Битката при големия средновековен град Русокастро не е много известна на масовата публика.
Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас
Тя обаче решава съдбата на българските земи по Южното Черноморие през ХІV в.
На 28 юли 1330 г. българската армия, предвождана от цар Михаил ІІІ Шишман Асен, претърпява тежко поражение от сърбите в околностите на Велбъжд (дн. Кюстендил). Войната между България и Сърбия била провокирана от експанзията на Сръбското кралство в Македония.
За кратък период от време сърбите превзели Скопие, Охрид, Прилеп, Просек и др. От това били обезпокоени както българите, така и византийците. Затова цар Михаил ІІІ и император Андроник ІІІ сключили съюз и през 1330 г. потеглили на поход срещу Сръбското кралство.
Сърбите пък, водени от своя крал Стефан Урош ІІІ Дечански, тръгнали първо срещу българската армия. Между Велбъжд и Земен двамата владетели се срещнали, но не достигнали до някакво разбирателство. Решено било само да се сключи еднодневно примирие между армиите.
Сърбите обаче нарушили примирието и нападнали неочаквано българите, следствие на което сражението било загубено, а цар Михаил ІІІ – убит. Братът на убития цар – Белаур, подкрепил първата жена на Михаил ІІІ – сръбкинята Ана-Неда (която била сестра на Стефан Урош ІІІ) и нейният син Иван Стефан (племенник на сръбския крал) бил коронован за български цар.
Това обаче не се харесало на по-голямата част от висшия български елит и само след няколкомесечно управление аристокрацията избрала за български цар деспота на Ловеч – Иван Александър, а Ана-Неда и синовете й били принудени да избягат в Сърбия.
През това време византиецът Андроник ІІІ изтеглил войската си от Македония и я насочил в Тракия, където нападнал довчерашните си съюзници – българите. Били превзети Ямбол, Ктения, Аетос, Русокастро, Анхиало, Месемврия.
Така новият цар Иван Александър изпаднал в тежко положение, но все пак успял да събере незабавно армия и след бърз поход да възстанови българската власт в Тракия, като във византийски ръце останала само Месемврия. След това българският владетел се оттеглил в Търново и се заел да потуши конфликта с Белаур, който междувременно се укрепил във Видин.
Изложените дотук и последвалите ги събития са известни благодарение на две средновековни исторически хроники с автори Йоан Кантакузин и Никифор Григора. Сред широкия кръг читатели първият автор е доста известен, но не и вторият.
Това е твърде жалко, понеже двамата по съвсем различен начин представят събитията не само около битката при Русокастро, но и изобщо историята на ХІV в. И това не е случайно. Йоан Кантакузин е бил личен приятел на Андроник ІІІ Палеолог и най-верният му приближен. Той участва в регентския съвет след смъртта на Андроник и впоследствие е византийски император.
Нещо повече – Йоан Кантакузин лично участва в битката при Русокастро. Затова в неговото съчинение събитията са предадени по начин, обслужващ официалната византийска позиция. Историята е представена абсолютно тенденциозно, като се възхвалява императора и се премълчават редица съществени моменти.
Не така стоят нещата при Никифор Григора. Този изтъкнат византийски богослов не винаги се е радвал на доброто отношение на Андроник ІІІ и поради това не е спестил доста истини в хрониката си, които Йоан Кантакузин умишлено премълчава.
И така, разбирайки за българския поход, Андроник ІІІ отново събрал войска и потеглил към Тракия. Той повторно превзел българските градове Русокастро, Аетос, Ямбол, Ктения, и Анхиало, като се установил на лагер при Русокастро. В съчинението на Йоан Кантакузин Андроник ІІІ е представен едва ли не като освободител на византийски земи и градове.
Цар Иван Александър изпратил делегация за мирно разрешаване на конфликта, но до такова не се стигнало – Андроник бил сигурен, че българският владетел няма да започне война поради тежката вътрешнополитическа обстановка в страната ни. Но жестоко се излъгал.
Българският владетел незабавно събрал армията и за пет дни стигнал от Търново до Аетос, установил своя стан. Между българите и византийците имало тесен проход, охраняван от български войски. Това е проходът при днешното село Вратица. На 17 юли 1331 г. се провели преговори, при които се достигнало до мирно разрешение на конфликта.
Вечерта обаче при българите дошла наемна татарска войска от 2000 конници, което дало основание на цар Иван Александър да встъпи в битка. На следващия ден, в района между Вратица и Русокастро, станало генерално сражение между двете армии. В тази битка воювали трима императори – Андроник ІІІ, бъдещият византийски владетел Йоан Кантакузин, който се отличил с храбростта си, и българският цар Иван Александър.
