Използваните тук снимки са от луксозния албум "Син на своя народ, син на своето време" на ПАРТИЗДАТ, 1981 г. Тава е клетвата на Владимир в Плевен, където Тато е с Мара Малеева и Людмила през 1970 г.
17 Декември 2009, Четвъртък
В първата част разказахме как бившият Първи на държавата се е свързал и
повикал във вилата си в „Бояна“ издателя Валентит Фъртунов от Бургас
през 1993 г. сокато все още е в арест и как са се договорили в пълна
тайна да излезе книгата „Срещу някои лъжи“.
Автор: Валентин Фъртунов
В този брой продължаваме с тяхната среща:
Започнахме разговорите си по същество. Имаше много неща, които трябваше да уточним покрай изданието и най-вече да го убедим, че този текст, макар и политически полемичен, не бива да изглежда като доклад пред пленум на ЦК на БКП, какъвто уклон вече бяхме забелязали в черновата. Настоявах да цитира повече имена в ръкописа си, да даде повече конкретни примери, да разсъждава върху тях и от тези разсъждения да извежда тезисите си, на което той отвърна: „Не искам да създавам проблеми на хората”.
Кипнах и изръмжах: „Господин Живков, аз не съм ви „Работническо дело”, нито Партиздат, а 100% частното издателство „Делфин прес” – пазарен агент – нямам щатни абонати и играя в условия на свободна конкуренция. За да ви издам и продам в максимален тираж, книгата ви трябва да е четивна, да носи солидна доза нова и неизвестна задкулисна информация. Та това е два пъти повече във ваш интерес, отколкото в мой!”
Тато се разсмя отново гръмогласно: „Фъртунов, ние с тебе ще напечатаме огромен тираж, не бой се!” Отвърнах му със съвет: „Господин Живков, нека сме по-умерени, да вървим със стъпаловидни допечатки и постоянно да поддържаме лек дефицит, с който да подхранваме търсенето...” Бившият ни „президент” обаче продължи да настоява през смях: „А бе печатай спокойно, ако щеш и петстотин хиляди, каквито и глупости да напише Тодор Живков, все ще се четат!”
Боже мой, и как само говори за себе си в трето лице непрекъснато. Млъкнах и оставих отново Диана (съпругата на Фъртунов, която става редактор на книгата) да го обработва. Без да се договаряме предварително на петата минута от началото на разговора синхронно влязохме в нови роли, изхождайки от очертаващата се ситуация – имахме си работа с костелив орех, мноооого костелив. Всъщност, и не бях очаквал нещо много по-различно, все пак Тодор Живков затова е Тодор Живков. И тогава разиграхме играта на доброто ченге и лошото ченге. Това, собствената ти съпругата да ти е и професионален партньор си има и големите предимства, понякога...
Среща на Тодор Живков със Садам Хюсеин през 1980 г. в София
Живков прие, макар и в условно наклонение, да добави няколко по-драматични епизода и внезапно ни в клин, ни в ръкав, клатейки невинно глава заяви: „Аз съм един нещастен човек. Цял живот не пия, не пуша, по жени не ходя...” И тутакси измъкна отнякъде една преполовена бутилка „Тичърс” и ни наля по една чаша, като не пропусна и себе си. Бяха минали часове и изпаднахме в никотинова абстиненция. Тато го забеляза и измъкна отнякъде пепелник, подкани да запалим и също запали цигара. Не че дърпаше истински от нея, но успешно маркираше пушене, очевидно, за да не се чувстваме гузни, че го окадяваме. Приех изсипалите се сякаш от рог на изобилието любезности като почти буквална лула на мира и се настроих отново на максимална позитивност след разменените шпаги. И пак ме изпързаля. След като макар и показно опроверга собственото си оплакване, че цял живот не пие и не пуши, много ентусиазирано се захвана да опровергава и третия пункт - от този момент нататък започна невероятно галантно да ухажва Диана...
Стана весело. Живков с удоволствие и елегантност се включи и нашата игра на доброто ченге и лошото ченге съвсем се похоливудчи – станахме добрия, лошия и злия или дявол знае какво точно.
Цензорът Невена Шевалиева След втората работна среща с Живков решихме да включим във финалната част от подготовката на ръкописа за печат и личната му редакторка. Договорихме се, че тя ще дойде в Бургас след като с него приключат окончателните поправки, като за целта ще отседне в дома ми в с. Твърдица. Така щяхме да сме по-оперативни и да спазваме приетите вече норми за сигурност.
