Аба пазар – стопанският център в Сливен, разрушен от отстъпващата турска армия по време на Освободителната война 1877 – 1878 г.
13 Декември 2009, Неделя
Йови Воденичаров – възрожденецът от Сливен, сподвижникът на Левски, който даже става кмет на Бургас за няколко месеца
Автор: Проф. д.и.н Иван Карайотов
„Десант“ представя в два пореди броя първото систематизирано проучване на биографията на бургаския кмет Йови Воденичаров, една от забележителните фигури сред първенците в началото на 20-и век. Той е от личностите, които осигуриха бърза урбанизация на Бургас веднага след Освобождението и след присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.
Това са българи, идващи обикновено от подбалканските възрожденски центрове – от Котел, Жеравна, Сливен, Калофер, Стара Загора и други селища от вътрешността на освободеното Отечество или от близките странджански села.
Йови Воденичаров се ражда към средата на ХІХ в. в средногорското село Змейово (Дервент), което отстои само на 8 км. северно от Стара Загора. Бащата на Йови, строителят на воденици и тепавици майстор Атанас, е епитроп в селската църква „Свети Никола” и има завидна за времето си домашна библиотека.
Още в началното училище Йови проявява буден ум и със средствата на църковното настоятелство е пратен на учи в Одеса. На път за северозападния черноморски град бъдещият гимназист сигурно за първи път е минал през Бургас и малкото пристанище, разположено в най-вътрешната извивка на големия залив, вероятно е оставило траен спомен в душата му и по-късно той ще се свърже съдбовно с него.
Завърнал се в България през 1869 г., Йови Воденичаров веднага се нарежда сред най-активната възрожденска прослойка – учителството. Той е назначен в основното училище в Сливен, където преподава само през учебната 1869-1870 г., след което се прехвърля в Сливенската гимназия. Началото на неговото учителстване съвпада с периода на зрялото българско Възраждане. Попадайки тук, Йови Воденичаров се озовава в един напредничав град, наричан от историците
Сливен - българския Манчестър в Румелия и още през 1830 г. от англичанина Слейд „столица на румелийските българи”. Интелектуалната атмосфера, която цари около него, го подпомага да стартира в професията и да продължи да попълва знанията си и да се самоусъвършенства.
Според Симеон Табаков в периода между 1860 и 1875 г. сливенските училища разполагали с най-богатия книжен фонд в България. Лавиците с книги на няколко езика били разположени в „читалищната стая при централното училище, която служила и за отдих на учителите”.
Тук се получавали всички български вестници и те били достъпни, подредени върху голяма маса в центъра на стаята на читалището. Интериорът бил украсен с картини от Николай Павлович с патриотична тематика: „Райна или Велислава, княгиня Българска” и „Срещата на княгиня Райна с братята си Бориса и Романа”, а през 1870 г. била прибавена третата картина „Преселването на българите в Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха”.
На най-старата запазена фотография в архива на Воденичарови, младият учител Йови Воденичаров е сред сливенските ученици и двама от колегите си. Той е седнал на първия ред, вляво, по средата е по-възрастният Д. Г. Димитров, а до него вдясно главният учител Михаил Икономов.
Върху фотографията Воденичаров саморъчно е отбелязал „1 април 1871 г.”. Този документ визуализира един момент от неговото сливенско битие на учител, предан на професията, на учениците и колегите си.
Освен главен учител Михаил Икономов е бил член на Сливенския революционен комитет и негов деловодител. Може да се предположи, че е имал голямо влияние върху малко по-младия Йови Воденичаров.
Д. Г. Димитров изглежда по-възрастен от Йови и Михаил, но той и Икономов за авторитет държат пред себе си бастуни или може би пръчки-показалки, използвани в старото училище за педагогически цели. През учебната 1870/71 г., когато Воденичаров е учител в Сливенската мъжка гимназия, в която е преподавал и Добри Чинтулов, колеги му са Михаил Икономов, Д. Йоргакев, Антон Икономов, Петър Иванов, Д. Г. Димитров и Тодор Михайлов.
