Грешка ли е празникът ни 3 март

Автор: Диана Славчева

Този ден отдавна се чества от българите като празник. За първи път той е отбелязан две години след Освобождението – през 1880 г., като Ден на възшествието на престола на император Александър ІІ. Като Ден на Освобождението на България от османско господство започва да се тачи от 1888 г. В по-нови времена е почетен еднократно като национален празник по повод 100-годишнината от Освобождението през 1978 г. Десет години по-късно – през 1988 г. – той става официален празник, а след т. нар. демократични промени през 1990 г. с решение на Народното събрание е обявен за национален празник на България.
Без да подценявам значението за нашата история на тази дата, неизменно възниква въпросът дали това е най-удачният повод този ден да бъде избран за най-големият ни празник в календара. Ако обърнем внимание на световната практика, ще забележим, че от 257 държави 126 са избрали за свой национален празник деня на обявяване на независимостта си. Погледнато от този ъгъл, най-резонното решение бе и у нас датата 22 септември, когато тържествено е обявена независимостта на България от Османската империя, да бъде националният ни празник.

Какво точно се случва на 3 март?

Подписан е един договор между две чужди държави – Русия и Османската империя, слагащ точка на войната между тях. При това този договор е прелиминарен – т.е. предварителен. Ратификациите му са разменени малко по-късно в Санкт Петербург. Да, той урежда обособяването на българска държава след близо петвековно османско иго у нас, но всички знаем, че това не е окончателното й статукво. В същото време в Санстефанския мирен договор са уговорени „следните постановления”:
Чл. 1. За да се тури край на постоянните спорове между Турция и Черна гора, границата, която разделя двете страни, ще бъде поправена според тук приложената карта…
Чл. 2. Високата порта признава окончателно независимостта на княжество Черна гора.
Чл. 3. Сърбия се признава за независима.
Чл. 5. Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще предяви своите права за едно обезщетение, което ще бъде уговорено между двете страни.
И едва след тези първи членове, идва ред на чл. 6, който гласи: „България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция”. Следващият чл. 7 пък постановява: „Българският княз ще бъде свободно избран от населението и потвърден от Високата порта със съгласието на силите. Никой член от царуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз”. Тук е уточнено, че „Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото упражнение ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между Русия и Високата порта и европейските кабинети, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати”. По-нататък е договорено следното: „Чл. 8. Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство”.
Нека да видим какво гласи следващият член от контракта: „Чл. 9. Размерът на годишния данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи по-късно, ще бъде определен по съгласие между Русия, отоманското правителство и другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация”. Този параграф уточнява, че: „Този данък ще бъде установен върху средния приход от цялата територия, която ще съставлява княжеството”. Също така „България ще замести императорското отоманско правителство в неговите тежести и задължения към железопътната компания Русе-Варна след съглашение между Високата порта, правителството на княжеството и управлението на тази компания. Уреждането на другите железни пътища, които минават през княжеството, ще стане също по съглашение между Високата порта, установеното в България правителство и управлението на заинтересованите компании”. В чл. 10. е уточнено, че: „Високата порта ще има право да си служи с българските пътища за превоз през определени пътища на своите войски, муниции, хранителни припаси в областите, разположени зад княжеството, и обратно”. И накрая ще обърнем внимание и на чл. 11, който също няма нужда от коментар: „Собствениците мюсюлмани или други, които биха установили своето лично местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти в него, като ги дават под наем или управляват чрез други лица”.
Както се вижда от цитираните членове на този договор, Високата порта, без всякакви други условия, признава за независими Черна гора, Сърбия и Румъния, като прибавя и български територии към тях, за разлика от текстовете, касаещи България, която получава автономия, но не и пълен суверинитет, а на всичко отгоре е задължена на плаща данък на турския сюзерен. Въпреки това в празничните календари нито на Черна гора, нито на Сърбия, нито на Румъния присъства денят 3 март. За национален празник на Черна гора например е обявена датата 13 юли, когато през 1878 г. страната е призната за независима държава и на Берлинския конгрес. Същият този форум узаконява и териториалните придобивки от българските земи, които Сърбия получава, благодарение на Санстефанския договор, наред със своята безапелационна независимост и държавен суверинитет.
Националният празник на Румъния пък е датата на Обединението на Трансилвания и Румъния – 1 декември (1918 г.). Тогава  в Алба Юлия, Трансилвания, е свикан Национален съвет, където е гласувано обединението на областите Трансилвания, Кришана, Сатмар, Марамуреш и Банат с Румъния. Създаването на Кралство Румъния е обявено на 10 май 1877 г. и също е потвърдено от Берлинския конгрес. Нека да имаме предвид и факта, че всъщност румънските държави по време на цялото османско владичество по принцип са имали статут на автономни княжества. В цитирания по-горе чл. 5 от договора в Сан Стефано изрично е подчертано, че: „До сключването на един пряк договор между Турция и Румъния румънските поданици ще се ползуват в Турция от всички права, гарантирани на поданиците на другите европейски сили”. Ползвайки се от румънския избор за дата на националния им празник, може да бъде разглеждана като алтернатива за такъв у нас и датата 6 септември 1885 г., когато двете части на разделена България – Княжество България и Източна Румелия, се обединяват.
Безспорно честването на 3 март има своето място в националния ни календар. Санстефанският договор слага край на османското владичество и формално дава началото на нова България. На този ден е направена първата стъпка към истинската ни свобода, заради която жертваха живота си хиляди българи. В Сан Стефано наистина се разкъсват оковите на петвековното ни робство. Но на измъчената ни държава предстои да преодолее още множество препятствия по пътя към истинската й свобода и независимост. Затова и една ревизия на датата на националния й празник никак не е лишена логика. Още повече, като се има предвид, че мястото, където е родена тази дата, днес е квартал на Истанбул...


Текстове под снимките
Снимка 1: Така изглежда днес вилата в луксозния истанбулски квартал Йешилкьой (Зелено село), в която на 3 март 1878 г. е подписан мирния договор между Русия и Турция
Снимка 2: Първа страница на договора, подписан в Сан Стефано
Снимка 3 : Гравюра, изобразяваща как Саадулах бей - посланик на Османската империя в Берлин, външният министър Савфет паша, граф Николай Игнатиев и дипломатът Александър Нелидов (от ляво надясно) подписват Санстефанския договор
Снимка 4: Руски офицери в Сан Стефано
Снимка 5 : Император Александър ІІ с гвардията си при обсадата на Плевен 1877 г., предшествала победоносния край на Руско-турската война




В категории: История