Дебютът на първата българска професионална опера „Борислав“ е зашеметяващ и събира целия столичен хайлайф, начело с царя
Автор: Милко Петков
За първи път след повече от стогодишно забвение операта „Борислав“ се поставя отново на родна сцена. Тя е първата професионално написана опера у нас, а нейният създател – Маестро Георги Атанасов, се явява родоначалник на това изкуство в нашата страна.
В интерес на истината, трябва да отбележим, че изобщо първата опера, сътворена по нашите земи, е дело на Емануил Манолов по произведението на Иван Вазов „Сиромахкиня“. Маестро Манолов е учил четири години в Русия оперна композиция, но творбата създава за аматьорите от Казанлъшкия оперен театър и изобщо не успява да изиграе значителна роля в музикалната ни история, нито авторът й може да мине за пионер на оперното изкуство в България.
Така че първото истинско професионално музикално произведение е именно „Борислав“. Маестро Атанасов е използвал всички новости, които прилагат в Италия, и действително тази негова оперна творба поставя основите на това изкуство у нас.
Либретото й е написано по едноименната драма на Иван Вазов. Маестро Атанасов сам се заема със съставянето му, но разбира, че това е непосилна за него задача и кани Николай Попов да му помага. В България по това време не е имало професионални либретисти и затова текстът звучи твърде тромаво и неблагозвучно на фона на много красивата музика.
Операта е поставена през месец март 1911 г. на сцената на „Оперна дружба“ в София, под режисурата на Драгомир Казаков и под личното диригентство на Маестро Атанасов. Първото представление вещае голям успех. Столичният хайлайф – от Султана Рачо Петрова до баронеса Гендович, не пропуска да си покаже новите дрехи, въпреки че е било твърде съмнително дали са разбрали какво ще слушат и гледат. Присъства и царят. Играят се дори три представления, след което постановката е спряна. Столичните интелектуалци обаче посрещат новия жанр твърде студено и скептично. Но не така стоят нещата в провинцията, където постановката е посрещната възторжено и се играе навсякъде. По думите на душеприказчика Симеон Радев, по-родолюбивите мъже дори започнали да дават на мъжките си рожби името Борислав.
Георги Атанасов е роден в Пловдив през 1882 г. Живее в мизерия и нищета. На 13-годишна възраст остава кръгъл сирак.
От малък показва големи музикални способности. Случайно го среща Панайот Пипков (бащата на Любомир Пипков), който го образова безплатно на солфеж, музикална теория и пиано. На петнадесетгодишна възраст заминава в Букурещ да учи в местното музикално училище. За да се издържа, участва в Букурещката опера като тромбонист. Не завършва училището поради липса на пари и през 1900 г. се завръща в България.
Съдбата обаче не му обръща гръб. Със застъпничеството на маестро Пипков му отпускат стипендия и през 1901 г. заминава за Италия да учи композиция и контрапункт. Академията „Росини“ е в град Пезаро и се ръководи от прочутия Пиетро Маскани. Тук преподават и още две светила в музиката – професор Джанлука Пиацини и човекът, който ще бъде признат за най-големия диригент в света – Артуро Тосканини.
Маскани е вече познат на музикалната общественост с операта си „Селска чест“, която покорява най-известните оперни театри. Пучини и Маскани са ученици на Амилкаре Понкиели, създал операта „Джоконда“. Също като Маскани, той остава известен само с нея, въпреки че написва още 15-16 оперни произведения.
Докато учат, Пучини и Маскани са големи приятели, но конкуренцията впоследствие ги разделя.
Георги Атанасов завършва академията „Росини“ през 1903 г. и получава званието „Примо маестро ди музика“, което се давало само на изключителни ученици с големи дарования, и то на 5-6 години. Маестро Маскани го увещава да остане на негови разноски още една година да го „дошлифова“, защото е искал да го противопостави на своя учител Понкиели, в чиято академия блести името на Пучини. Дали е била възможна такава конкуренция, или тя е била само в главата на Маскани? Кой може да каже?!
Носталгията към България обаче кара нашият маестро да откаже. Световната слава не го блазни. Той иска да се отплати за парите, дадени за неговата издръжка, и най-вече да покаже какво е научил в Италия и да постави началото на едно ново изкуство по нашите земи.