През годините 1869-1872 Михаил Икономов е председател на основания от Левски комитет и може да се предполага, че влиянието му върху Воденичаров е било силно до такава степен, че да го присъедини към ръководения от него таен Сливенски революционен комитет.
Нещо повече, следвайки указанията на Левски да разпространява искрата на бунта във всеки град и село, не е изключено Икономов да е посъветвал младия Воденичаров да постъпи в Айтоското училище и да действа като функционален революционер в този град. Кирил Кънев, животописецът на бургаските юристи, предполага, че като член на комитета в Сливен Йови Воденичаров е присъствал при сливенското посещение на Левски и е бил вдъхновен от бунтовните му слова.
Но не било съдено Воденичаров да остане в „румелийския Манчестър”. Още през следващата учебна година 1971-1972 той се отправя за Айтос. Незабравимата Одеса явно го тласка все по-близо и по-близо към морето, за да се озове в края на краищата и да приложи всичко, на което е способен в
Бургас - бъдещата българска Марсилия.
Престоят на младия учител-възрожденец в Айтос е много по-богато документиран. Самото преместване на Йови Воденичаров от Сливенското в Айтоското училище е отбелязано с похвални думи в цариградския вестник „Право” в броя от 24.05.1871 г.
Дописката датира от времето, когато българо-гръцката църковна разпра е в разгара си. Анонимният автор явно е пряк участник в нея и в борбата на айтоските българи срещу употребата на гръцкия език. Затова мястото на описаните събития е отбелязано като „Орлово”, превод от средновековното гръцко „Аетос”.
В кореспонденцията с гордост се отбелязва „събуждането” на „много градове и села” „от летаргичен сън”, които преди това са били „приспани от лукавото гръцко духовенство”. Между тези селища в предходните години е бил и Айтос, който се намира в близост до крайбрежната епископия Анхиало, разпростряла гръцкото влияние и в близките селища от вътрешността.
В-к „Право” отбелязва, че след толкова години над този „погърчен град” вече греят „слънчевите зари” на българското слово. Естествено това пробуждане е предизвикано и от икономически фактори. Гръцкото духовенство злоупотребява с църковни имоти. По-съществен обаче е резултатът.
Учителят Господин Димов Бъчваров от с. Медвен, Котленско за първи път започва да преподава в училището на български език още през май 1868 г. След неговото заминаване в Айтос дошъл „бивший учител в Сливен Д. А. Воденичарски”.
Изглежда от прибързаност авторът на кореспонденцията грешно изписва името на новия преподавател Йови Атанасов Воденичаров. Заедно с него постъпва и „един помощник”. Това сигурно е било наложително, защото вече имало 180 „редовни ученици” плюс 80 ученички в девическото, където преподавала една учителка.
Една многозначителна инициатива на младият „главен” учител през 1873 г. „за доброто на училището” е блокирана от айтоските „чорбаджии”. Неговото „прошение” до тях е отхвърлено и те настояват да се „предават в училището черковнославянските книги наустица (наизуст) и псалтир”.
Модерният преподавател на светски дисциплини Воденичаров не възприема инструкциите, диктувани от „чорбаджийский кеф” и противоречията между него и „чорбаджилъка” се задълбочават. Именно през този период мнозина от айтоските богаташи, икономически свързани с гърчеещи се техни събратя и с представители на многобройния турски етнос в Айтос, наричат Воденичаров „комита даскалеси”.
След обявяването на Освободителната война, айтоският учител Йови Воденичаров през януари 1878 г. се отправя към Сливен и някъде по пътя се присъединява към подразделението, командвано от офицера Кукс от щаба на полковник Лермонтов. Той става преводач при щаба на 24 артилерийска бригада и я съпровожда при освобождаването на Карнобат, Айтос и Бургас.
