По въпроса за ролята на прабългарите и славяните през Ранното средновековие има изписани десетки хиляди страници.
Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас
В тях могат да се намерят всякакви теории, тези, хипотези, твърдения и т.н., отнасящи се до значимостта им при образуването на българския народ.
През втората половина на ХІХ в. мощното движение, познато като славянофилство и дирижирано от Руската империя, предлага едва ли не всички славянски народи от Германия до Русия да се обединят под егидата на руските императори. Това провокира безсмъртният Захари Стоянов да възкликне: „Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „урра”. Как не могат да разберат това московските славянофили?”.
След Първата световна война и особено в навечерието на Втората, се преекспонира ролята на прабългарите през Ранното средновековие. След 9 септември 1944 г. пък се наблюдава обратната вълна – едва ли не всичко средновековно в нашата история се обявява за славянско.
Благодарение на дългогодишните усилия на историци и археолози, от 70-те години на ХХ в. въпросите, свързани с прабългарите и славяните, започват да се разглеждат малко по-трезво, съобразно историческите извори и археологическите данни. В последно време особено много се настоява за един или друг произход на българите – ирански, тюркски и дори тракийски. Тези въпроси отклоняват до голяма степен вниманието на широката общественост относно действителните археологически и исторически данни за славяните и прабългарите.
През втората половина на V в. огромна маса славянски племена преминават проходите на Карпатите и се заселват постепенно на север от Дунав. Техните набези на юг се регистрират при император Юстин І, а при Юстиниан І придобиват облика на масови нападения. През 550-551 г. славяните не се оттеглят на север от Дунав, а презимуват на юг от реката – което вече говори за стремеж към постоянно заселване във византийските територии.
Въпреки че император Юстиниан І построява и възстановява повече от 600 крепости на Балканите, те не могат да спрат постоянните славянски нападения, тъй като византийската армия е съсредоточена в Мала Азия и Италия. През втората половина на VІ в. и първата половина на VІІ положението още повече се усложнява. Тогава славяните действат заедно с аварите, които успяват да наложат властта си над по-голямата част от тях.
Именно през този период Солун е обсаждан цели пет пъти, а през 626 г. авари, прабългари и славяни обсаждат дори Константинопол. Пак през първата половина на VІІ в. вече са известни имената и голяма част от славянските племена, които се заселват най-вече в югозападните части на Балканите, включително и в Пелопонес.
Според Исидор Севилски към средата на VІІ в. цяла Гърция е заселена от славяни. Това се потвърждава и от патриарх Николай ІІІ, който в началото на ХІІ в. пише, че славяните господствали над Гърция 218 г., като ромеите не можели по суша да достигнат Пелопонес.
От доста дълго време битува представата, че славяните били едва ли не кротки по нрав. Това се опровергава от изворите, според които те били много жестоки. Според Прокопий Кесарийски те избивали всички до крак, така че след техните набези цяла Тракия оставала осеяна с непогребани трупове. Според същия автор славяните не избивали пленените с меч, а ги набивали на кол или ги изгаряли заедно с добитъка, който не можели да отвлекат.
Въпреки своята наистина огромна численост, славяните били разделени на многобройни племена. Те не могли да създадат своя собствена държава, напротив – благодарение на ловката византийска дипломация често воювали помежду си.
Постепенно Византия се съвзела и започнала да налага властта си над тях. Теофан Изповедник изрично подчертава, че след голямата победа на Константин ІV над арабския халиф Моавия през 678 г. славянските князе и дори могъщият аварски каган доброволно започнали да плащат данък на Византия.
Именно в такава обстановка към 670 г. на Балканите се появили прабългарите на великия кан Аспарух. Непосредствено след катастрофалното поражение, което те нанесли на Византия през 680 г., кан Аспарух организирал на първо място охраната на границите на Дунавска България. Т. нар. Седем славянски племена и северите, приели върховенството на кана и били преселени да охраняват западната и южната й граници.
Историческите извори са недвусмислени – според тях кан Аспарух покорил славянските племена, като съвсем естествено след този акт те започнали да плащат данък на прабългарите. Но това бил оня данък, който славяните плащали на Византийската империя. Тоест, Българската държава след победата си над най-силната тогава държава в Европа – Византия, съвсем резонно претендира и получава не само нейната територия, но и поданиците й. За прабългарите това била абсолютно нормална практика.
Българските канове се смятали за наследници на Атила и на тюркските кагани – владетелите на най-великите степни империи в света за всички времена. Тези претенции били приложени и на практика – след опасността от хазарите синовете на кан Кубрат се решили да извършат преселение от хиляди километри, но да запазят своята независимост.
Именно по този начин, като носители на независима държавност, двамата братя Кубер и Аспарух се опълчили без никакво колебание срещу Аварския каганат и Византийската империя – най-силните европейски държави по това време, с пълното съзнание, че се борят на равни начала с тях.
Впоследствие българските канове продължават своята политика на присъединяване на славянските племена. Големите победи на прабългарите през VІІІ и особено в началото на ІХ в. над Византия и аварите показали достатъчно ясно на славяните кое върховенство да приемат. Неслучайно след битката на 26 юли 811 г. кан Крум кани славянските князе да пируват с него с чашата-череп на император Никифор.
Това сведение достатъчно ясно показва едно недвусмислено послание към славянските племена, които до този момент запазвали някаква автономия в рамките на Византия. Изобщо, от края на VІІІ в. битките между България и Византия изглежда са били само лицето на една своеобразна надпревара коя от двете държави да привлече славяните – един неизчерпаем източник от население, което е основен фактор за могъществото на една средновековна държава.
Това достатъчно ясно се вижда и в договора между Византия и България от 815-816 г., който се състои от 11 клаузи. В него първата се отнася до границата между двете държави, а втората и третата е за славянското население. В този случай България се явява защитник на славяните, което си проличава и на практика 20 години по-късно, когато кавхан Исбул, начело на голям български отряд, подпомага въстанието на смоляните в Родопите – от които произлиза и името на днешния град Смолян.
Тази политика на българската държава категорично е проведена и по отношение на славяните в Панония. През 827-830 г. кан Омуртаг не се поколебава да води война срещу Франкската империя именно за върховенството над славянските племена в тази област.
Пълната победа на българската над византийската „славянска” политика проличава по времето на княз св. Борис. Този български владетел изпраща прогонения от Великоморавия св. Климент Охридски в Македония – тогава отдавна българска територия, да покръсти и обучи славяните в тази област. Това начинание се увенчава с пълен успех, вследствие на което именно Македония – „Долната земя Охридска”, както е известна от изворите, става център на съпротивата срещу Византия след падането на Преслав под ромейска власт.
Така първите български канове успяват чрез целенасочена политика да превърнат Българската държава в център, около който гравитират и по-късно пълноценно се вливат славянските племена. Тази политика бележи пълен успех, за разлика от провеждането на подобна такава от страна на Византийската империя и Аварския каганат, които също претендирали за върховенство над славяните. Постепенно славяните навлезли пълноценно и в управлението на България, особено след нейната християнизация.
Но народът продължил да се нарича българи, а прабългарските титли и рангове се запазили. Именно прабългарите дали на България държавността, която славяните нямали, но пък славяните дали човешкия ресурс, който липсвал на прабългарите за провеждането на една имперска политика. Съчетаването на двете довело до превръщането на ранносредновековната Българска държава в един от главните фактори в голямата европейска политика през ІХ – първата половина на Х в.
