1330 години от създаването на Дунавска България

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Първоначално тя е заемала земите на днешните североизточна и Северна България, Добруджа и земите Североизточно от долното течение на Дунав. Създаването и признаването на новата държава имало широк отзвук през VІІ в.

Дори през ІХ в. патриарх Никифор и Теофан изповедник, които са основните извори за събитията от 680-681 г., с голяма скръб и болка пишат за срамните поражения на Византия от българите. Това не е никак случайно – кан Аспарух принудил император Константин ІV не само да признае България, но и да й плаща ежегоден данък; като тази данъчна зависимост на империята се запазила до 966 г.

Как се стигнало до единствения случай в Европа в земите на една жива империя – в случая Източната Римска империя или както е позната на всички, Византия, да се създаде самостоятелна държава, която да устои на превратностите на времето и да просъществува до ден днешен?

През V и VІ в. българите са вече добре известни на византийските хронисти. Отначало те били подвластни на хуните, с които първо заедно, а впоследствие – самостоятелно, нападали земите на Византия. Тогава българските племена са обитавали част от степите на Северното и Източното Черноморие, земите северно от Кавказ и степите край Азовско море.

В средата на VІ в. в долното течение на р. Дон се появили аварите, чийто племенен съюз в земите на дн. Монголия бил разбит от тюрките. В движението си на изток те се установили в Панония, като увлекли със себе си и част от българските племена.

От изток обаче настъпили тюрките. Българите и хазарите се съпротивлявали, но в крайна сметка приели тяхната върховна власт, като запазили своята вътрешна автономия. – това вероятно станало около 570 г. Така българските племена се оказали в периферията на едно огромно държавно обединение, простиращо се от Китай до Европа.

Вероятно тогава е възприет и 12-годишният календар, тюркската военно-административна система и титулатура, както и подреждането на войската с център, ляво и дясно крило. В крайна сметка каганатът се разделил на Източен и Западен, като през 630-631 г. в западния тюркски каганат избухнала остра династична криза.

Тя се водела между племената Дулу и Нушиби. Първото племе е в пряка връзка с първите владетели на България, които били от рода Дуло. Поддръжници на Дулу станали българите,  а на Нушиби – хазарите. От това време датира и враждата между двата народа. Използвайки кризата, владетелят на българите-уногондури – Кубрат, се провъзгласил за самостоятелен владетел.

Това станало около 631-633 г. Неговата държава е известна в изворите като Стара Велика България и обхващала земите край Азовско море и Северното причерноморие в района на Днепър.  Това е първата държава, известна като България. Тя е назована именно по този начин във византийските хроники.

Кан Кубрат починал към 650 – 655 г. Той имал 5 синове, които фактически управлявали като полунезависими различни части на държавата и имали под своя власт различни български племена. След смъртта на кана вероятно избухнала династична криза, вследствие на което всеки от синовете взел самостоятелно решение за своите поданици. Най-големият – Баян, останал в Стара Велика България.

Вторият син, Котраг, преминал Дон заедно с българското племе кутригури и се заселил срещу земите на брат си. Четвъртият и петият син – Кубер и Алцек, се насочили на запад и се заселили при аварите. Алцек твърде скоро се отделил от тях и се заселил първо в Северна, а впоследствие в Южна Италия.

Именно затова в тази държава има много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери. Подобна стъпка направил и Кубер; около 683-685 г. той се отделил от аварите и създал втората България на Балканския полуостров, в земите на днешната „държава” Македония.

Третият син – Аспарух, бил начело на племето, директно наречено в изворите „българи”, както и на част от уногондурите – племето, което владеел великият му баща кан Кубрат. Той пресякъл Дон, Днепър и Днестър и се установил ок. 665-670 г. северно от Дунавската делта, като център на държавата станало мястото, известно като „Онгъл”.

Има различни обяснения за етимологията на думата. Тя е в пряка връзка със славянското „ъгъл”, близка е до думата „аул”, както и с монголското „онголо”, което означава „завой при река”. И трите етимологии насочват към територията, заключена между Черно море от изток, завоя на Дунав преди вливането на реката в морето от юг и теченията на реките Прут и Серет от запад.

В този район има многобройни землени съоръжения – валове, както и землени лагери, които изглежда са дело на българите на кан Аспарух. Твърде скоро българският владетел присъединил към територията на държавата и част от Северна Добруджа, като същевременно започнал и нападения много по на юг. И тогава дошъл сблъсъкът с Византия.

Част от територията, заета от българите, попадала в територията на византийската провинция Скития. Въпреки че градовете и селищата тук били отдавна напуснати от своите обитатели поради многобройните аварски и славянски нашествия, това били земи на Източната Римска империя.

