Изкуството на актьора е мимолетно, остава в ефира. А за артист като Сава Огнянов, напуснал земния свят преди около
Автор: Огнян Стамболиев
осем десетилетия, днес трудно можем да си създадем реална представа. Няма записи, кино или видеоленти, не са живи и неговите съвременници.
Останали са единствено записани спомени от артисти и културни дейци от неговата епоха като Камен Зидаров, Ирина Тасева, Пенчо Пенев, Вичо Иванов и др. И все пак, знаем, че е бил сред първомайсторите на българската сцена, че името му се нарежда до имената на Васил Кирков (за съжаление почти забравен днес!), на Адриана Будевска и Кръстю Сарафов.
Роденият преди 135 години на 24 май 1876 г. в Кюстенджа (в миналото български град, дн. Констанца в Румъния) израства и завършва гимназия в Русе. В града, чийто театър днес с гордост носи неговото име.
Още от дете той рецитира прекрасно, а като ученик в елитната мъжка класическа гимназия „Борис I“ изумява русенци с проникновената си интерпретация на една от най-сложните и трудни за интерпретация Шекспирови роли – тази на Шейлок от „Венецианският търговец”. Ето какво пише писателят Константин Мутафов, свидетел на това необикновено събитие: „На финала публиката бе занемяла, притаила дъх от ужас и захлас.
Да, никога през живота си не бях чувал такива викове и ръкопляскания, както онази вечер след сцената на Шейлок и Порция. Дълго време в града се приказваше само за Шейлок на гимназиста Огнянов, който наистина игра като голям, завършен артист...”
През 1896 г., двайсетгодишният Сава Огнянов заминава за Мюнхен, където учи в прочутото драматично студио на Ото Кьоних. После се прехвърля в Берлин и става редовен студент в тамошната академия. През 1902 г. дебютира в столичната трупа „Сълза и смях” като Мортимър от „Мария Стюарт” на Шилер. После специализира в Прага, Виена, Москва и Париж.
Но трябва да отбележим, че изкуството на Сава Огнянов не намира веднага висока оценка, както бихме предположили при неговия талант. Тъкмо обратното, при дебюта си той бива сериозно критикуван. Но пък колегите му са във възторг от неповторимата му дарба. Ето какво разказва в спомените си артистът от Пловдив Христо Коджабашев:
„През 1928 г. Огнянов гостуваше в Пловдивския театър с Ибсеновата „Нора” като д-р Ранк. На другия ден при разговор с един пловдивски театрал чух следните думи: „След снощното представление на „Нора” дълго мислих върху играта на Огнянов.
Питах се кое го прави най-много да е сто пъти по-голям актьор от нас, неговите снощни партньори? Главното е според мен, че той говори толкова ясно, че е рахат да го слуша човек, когато повечето от нас говорят тъй, че направо ме измъчват. Дето се казва – чуваш гласа му, а не му чуваш думите!”
Първоначално и Огнянов изговаря думите като скороговорка. Пред своя първи биограф Пенчо Пенев той разказва как точно е усъвършенствал перфектната си дикция. „Като се върнах от странство и постъпих в „Сълза и смях” (реално това е първият столичен драматичен театър, който през м.г. правителството на ГЕРБ най-безцеремонно закри! б. а.), още след първото ми представление два вестника направо ме нарязаха!
В „Пряпорец” беше по-човешки казано, но в друг един пишеше буквално: „Този пък актьорин, дето играеше младежа в представлението, говореше толкова бързо, толкова неразбрано, че ми идеше да вдигна стола, на който седях, и да го запофуча на сцената по този изпълнител на една от най-главните роли!”. Беше подписано с буквата К. Като го прочетох, главата ми се замая.
Ами сега? Какъв актьор ще бъда с този ужасен недостатък?... Ха да те видим, Сава?! Може ли да бъдеш втори Демостен? Че като се затвори моя милост в стаята си (тогава живеех на „Партиарх Евтимий” до „Граф Игнатиев”, къщата на един подполковник), че по десет часа на ден: упражнения на глас, на букви, срички, думи, изречения и цели тиради на хекзаметрови стихове.
С такава неумора и настървение правех тези десетчасови упражнения, че инак много добрият ми хазяин най-сетне се принуди направо да ме изпъди, за да му затихне къщата!”...
