Народният въоръжен бунт, воден от Ивайло, започва през пролета на 1277 г. и завършва с краткото му царуване през 1280 г. Това е бунт-съпротива срещу вероломните въоръжени набези на татарските орди от север по българските земи. Беззащитното българско население е изоставено от централната власт в Търново и е подложено необезпокоявано на грабежи и избиване от татарите. По онова време България е управлявана от цар Константин Асен и царица Мария – племеница на
византийския император Михайл Палеолог.
Център на въоръжения селски бунт през 1277 г. е град Овеч (дн. Провадия) и околните на него селища. Една щастлива случайност разбулва истината около името на Ивайло. През втората половина на ХIX век, чешкият учен Костантин Иречек при събиране материали за написване на българската история попада на така наречените „Свърлижки листове“. Към тях един монах е написал: „Аз, раб божий Константин, назован Васил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги в град Свърлиж, в дните на цар Ивайло в 6787 хилядолетие (1278г.), когато гърците обсъждаха Търново“.
Народът възпява в песните си „селският цар“ с името Иванчо/Иван. Но в много от историческата книжнина и учебниците по история той е представен като свинепас и тук-таме свенливо напоследък се прокрадва хипотезата, че е бил областен управител. Каква всъщност е истината?
В Провадийският „Лонгоз“ по течението на река Камчия (Тича) както в далечното минало, така и преди 1944 г. са отглеждани хиляди диви свине, пуснати свободно да пасат без стопанинът им да се страхува, че ще убият или ще отмъкнат някое от грухтящите. Проф. Йордан Андреев пише в книгата си „Българските ханове и царе VII-XIV век“, издадена през 1994 г.: „За произхода на Ивайло знаем твърде малко, той е бил от пастирски род“. Аз подържам това негово убеждение и съм убеден, че баща му не е бил обикновен селянин. След като е отглеждало добитък, плодове и зеленчуци, явно семейството е притежавало голямо имотно състояние от ниви и градини. Само заможни и будни родители по онова време могат да отгледат и възпитат детето си в православен християнски дух.
Надарен физически и духовно, чрез своето дар слово Ивайло увличал хората със своето красноречие. Допускам, че всичко това да се е случвало в Овеч, който тогава е бил областен град, в който са се събирали много хора от различни социални прослойки. Тук Ивайло е имал най-верните си привърженици и е спечелил най-големите си военни победи. Възможно е да се е появил първоначално като преставител на баща си за продажбата на живата му стока на пазара в това голямо селище.
Самият византийски хронист Георги Пахимир пише: „Ивайло си е възобразявал големи работи, свързани с бунт и управление на народа“. Известният историк проф. Йордан Андреев в своето изследване „Средновековния Овеч през XIII-XIX век“ отбелязва следното: „Ивайло се е убедил в революционизирането на селската маса и то само с цената на изключителни средства“. В този смисъл разказите му за проречества и светии преставляват своего рода част от идиологическата подготовка на бунта. По-нататък проф. Йордан Андреев изтъква: „По всичко изглежда, че въоръженият бунт е имал продължителна подготовка“. От неговото изследване става пределно ясно, че селският цар Ивайло не е неук и обикновен младеж-свинепасец. След като е имало продължителна подготовка преди бунта, следователно дейността на Ивайло не се заключава само в границите на посочените три години 1277-1280 г., а някъде и в по-ранните 1275-1276 г.
Със сигурност може да се твърди, че през периода, в който води сражения с татарите, цар Константин и византийските воиски, той не е бил областен управител. Защото през тези години с него са войската му и неговите войводи и всъщност той е цар на България. Доколкото през 1275-1276 г. като организатор на бунта може да му дадена свобода на действие в овечка област, но не е избиран на подобен пост.
