невинни жители.
В същото време от страниците на официоза се правят опити да се оправдаят действията на въстаниците. „Никой не отива на явен риск да изгуби главата си, ако не е принуден на това от много тежки условия”, а за да се променят те, е необходимо да се въведат реформи. Дипломатическата активност на кабинета не остава без последствия. В края на юли турското правителство издава заповед в действията против въстаниците да се използват само редовни войски и да не се предприемат масови убийства. През август въстанието обхваща и Одринска Тракия. Кабинетът продължава приетата официална линия на поведение – оправдава въстаналите българи с тежкото положение, в което са поставени, и настоява великите сили да въздействат върху империята да въведе необходимите реформи.
Невъзможността да се окаже военна подкрепа не довежда до пасивност. Макар и недостатъчна, на въстаниците е оказвана материална подкрепа. В Княжеството не преследват дейците на Вътрешната организация. На тях не само не им се пречи, но им се оказва подкрепа при формиране и изпращане на чети в двете области. От действащата армия са освободени офицери, които да обучават четниците. Бежанците се приемат радушно и им се оказва материална помощ.
След кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание войната остава единственият начин за разрешаване на българския национален въпрос. Смело може да се каже, че народнолибералното правителство поставя началото на подготовката на бъдещата война на балканските държави за ликвидиране на феодалния гнет в балканските владения на империята.