През целия си живот Огнянов учи системно и упорито. Никога не се осланя на великолепните си природни данни: глас, фигура, пластика, музикалност. Работи неуморно върху словото, дикцията, жеста, върху комплексното изграждане на всеки образ.
Винаги се стреми да намери подходящата форма, необходима за изграждането на ролята, да достигне нейното внушение, чрез пластиката и словото. И като истински майстор-ювелир обработва текста, докато авторовото слово не получи желаните от него блясък, сила и красота.
Той е наистина сред малцината надарени от Бога големи наши артисти. В неговата външност има нещо царствено, величествено, празнично, достолепно, каквото е и изкуството му. Изобщо един аристократ на сцената...
През 1920 г. Сава Огнянов е в Рим, където само след една главна роля в киното (във филма „Отец Савелий”) е обявен от италианската критика за... „звезда на италианското кино”! Но въпреки предложенията за нови филми и театрални роли, той се завръща в родината си, защото е убеден, че „камъкът тежи на мястото си”.
За три десетилетия на сцената Сава Огнянов пресъздава 115 роли, от които близо 40 централни. Голяма част от тях остават еталонни за българския драматичен театър. Хамлет, Кориолан, Цезар, Борис Годунов, Рогожин, Д-р Ранк, Филип Втори, Вурм, Клавдий, Наполеон, Петручио, Макбет - това е само част от неговите забележителни сценични превъплъщения, останали ненадминати и до днес.
Големият наш критик проф. Любомир Тенев обобщава: „В своето изкуство Сава Огнянов обичаше едрите линии, обобщената внушителност, основното, главното в образа, а главното – това значи преди всичко да се разкрие идеята на образа в най-изразителна форма.
Затова у Огнянов имаше сравнително малко детайли, но точно и остро намерени, които придаваха жизненост и достоверност на сценичното лице, в което се превъплъщаваше...” С възторг за него се изказва и големият му приятел Елин Пелин, който в една своя статия във в. „Развигор“ от 26 ноември 1921 г. пише:
„Нашият народен театър, при всевъзможните игри с него, ако е могъл да запази едно достойно реноме, ако е могъл да пази една висота, да привлича любителите на сериозно драматическо изкуство, да води непрекъснато борба за художествено издигане, да бъде училище за по-младите таланти, то се дължи изключително на няколкото само истински талантливи артисти.
Колкото и малцина да са, техните имена са били красота на Народния театър, те лежат крепко в неговите основи и върху тях се е съзидало всичко хубаво, което може да се каже за него. Между тия малцина един от първите е Сава Огнянов. От двадесет години насам сме го гледали непрекъснато на сцената.
Всякога той е давал нещо силно, характерно. Изнасяйки първите роли, във всяка една той е теглил по една ярка черта, която осветява лицето и ни кара да виждаме всякога типа между безбройни фигури на драматическата фантазия“.
Сава Огнянов напуска този свят, все още млад, на 22 март 1933 г. в София, 57-годишен, в разцвета на силите и таланта си, след инфаркт. Сърцето му не издържа напрежението, интригите и борбите в театъра. В българския Народен театър...
Като всеки истински, чувствителен артист той твърде остро усеща противоречието между прекрасния възвишен свят на сцената и посредствеността и завистта на заобикалящата го среда. Но оставя след себе си, както се казва „незаличима, огнена диря в историята българския драматичен театър”.
Вдъхновен изпълнител на Ботевите стихове Съдбата на няколко пъти кръстосва пътищата на Саваогняновия род с този на Христо Ботев. Майката на актьора – Мина Горанова, е тази, на която големият наш поет и революционер посвещава стихотворението си „Пристанала“.
По-късно, като студент в Германия, Сава Огнянов води продължителна кореспонденция с Ботевата дъщеря Иванка. Вече в България, тя често е в публиката на спектаклите, в които той участва. Възхитена от неговия талант, Иванка Ботева му подарява красиво подвързано томче със стихотворенията на баща си Христо Ботев.
За съжаление бомбардировките над София унищожават тази безценна семейна реликва. Дъщерята на артиста Жозефина Огнянова – Темелкова по памет си спомня, че текстът на посвещението върху книжката е бил горе-долу следният: „На моя любим приятел, вдъхновен изпълнител на стихотворенията на незабравимия ми баща”.