Не познавах въпросната личност, а името Невена Шевалиева не ми говореше нищо. Не ми говори и до днес. Правейки тези записки пробвах търсене за повече информация в мрежата, но пак ударих на камък. Единственото, което изскочи беше нейна дописка за някакви археологически разкопки, публикувана през осемдесетте в сп. „Космос”. Явно се е занимавала с журналистика. Както и да е. Не знам как и защо е била изпратена да помага на Живков с ръкописа – по онова време Паркинсонът здраво тресеше ръцете му, и тъй като не можеше сам да пише, записваше думите си на аудиокасети, а освен това без съмнение нямаше никакъв опит в изграждането на текстове, тъй че във всички случаи му е бил необходим текстер. Лошото е, че Шевалиева очевидно се месеше при подготовката на ръкописа и по съдържателната част. Трябваше ми половин час да прегледам окончателния вариант, с който тя пристигна в Бургас, за да изтръпна. Близо една трета от фактологията, на която естествено много държахме, беше изхвърлена и заменена с лакърдии. Възмутен изказах мнението си, че в този си вид текстът не става за печат и конфликтът се разрази с пълна сила. Шевалиева много авторитарно и с апломб защити извършената междувременно касапница върху ръкописа
и намекна, че докато работим в бургаското село Твърдица (в къщата на издателя при строга секретност-ред.бел)) още неща трябва да паднат. Вече си имахме и цензор! В опит за домакинска вежливост изхвърчах на двора да запаля цигара и най-вече да не избухна, а Диана отново се зае да умиротворява нещата.
Тази агония „това ще го махнем – няма да го махнем” продължи десетина дена. Обсъждахме нещата с Кольо Искъров (съдружникът му в издателство „Делфин“, покойник-ред.бел.) и гледахме все по-мрачно на проекта. В един момент ми писна и му казах, че или трябва да пуснем втората чернова, която долу-горе беше прилична и откъм фактология, и откъм четивност, или трябва да се откажем. Да си търсят друг издател. Кольо напълно ме подкрепи, като натърти на първата възможност: „Вальо, действай както ти си знаеш! Нека да става скандал, слагаме главата в торбата и това е!”
Да живее дружбата с либийския братски народ и Муамар Кадафи - приятеля на България! Близо 2 десетилетия наши специалисти изграждаха болници и училища в африканската държава
На другия ден заявих доста безцеремонно на Шевалиева, че редакционният период е изтекъл, вече сме извън всякакъв график, печатницата чака и текстът влиза в предпечатна подготовка, а тя може да се прибира...
Печатница в обсадно положение Вече се бяхме договорили с русенската печатница, че искаме допълнителни мерки за сигурност и освен тяхната, ще поставим и наша охрана. Освен това осигурихме да минат на удължен двусменен режим на работа. Тиражът беше много сериозен, а искахме да приключим за не повече от две седмици.
Междувременно имахме вече договорка с тогавашното ръководство на в. „Стандарт” да пуснем десетина откъса от книгата на Живков от брой в брой, което щеше рязко да им дръпне тиража, а на нас да осигури мощна рекламна поддръжка.
Машината се завъртя и вече спиране нямаше. Поредицата в „Стандарт” тръгна, в Русе с пълна пара печатаха и подвързваха. Отдъхнах си. Отърсих се и от шпиономанията, която ни тресеше почти два месеца. В края на юни първата книга на Тодор Живков след преврата на 10 ноември бе на пазара и разбира се бе разграбена като топъл хляб.
Питате се, как реагира Тато на скандалното ни самоуправство? Повече не го видях, но два или три пъти, и то след като книгата вече бе на пазара, ми се обаждаше по телефона. Въобще не отвори дума за това, че пуснахме не осакатения текст, който Шевалиева ми донесе, а втора чернова, която бяхме приготвили заедно с него в Бояна. Невероятно далновиден човек и разбира се отличен стратег. Сигурен съм, че е предвиждал от самото начало такова развитие на събитията. Беше ме преценил от първата ни среща и знаеше, че ще си свърша работата докрай, каквото и да ми коства това.
Един ден Максим Бехар (тогава първи зам.-главен редактор на „Стандарт”) ми разправи, че при една тяхна среща Тато му се оплакал: „На Фъртунов кампютърът ми сменява мислите!” Това впоследствие тръгна като анекдот, а Кольо Искъров често се шегуваше с операторките в издателството: „На кой компютър си правила тоя набор? Да не си посмяла да го правиш на Фъртуновия – той сменява мисли!..”
Среща на Тодор Живков със Садам Хюсеин през 1980 г. в София
Да живее дружбата с либийския братски народ и Муамар Кадафи - приятеля на България! Близо 2 десетилетия наши специалисти изграждаха болници и училища в африканската държава
