Николай Димитров, единственият оцелял от кораба "Ванеса": Образът на Светеца ме спаси

Автор: Лалка Кипрова

Температурата пада рязко до минус 18 градуса, а скоростта на вятъра стига 40 м/ сек., вълнението на морето надхвърля 5 бала. В плиткото море щормът се оказва смъртоносен.. Вълните заливат мачтата, откъсват левия фалшборд, екипажът  опитват да  изпомпи водата, но кренът става все по-голям и по-голям. Към 1,30 ч след полунощ кап. Мирослав Димитров дава заповед за евакуация. На борда са десет български матроси и един украински лоцман.  45-годишният вахтен механик Николай Димитров от Бургас, се оказва единствения оцелял, издържал десет часа и половина в ледените води. В джобчето на гащеризона си, механикът носи малка икона на св.Николай Чудотворец, която предава в рода му повече от 100 години. Предадена му е от дядо му Николай, със заръката винаги да я носи винаги щом напусне сушата. При напускането на кораба капитанът нарежда всеки да вземе със себе си най-ценното - документи и пари. Николай взема единствено иконата.


- Как се промени животът Ви след трагедията?
- Пак съм на кораб, работата ми е пак същата. С тази разлика, че вече не излизам извън България. Сега съм сменен механик на влекач "Рея". Общо взето не напускам акваторията на Бургаския залив. Посрещаме и изпращам кораби. Не можах да се откъсна изцяло от морето. Това е съдбата ми. Станах по-спокоен. Приемам всичко около себе си по философски. Не се дразня от дребни неща. Не се ядосвам. Опитвам се да бъда по-добър с всички около мен, защото знам, че всеки ден може да ми бъде последен.Имам същите приятели. Лично за себе си не усещам някаква съществена промяна.
- Преживяхте истински ад в открито море, къде обаче според Вас е по-опасно, на сушата или във водата?
- На сушата. Животът стана много забързан. Хората  станаха по-лоши. Опитваме се да променяме света по наша преценка, по наш начин, да съдим, а то не става така. Ние трябва да се нагодим към света.
- Изкарахте повече от 10 часа в ледените води на Азовско море и оцеляхте. Чувствате ли се благословен?
- Определено. Човек просто трябва да вярва. И всеки ден се питам : "Защо точно аз оцелях?". Нито съм по-добър, нито съм бил по-смел, нито съм с нещо по-различен от останалите. Всички бяхме поставени при еднакви условия. Аз съм съвсем обикновен човек, с всичките  добри и лоши страни понякога. Но такава е била  Божията воля. Религиозен човек съм. Преди често пъти съм си мислил: "Добре де, нищо лошо не съм направил. Как никога не ми се е случвало нещо добро". Сега си казвам: "Какъв съм бил богохулник". След тази случка, изведнъж доброто ми се върна стократно.
- Вярвате че има някаква сила, която Ви закриля?
- Има сила над нас, нещо, което ни напътства, наставлява и ни кара да бъдем по-добри. А вярата е тази, която ще ни спаси. Вярата ни е спасила като нация, надявам се да ни запази и като хора.
 - Какво си мислехте през всичкото това време докато бяхте в бушуващото море?
- За семейството си. За съвсем делнични неща. Как ще се върна при близките си, как ще ги прегърна. Все едно някой ми говореше, че нещата ще си дойдат на мястото и всичко ще бъде благополучно. Чувствах едно спокойствие. Сякаш някой ми казваше:  Ти вече си спасен. Просто трябва да чакаш. Вече си спасен. Имаше доста трудни моменти във водата. Един кораб, който мина покрай мен, не можа да ме спаси. Мъчеха се хората, но не можаха. Даже ме вкараха под винтовете. Винтовете ме изхвърхила под дъното. Бях под водата дълго време и винтът сам ме изхвърли. Чудеса! При нормална ситуация би трябвало да ме нареже. Не мога да повярвам, че това не е Божа воля. После виждах миговете, преживяни със семейството - земеделското местенце, което си имаме извън града- точно този пейзаж беше пред очите ми.
- През цялото време сте носели малка икона на Св.Николай Чудотворец, казвате, че тя Ви е спасила.
- Така мисля. Иконата беше единственото, което взех със себе си, щом кораба започна да потъва. Тя е на над 100 години. Подарък ми е от дядо ми Николай. Той пък я получил от неговия кръстник. И през цялото време докато бях във водата тя беше близо до сърцето ми. Но често мисля сега за колегите ми, които бяха до мен в нощта на трагедията, не говоря за тях в минало време. Винаги в сегашно, като за хора, които са между нас.Макар да си представям какво е преживял целият Бургас, когато са наредили ковчезите им в църквата "Св.св.Кирил и Методий".
- Защо, според Вас, се стигна до трагедията, има различни версии. Твърди се, че корабът бил претоварен, че товарът не бил разпределен правилно...
- Изключително лоши метеорологични условия.  Ситуацията там се сменя за часове. Ако сега е тихо, след няколко часа е ад.  Максималната дълбочина там е 12-13 метра. Точно заради това е лошо. Все едно да раздрусаш леген вода. Точно това място е гробище на кораби. Там са кораб върху кораб. Месец преди да се случи това с нас потънаха други два кораба. От 45 души екипаж, спасиха само една готвачка. Да се твърди, че корабът е потънал, защото бил претоварен, че товарът не бил разположен както трябва е несериозно. Нищо подобно. Товарът не може да не се разположи правилно. В противен случай би се получил някакъв крен. Ние нямаше да можем да излезем от пристанището, щяхме да заседнем. Освен това екипажът беше изключително добре подготвен. Ние десетки пъти сме отигравали подобни ситуации. Ние действахме като по учебник. Бяхме облечени с хидрокостюми, със спасителни жилетки. Така и ги намериха колегите. Капитана направи всичко, което беше по неговите сили. Но в случая метеорологичните условия бяха невероятно тежки. Това е нещо, което се случва на 100 години веднъж. Скоростта на вятъра беше 35 метра в секунда-това са около 140 километра в час, температурата беше много ниска, падна изключително бързо, кораба започна да се обледява. Валеше сняг, а снежинките ни пронизва1ха като иглички. Просто малшанс и лошо стечение на обстоятелствата.
- Мислели ли сте някога да се върнете обратно там?
- Не знам. Може би, бих се върнал, за да видя мястото. Аз като изплувах, мачтата на кораба се виждаше, бях се хванал за нея. Просто защото вълните бяха много големи и на моменти мачтата се показваше и се скриваше. На следващия ден, когато беше замръзнало, мачтата стоеше отгоре. Кораба си потъна на равен кил. Все едно пълните една чаша и тя в един момент потъва, ляга на дъното. Защото носехме метални книпели и тежестта беше ниско долу. Корабът беше като оловно човече. Сега може би  го няма.Най-вероятно е изтеглен.  Защото беше точно на входа на фарватера, а така е опасно за корабоплаването. Но това е просто едно място.


В категории: Интервю , Вяра