Интересно е да си отговорим на въпроса откъде е взето това добро оръжие на ръзбунтувалите се селяни, с което са се били с татарската войска, смятана по онова време за най-добре въоръжената в средновековна Европа? При едно мое изследване на материал в книгата на известния общественик и културен деец Балчо Нейков – „Факийски предания“, попаднах на текст от песен, изпълнявана от майката на Стефан Караджа, Каля Маринчова. В последните й две строфи се пее: „Извади, буле, извади, до три рути копрински, до четири саби Добрински...“, като в края на текста има пояснение, че: „Добрини е бил град на ½ час от изток гр.Провадия“. Това затвърди в мен убеждението, че този градец в далечното минало е снабдявал с оръжие племениците на небезизвестния Момчил войвода около 1350-1360 г. Защо да не е снабдявал с оръжие и народната войска на цар Ивайло през 1277 г. Та между двете събития има разлика само от 60-70 години, което е не повече от един човешки живот. Така че съм твърдо убеден, че войската на Ивайло се е снабдявала с буздугани, саби, ками, ятагани и копия от железарските работилници на градеца Добрини.
Що се отнася до това къде е родното село на т. нар. „селски цар“, намерих писмен материал за три евентуални негови родни места. Първото е село Добрал, което се споменава в поемата „В поход“, написана още през 1929 г. от Стоян М. Попов. Един куплет от нея гласи: „Повел дружини бойни, от коница хвърката, върви в медена броня Добралския овчар“, като косвено в това литературно произведение се намеква, че зад името „Добралски овчар“ стои именно Ивайло. Село Добрал е настоящото село Прилеп, Бургаско. В разговор с прилепчани те споделят, че не са чували стари хора да имат спомени от дедите си някога да се е говорило, че това е родното село на Ивайло. Вероятно авторът на поемата е вложил малко фантазия, за да й придаде по-силен заряд. Второто предполагаемо селище е с. Голица, Варненско. С пенсионираната учителка Златка Дойнова се разбрахме да ми изпрати две коледарски народни песни, в които се споменава за Ивайло. Ето какво се разказва в тях: „Разсърдил се сив сокола, че разпери сиви пера, че изтърси белу книже, бело книже, черну писму, че си събрал цар Костадина, сички светци и попови, да прочитат белу книже, бело книже, черно писму. Не се нае нийде никои, да прочете бело книже, бело книже, черно писму. Най се нае поп Никола, да прочете бело книже, черно писму. Кат го чете сълзи рони, сълзи рони и пругувори: Това писму не е нашу, това писму е от Бога, млад Иванчо цар да стани“. В последните редове от друга една коледарска песен се пее: „Царювите бързум слуги, оттулили силни пещи, що да види царми Костадина: млад Иванчо на стол сиди, на стол сиди, книга пиши“. От този текст се разбира, че Ивайло е бил грамотен млад човек. Краеведът Илия Темелков от варненското село Цонево пък твърди, че цар Ивайло е от село Кесара, което в настояще време не съществува. Останало е само землището му, което носи неговото име. То се е намирало между селата Дъбравино и Нова Шипка, на брега на река Камчия. По време на водените сражения между византийските войски на Михаил Глава – Тарханиот и отрядите на Ивайло, част от населението е било изклано, а оцелелите са изселени надалече в балкански селища на България – най-вероятно в Шипка, откъдето по-късно хората са се завърнали по тези места и заселили в сегашното село Нова Шипка. Преданието за село Кесарево е запазено от 730 год. Трябва да се има предвид, че названието „кесар“ е византийска военна титла, която се е давала само на синовете на византийските императори. С такава титла е удостоен и българският хан Тервел през 705 година заради оказаната от него помощ на византийският император Юстиниян II. Приема се също, че славянската титла „цар“ произлиза именно от византийската титла „кесар“. Всичко това потвърждава хипотезата, че местните приближени на Ивайло селяни от камчийския регион са го назовавали преживе и след неговата смърт – „Кесаря“ и оттам така са нарекли и родното му село. Така че най-вероятно именно в него се е появил на бял свят бъдещият български цар.