Българите лесно обърнали в бягство императорската армия и я обсадили в Русокастро (известен още като „Червената крепост”).
Гледната точка на Никифор Григора е доста по-различна. Според него Андроник ІІІ нападнал чужда, българска земя, неизменна част от българското царство: „(императорът) нахлул в неприятелската страна, той я опустошавал и опожарявал и не щадял дори намиращото се на хармана жито…
Александър се натъжил и проводил пратеници при императора за мир, като заявявал, че не е достойно за християни така жестоко да се нападат един друг, докато има възможност да се помирят и заедно да воюват срещу безбожниците”. Това описание на събитията е важно, защото показва истинското положение на нещата – Андроник ІІІ е грабел и унищожавал и ни най-малко не е бил действителен „освободител на стари византийски земи”.
Както вече споменахме, след поражението си византийците побягнали към Русокастро. Ето какво пише Григора: „Намиращите се вътре (в крепостта) жители….заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонили едни от жителите, а други избили като свои врагове…
В крепостта нямало фураж, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Те изгубили надежда… Анхиало бил неприятелски (български), а Месемврия, щом се научила за поражението, отметнала се от ромеите, изклала тамошната ромейска стража и хвърлила от крепостните стени всички, които не съумели да избягат.
Същото направили и всички крепости около Хемус. А и нямали смелост да проводят пратеници при Александър. Поради своите минали дела те не оставили повод за снизхождение. Дръзко и надменно те били отхвърлили неговото пратеничество за мир, опожарили българските полета заедно с посевите и при това се отнесли лошо към жителите на крепостите, които завладели”.
Това точно описание на събитията не се нуждае от допълнителен коментар.
И така, обсадата на Русокастро поставила в изключително тежко положение Андроник ІІІ. В този момент цар Иван Александър предприел решителна крачка. Той наложил условия, които Андроник ІІІ, поставен буквално на колене, нямало как да не приеме. Именно поради това Черноморието не е арена на битки между България и Византия през следващите десетилетия.
Според сключения мирен договор българските градове в Черноморската зона били окончателно признати за български и бил уговорен брак между българския принц Михаил Асен – първородният син на цар Иван Александър, и принцеса Мария – дъщеря на Андроник ІІІ.
В хрониката на Никифор Григора има едно твърде любопитно известие. Според него след сключването на мирния договор цар Иван Александър се обърнал със следните думи към Андроник ІІІ: „Александър…. го посъветвал за в бъдеще да бъде по-внимателен. Годината, казвал той, има четири годишни времена и за кратко време могат да станат големи промени”.
Русокастро е най-голямата крепост в Югоизточна България. С площта си от 50 декара тя се доближава до средновековната Трапезица (която е 63 дка). Крепостта е разположена на 3 км от едноименното село, върху висок скален хълм, известен сред местното население като „Големият камък”.
От 2006 г. тук се провеждат археологически проучвания, финансирани от Община Камено и фондация „Русокастрон”, и ръководени от бургаските археолози Ц. Дражева и М. Николов. Част от откритите многобройни находки са изложени в залите на музея в Бургас.
Още много усилия са нужни да се върне блясъка на Русокастро, но те със сигурност си заслужават. Откритите крепостни зидове с височина над 4 м, водоснабдителното съоръжение, входът на крепостта – и до днес поразяват посетителите с монументалната си архитектура. Но този паметник на българската бойна слава има нужда от сериозни средства за проучвания и експониране.
В историографията е наложено, че битката при Русокастро се е състояла на 18 юли 1332 г. Но според изследванията на R. J. Loenertz битката се е състояла на 18 юли 1331 г., което се приема и от големия български медиевист проф. Иван Божилов. Така че можем убедено да твърдим, че през настоящата 2011 г. се навършват 680 г. от тази решаваща битка.
През годините
8 юли 1950 г. — С указ на НС Богословският факултет при Софийския университет се превръща във Висше духовно училище (Духовна академия) при Българска православна църква
9 юли 1850 г. — Роден е патриархът на българската литература Иван Вазов (27 юни стар стил)
11 юли — Световен ден на човечеството
12 юли 1945 г. — Със закон в България се въвежда гражданският брак и на следващия ден в София е сключен първият граждански брак
13 юли 1895 г. — Умира Петко Славейков
14 юли 1877 г. — В църквата „Св. Георги“ в село Любенова Махала е извършено едно от най-големите кланета в българската история — 1013 души намират смъртта си в църковния двор и в самата църква
14 юли 1913 г. — Започва битката за Кресненския пролом по време на Междусъюзническа война
