Близки срещи с Първия

Автор: Валентин Фъртунов

Това е разказ на шефа на първото след 1947 г. частно издателство в България - «Делфин прес».  В Бургас през 1993 г. действително се разиграва реалити трилър, в който  едно от главните действащи лица е и Тодор Живков. По това време бившият първи на партия и държава продължава да е подсъдим по няколко дела и е все още под домашен арест във вилата на внучката си Евгения Живкова в Бояна. Мълчал е повече от три години след преврата на 10 ноември, спретнат от близкото му политическо обкръжение по поръчка на Горбачов – най-мръсните години на разграждането на страната.

Дело в Държавна сигурност е имал и самият Тодор Живков

Той има какво да каже, а народът иска да го чуе. И Тато решава, че е настъпил моментът да проговори. Книгата му е почти готова, но му трябва силен и независим частен издател, дистанциран от всички цветове на политическия спектър, който да свърши издателската и маркетингова работа бързо и ефикасно. Има точно такъв, казват му, но е на другия край на България – в Бургас. Още по-добре, оживява се от някаква своя мисъл старецът, усмихвайки се лукаво през дебелите лупи на очилата си...
 
Тайнственото телефонно позвъняване

Месецът е май, лихвеният процент по кредита ми е малко над шейсет, а по радиото жадни за сензация репортери задъхано навяват на уличен жаргон апокалиптични сцени след току-що падналия пороен дъжд, примесен на места с градушка.

Тодор Живков отчита резултатите от избора му за секретар на ГК на БКП в София през 1950 г.

Не им обръщам особено внимание, защото в бургаската светая светих на българския език уличният жаргон хич не се харчи и второ, ако им вярва човек, излиза, че закехлибарилата се в дъбовата бъчонка ракийца това лято ще остане неизпита, защото всички доматени и краставични насаждения ведно с пипера от любимия на ракийката сорт «Златен медал» са повалени в калта, посечени, изръбени и потрошени от ледените късове. Само че ние не им вярваме, още повече, че в тоя момент позвънява телефона. Ранният следобед е, но дремливостта ми мигновенно се изпарява щом чувам, че до седем вечерта трябва да съм в София, ако искам да получа поръчката на века... Какво, как и защо не ми съобщават, не било за телефона.
Грабвам си чантата, отбивам се в кабинета на главния редактор, моят приятел и съдружник – поета Николай Искъров; възбудата ми се предава тутакси и на него. Нахвърляме за секунди десетина версии, каква ще да е тая тайнствена поръчка на века, версии от фантастични по-фантастични и той ме изпраща до външната врата на издателството с неговото традиционно и загрижено: «И умната по пътищата!»... Трагическа ирония, скъпият ни Кольо - няколко години по-късно загина заедно с жена си в катастрофа!
Малко след полунощ  вече съм се прибрал от София и първо се отбивам у Искърови в «Изгрев». Естествено, че е буден. И двамата със съпругата му Краси Донева ме чакат за новината. Издържам само докато затворят входната врата и многозначително започвам да им шептя: «Тато иска да издадем книгата му «Срещу некои лъжи»! Докато не я изкараме от печатница и да я хвърлим на книжарите, никой, абсолютно никой не трябва да знае!» Кольо и Краси ме гледат като марсианец и усилено се опитват да разберат дали не ги занасям. За да подсиля впечатлението, добавям многозначително - могъщи сили ще се опитат вероятно да попречат тази книга да види бял свят, така че да си опичаме акъла! Имам план...

Човек никога не знае...

Сто, хиляда или милион събития в живота ми са изградили у мен религиозна привързаност към тази пословица. Да, човек никога не знае. Винаги, когато някоя голяма или известна личност те впечатли с нещо или много неща, у теб възникват всячески въпроси, преговаряш си ги наум, но остава онзи тих и беззвучен нюанс на примирено огорчение, че никога няма да можеш да го направиш. В смисъл да си зададеш въпросите на личността, в прав текст, очи в очи. Но е казано – човек никога не знае!
Роден съм година след като Живков поема цялата власт, израснал съм на петилетки – от конгрес до конгрес. И някак си тази извечност винаги ме е карала да си мисля, че един ден ще се спомина и все така неизменно горе от стената във всяка канцелария ще ме гледа портрета на нашия Тато... Естествено, че съм му задавал мислено въпроси и въпроси, и естествено винаги съм бил дълбоко убеден, че никога няма да мога да му ги задам.
Но не би! Великата възможност бе пред мен, бе въпрос на дни, дори на часове...