Трогателна е раздялата на нашия „Джорджо“ с Артуро Тосканини, който му подарява диригентската си палка, заявявайки на българина, че всичко, което знае, го знае и той. Като на негов най-добър ученик му обещава, че ако се явяват дублирания на ангажименти, първият, когото ще повика, е именно маестро Атанасов.
И го прави, и то два пъти – през 1917 г. да го замести в „Арена ди Верона“ и втори път през 1924 г. за Виенската опера. Но пак получава отказ – през 1917 г. Георги Атанасов пише операта „Гергана“, а през 1924 – операта „Цвета“. Да те покани Тосканини да го заместваш и два пъти да му откажеш, е твърде показателно за патриотизма на маестрото.
В България, след като се подвизава като капелмайстор на военните духови оркестри в Карлово, Хасково и Пловдив, накрая Маестрото се установява в София. Дирижира няколко години Софийския гвардейски оркестър, след това духовата музика на Военното на Негово Величество училище и даже е диригент за кратко време на Софийската опера.
Интересна е предисторията за създаването на „Борислав“. В страната цари пълен глад, мизерия и безверие. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война водят българския народ до отчаяние. Хората плачат не пред двореца на царя, не пред Народното събрание и Министерския съвет, а пред къщата на Дядо Вазов. Зоват го за помощ. Патриархът на българската литература плаче заедно с тях и се мъчи да ги успокои както може. Духовният смут в душата му го кара да се замисли действително как да помогне на тези клети хорица и решава да напише няколко драми с героично-исторически характер за повдигане на националното самочувствие на българите. Така се появяват драмите „Борислав“, „Към пропаст“ и „Ивайло“.
Нашият маестро се заема като патриот да музицира „Борислав“ и само за няколко месеца написва първата българска опера, създадена по тази творба. Изпраща партитурите й на Маскани и той онемява от гордост. Пише на Атанасов възторжено писмо, в което го хвали много, но накрая завършва отново с упрек, че не е останал в Италия.
През 1917 г. Маестрото написва битовата опера с фолклорни елементи „Гергана“ по безсмъртната поема на П. Р. Славейков „Изворът на белоногата“. В нея включва няколко танца с характерните български неравноделни тактове. Маскани е объркан. Праща му писмо, че с такова бясно темпо опера не може да се пише.
По-късно Георги Атанасов създава „Цвета“ по сюжет от „Македонска кървава сватба“ от Войдан Чернодрински. Следва раждането през 1926 г. на историческата опера „Косара“ по либрето на Боян Дановски, където Маестрото търси ново звучене, по-близко до западноевропейското. През 1930 г. сътворява операта „Алцек“, където пък включва тоналности, близки до църковнославянското пеене. Двете творби обаче са обединени от общата идея в тях да се вгради музика, близка по звучност до народната песен.
Георги Атанасов е автор и на първата оперета за възрастни – „Моралист“. След това написва няколко оперетки за деца. През 1909 г. създава „Болният учител“, след нея през 1911 г. – „За птичките“. През следващите 1912, 1914 и 1915 г. написва „Самодивско изворче“, „Златното момиче“ и „Малкият герой“.
Тези оперетки имат голям успех. Запяват се като отделни песнички по детските утра, при откриване на новата учебна година и на много други училищни мероприятия.
Маестрото работи с бързи темпове, сякаш се състезава с времето. Създава стотици симфонии за пиано и оркестър. Покрай тях обработва и много народни песни за духов оркестър от различни фолклорни области. Неуморно твори патриотични маршове за духов оркестър. Издава „Китка от песни“, прави над 30 вокални композиции, както и изпълнения за различни духови и струнни инструменти.
Бурното темпо, с което работи той, подкопава здравето му и на 49-годишна възраст Георги Атанасов умира от напреднала фаза на диабет. Това става в Италия през 1931 г. Събират се пари и през 1937 г. е препогребан в София.
Мислех си наивно, че великите българи ги почитат след смъртта им. Оказа се, че съм се лъгал, защото този истински родолюбец и велик музикант, дал на България толкова много, даже и след смъртта си не е почетен подобаващо. На негово име е наречено Средното сержантско музикантско училище в София. Само това и един скромен барелеф пазят засега паметта на българския Пучини (бюстът му в Борисовата градина още преди десетина години изчезна от постамента)! Чест прави на Софийската опера, която откри на 1 ноември новия си сезон именно с неговия „Борислав“. Творбата бе поставена и на тазгодишния Летен оперен фестивал „Сцена на вековете“ във Велико Търново.