Именно това провокирало големия поход на император Константин ІV срещу българите през 680 г. Има още един твърде важен факт, който отдавна е известен, но не и сред масовия читател. През 674-678 г. столицата на империята Константинопол била обсадена от арабите. Това било много тежко изпитание за Византия, с което тя се справила блестящо.

През 678 г. византийските войски нанесли съкрушително поражение на арабите в Ликия, а арабският флот претърпял голямо корабокрушение при нос Силея, край бреговете на Памфилия. Арабският халиф Моавия, поставен буквално на колене от тези събития, се принудил да сключи унизителен мир с Византия, като се задължил да плаща ежегоден данък на империята.

Това направило изключително силно впечатление в Европа. Не само независимите славянски племена, но и дори великият аварски каган (тази титла означава „кан на кановете”, „върховен кан”) се респектирали дотолкова от мощта на Византия, че започнали да плащат данък подобно на арабите.

Именно в този момент, през 678 - 680 г., когато империята била в зенита на своята мощ, българите се настанили в нейните земи. Това бил голям удар върху престижа и ореола на непобедимост на Византия, който тя с право си извоювала във войната с арабите.


Именно затова и реакцията на Константин ІV била толкова остра – начело на цялата византийска армия и флот той се отправил към устието на Дунав. Главното българско укрепление било обсадено и в течение на няколко дни не се водели военни действия.

Тогава Константин ІV получил силен пристъп на подагра, поради което дал напътствия на генералите си и с кораб се върнал в Месамбрия. Това разстроило византийската армия и се понесъл слух, според който императорът бягал. Затова и войската се дезорганизирала и започнала да се оттегля.

Използвайки този момент, българите нападнали и нанесли пълно поражение на императорската армия. В преследването й кан Аспарух преминал Дунав и спрял „при Варна, близо до Одесос”. Тази битка се състояла през лятото на 680 г. През пролетта на следващата 681 г. българските отряди нападнали Тракия.

Император Константин ІV не продължил войната – изглежда, че поражението от предишната година било действително катастрофално за армията му. Затова той сключил мир, според който се задължил да плаща данък на българите – същия данък, който в продължение на повече от сто години Византия плащала на Аварския каганат.

Трябва да се знае, че Константин ІV в никакъв случай не бил страхливец. През 678 г. той лично ръководил отбраната на Константинопол от арабите. Така че е по-вероятно той да се е уповавал на огромната си армия и вярвал безусловно в победата си, затова е решил да се оттегли, за да се лекува.

Годината на сключването на мира между Византия и България се знае с точност благодарение на един от протоколите на Шестия вселенски събор, който се провел през 680-681 г. На 9 август 681 г. думата взел сирийският презвитер Константин Апамейски.

Ето какво казва той в началото на словото си: „Дойдох при вашия свети събор да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България”. Така че мирът с българите бил сключен през периода май-юли 681 г. Показателно е, че презвитер Константин нарича директно новата държава „България”.

Тоест, византийците са считали новите си съседи за носители на държавна традиция. Това е съвсем нормално, понеже много години преди 681 г. в хрониките изрично се говори за държавата България. Това става винаги, когато хронистите пишат за кан Кубрат и Стара Велика България. Така че през 681 г. Източната Римска империя признала съществуването на старата, Кубратова България, но вече на територията на Византия.

Такова е било началото на Дунавска България – наследникът на Старата Велика България на кан Кубрат. Това е най-старата държава в Европа, която е запазила без промяна своето име от създаването си до ден днешен.


През годините

12 август 1879 г. — В Русе е основан Българският военноморски флот

12 август 1879 г. — Във Варна се създава Портово капитанство

12 август — Международен ден на младежта

13 август 1911 г. — Провежда се първият полет на български военен самолет над София — пилот е поручик Симеон Петров, а самолетът – „Блерио” XI

14 август — Ден на военноморските сили

15 август 1002 г. — Българската армия под командването на цар Самуил превзема Адрианопол (дн. Одрин)

15 август 1856 г. — В Шумен е организирано първото театрално представление в България — „Михаил Мишкоед” от Сава Доброплодни

16 август — Международен ден за защита на озоновия слой

17 август 917 г. — Цар Симеон разгромява византийците в битка при Ахелой

17 август 986 г. — Цар Самуил разгромява византийците в битката при Траянови врата. Император Василий II Българоубиец успява да избяга

18 август — Ден на миньора

18 август — Международен ден на морските фарове



В категории: История , Горещи новини