Полагане на основния камък на автомагистрала "Хемус" през 1974 г.

Имах достатъчно информация, че определени кръгове, както от БКП-то, така и от преименуваното БСП, че и от появилото се по заповед на щуката СДС, са жизнено заинтересовани Тодор Живков да не си отваря устата, защото от него всичко можеше да се очаква. Имаше и фактите, и знанието, подозираше се, че къта и досиета, добре укрити въпреки обиските и арестите му. Можеше с един замах да разпори и прати в небитието цялата завеса от илюзии и измами, които всички в политическата върхушка с огромни усилия тъчаха вече три години. Аз лично не вярвах в такава възможност – бяха го орезилили отвсякъде, бяха му струпали всичко, което се е случвало в България в последните десетилетия – и добро и лошо – като еднолична вина. Цялата пропагандна машина на т.н. частни медии работеше върху демонизирането му всеки ден и час, така че каквото и да кажеше Тодор Живков едва ли някой щеше да го вземе много насериозно, но въпросните кръгове, въоръжени и с власт, и с пари, и с влияние можеше да предозират нещата и ние бяхме длъжни да вземем нужните мерки за сигурност.

Погребението на Людмила Живкова 1981 г.

Решихме, че дори персоналът на издателската ни група, който по това време наброяваше трийсетина човека, няма да бъде осведомен за текущия проект. Цялото редактиране на първа и втора чернова, предпечатната подготовка, графичния дизайн ще бъдат изнесени от редакционния офис в къщата ми в с. Твърдица. Възложихме редакторската работа по книгата на съпругата ми Диана, редактор в издателството и това позволи информацията да се херметизира почти напълно.

Че ние сме колеги, бе, Фъртунов!

Тук ще отворя една скоба, за да поясня дребен детайл от собствената си биография, който е важен в случая. В английската гимназия в Бургас, която съм завършил, група съученици и приятели създадохме в средата на седемдесетте години конспиративна организация, насочена срещу еднопартийната система, социализма и т.н. в полза на модела за конвергенция на двете основни световни обществени системи. Както си му е редът, макар и не веднага, някой ни издаде, после разпити, Държавна сигурност. Не ни съдиха, но в следващото десетилетие винаги усещах дъхът на офицерите от 6-ти отдел някъде съвсем наблизо, системно получавах предупреждения да внимавам в картинката и така до деветдесетте години – абсолютно политически неблагонадежден.

Десетки хиляди българи излязоха в столицата на 14 декември 1989 г. и оградиха с жива верига Народното събрание с искане да се отмени член 1 от Конституцията. А той така или иначе е бил отречен да отпадне



Когато с Диана се изправихме пред с нищо невпечатляващата вила в Бояна, където бе под домашен адрес именитият ни автор, се изненадах, че не съм особено развълнуван. Отвори ни някаква възрастна жена. Тодор Живков се показа зад нея – очакваше ни.
И тогава разбрах. Не развълнуван. Друго беше чувството. Усещах се извисен, виртуален. Осъзнавах с някакво странно спокойствие, че ако прекрача този праг, ще попадна в друго измерение. Ще нахълтам в Историята. Възрастният мъж срещу мен бе управлявал държавата ни и много милиони българи като мен в продължение на  35  години. Бях го виждал и слушал, разбира се, наживо и отблизо няколко пъти, но сега беше друго. Беше низвергнат, изваден от „вечното” си състояние на „първи партиен и държавен ръководител”, посрещаше ни лично и ни предстояха дълги часове съвместна работа. Може би поради това или от някакво честолюбие, гордост или нежелание да го мамя, още на входа му заявих в прав текст, че не съм му почитател, нито идеен съратник и че заради него съм бил репресиран в младежките си години. Тодор Живков се засмя гръмогласно с познатото гърленото „ха-ха-ха” и потупвайки ме по рамото съзаклятнически рече: „Значи сме колеги, бе, Фъртунов. И аз сега съм репресиран”.  После ни запозна с внучката си, малката Людмила, която яхайки някаква голяма плюшена играчка се беше завъртяла покрай краката на дядо си. Въведе ни в сравнително малка стаичка, скромно обзаведена с чамови мебели и тримата се разположихме около холовата масичка в средата.
„По стените имаше много картини – без да го питаме взе да обяснява бившият Първи, - подарени бяха на дъщеря ми Людмила от нейни приятели – художници, но като ме арестуваха, ги прибраха. Къде са сега, не зная. Останаха само пироните, на които бяха закачени” – някак си объркан Живков направи жест към празните стени. По-късно  разбрахме, че така са постъпили и с всички негови подаръци, които е получавал по най-различни поводи от партийни и държавни ръководители от цял свят. Той предлагал да се организира международен търг, на който тези вещи със сантиментална и историческа стойност да бъдат разпродадени, а получените средства да влязат в хазната.

Снимка за спомен от посещението на Стоичков на ул. „Секвоя” през 1993 г., за да вземе автограф от бившия Първи


 Сред тези подаръци имало ценна пушка от Шарл де Гол, сувенири от Индира Ганди и от всякакви други видни личности. По първоначална оценка събираните с десетки години експонати били оценени на 1 милиард лева, но всичко било разграбено и потънало в незнайни частни ръце и колекции...

Първият и дисидентите

По време на нашите работни срещи с Тодор Живков нямаше начин да не стане дума за преследването на неформалните организации, които се нароиха в края на 80-те години. Живков простичко обясни, че по това време е нямало юридическа основа, въз основа на която те да бъдат регистрирани и поясни, че се е подготвяла съответната законодателна промяна, която да позволи тяхното съществуване да бъде легализирано. Изненада ни като разказа как лично е разпоредил на делегацията ни, която трябваше да замине през юни 1989 г. за участие на Международния форум за правата на човека в Париж, да бъде предоставен правителствения самолет. Още бяха пресни спомените ни от тиражираните драматични оплаквания на Блага Димитрова как са заминали за френската столица едва ли не нелегално и по пантофи... Подобно същисване ни сполетя и когато ни разказа как лично той е наредил митологизирания дисидент и основател на КТ „Подкрепа” д-р Константин Тренчев да бъде освободен от затвора. Много драматизъм имаше и покрай митингите за промяна на прословутия член Първи от Конституцията на НРБ, който налага ръководната роля на БКП. По този повод Живков беше неприятно изненадан, че от обществото бяха скрили факта, че преди да бъде свален от власт, той е бил председател на Комисията за промяна на Конституцията и първото нещо, което е било решено, е било именно отмяната на този член. Далече преди 10 ноември. „Стенограмите от нашите заседания съществуват в архивите на Народното събрание и това никой не може да го отрече, но всички мълчаха, а Петър Младенов се опитваше да прави популизъм, използвайки настроението на народа, като го остави в неведение да беснее по площадите, за да изкара за всичко виновен Тодор Живков” – с огорчение ни разказваше бившето величие.

Корицата на книгата, която е подготвена за печат в пълна нелегалност, изданието не е луксозно, но в момента представлява библиографска рядкост

Въпреки че беше под домашен арест, се оказа, че Тодор Живков непрекъснато е навестяван от най-различни хора. Броени дни преди нашето посещение на гости му беше ходил Ахмед Доган, на чаша турско кафе, както специално изтъкна Живков. Преди това пък бил Николай Колев – Босия, с когото коментирали превръщането на скъпите елитните крави, чийто внос от САЩ лично Живков наблюдавал - в луканки. Болката, която очевидно предизвика у него споменаването на това кощунство, насълзи очите му. Оказа се, че скорошен гост му е бил и Христо Стоичков, който бе отишъл при арестанта в Бояна за... автограф. Този факт особено го забавляваше.


В категории: История