Българските воини били прусаците на Балканите

Автор: д-р инж. Иван Симеонов

 В него като млади офицери са служели и двама бъдещи министър-председатели – Кимон Георгиев и Константин Муравиев.
Първото, което силно ме впечатли е, че в полка е имало и Баташка рота. Барутин, селото на главатаря на бандитите, убили хиляди батачани, тогава е било в границите на Турция. Командирът на полка решава, че правото да превземат селото принадлежи на батачани и им го дава. Това се случва в началото на Балканската война. Така че след повече от 30 г. Батак все пак е бил отмъстен от синовете и внуците на злочесто загиналите си жители.
Дядо ми твърдеше, че от техния полк произлиза легендарната крилата фраза

“По пет на нож”.

Още в първата битка турците били направо прегазени с щурма и призива “Напред на нож”. Някои от османлиите, които знаели български, погрешно го приели като “По пет на нож!”. Коментарът, който последвал, бил: „Брей, на тези чапкъни не им стига един, ами искат пет на нож“! По същия начин, поради близкото звучене на думите,  било трансформирано и името на полка от „Чепински“ на „Чапкънски”. Дядо казваше, че след това по време на Балканската война почти не им се налагало да воюват. Ужасени от устрема и героизма им, турците щом разберяли, че срещу тях е Чепинският (Чапкънският) полк, бързали да освободят позициите си без бой и да се оттеглят.
Подобен героизъм полкът проявявал и по време на Междусъюзническата война. В нея воювали основно срещу сърбите. Когато през 60-те години на миналия век дядо ми разказваше за тази междуособица, той не пропускаше да подчертае, че не признава загубата на тази война, противно на писаното в учебниците. Обясняваше, че сърбите били обсадени непосредствено преди примирието в една долина и било въпрос на часове  да бъдат победени или да се предадат. И те наистина са се предали на нашите, при това след примирието, колкото и комично да звучи този факт.
Полкът бил разположен по височините, а долу в ниското били сърбите. Дори с просто око се виждали батареите им. В щаба на полка пристигнало известието за примирието. Ротите се разположили по поляните да почиват и да обядват. Изведжъж едно от сръбските оръдия стреля и снарядът убива 12 човека от една рота. Командирът на полка решава, независимо от примирието, при това обстоятелство да атакуват сръбските позиции. От щаба на дивизията се обаждат и като разбират какво е станало, нареждат да не се предприема нищо, защото до половин час ще последва отговор. И наистина, не след дълго над тях профучава снаряд и както дядо ми картинно го описваше, “каца” в цевта на едно от сръбските оръдия и го пръсва. Е, сигурно има и известна случайност освен перфектните изчисления на българските артилеристи. Но втрещените от станалото сърби незабавно вдигнали белите знамена.

Често чувах дядо да пее марша за съюзниците (гърци и сърби). Запомнил съм четири стиха:
“Съюзници, разбойници
Коварни, подли и без срам
За всичко туй сметка държим
И люто ще си отмъстим…”
Според стария ветеран, тези определения идеално пасвали на неверните съюзници.
През Първата световна война знаменитият полк воювал срещу англичаните. През 1917 г. дядо ми е бил в разузнавателен дозор от трима човека. Попадат на засада и са пленени. Изумен беше от поведението на англичаните. Наказали командира на английското подразделение за това, че при схватката един от българите бил убит. Наказанието му било наложено, защото не изпълнил задачата –  да бъдат пленени и тримата.
Запомнил съм и описанието на дядо ми как на солунското пристанище, в пълен мрак, през нощта са се качили на кораб-болница с червен кръст. Англичаните обяснили, че са принудени да направят това заради шпионите. Заедно с тях към неизвестността потеглили и няколко военни кораба. Не след дълго, в открито море били нападнати от немски подводници. Било ужасно. Той, родопчанинът, за пръв път пътувал по море, а трябвало да преживее и това. На разсъмване се оказало, че е оцелял само техният кораб. Немците, които рядко се съобразявали с международните спогодби, този път не закачили кораба с червения кръст, но останалите потопили. Може би от този случай беше останала омразата на дядо ми към гърците, независимо, че майка му е гъркиня. Англичаните казали, че гръцки шпионин е предал на немците за отпътуването на корабите. Краят на това кошмарно пътуване бил в Египет. Тук дядо ми Димитър Шопов прекарал повече от 3 години като пленник. Противно на очакванията ми, беше останал с отлични впечатления от англичаните. Те се отнасяли с голямо уважение към българите,
които си го били спечелили с поведението си на бойното поле. Те, пленниците били със заплащане, дори им било позволено да работят допълнително. Висок, представителен, дядо ми е бил харесан за зет от английски офицер. Но възпитан в любов към семейство и страната, пред възможноста да отиде в Англия предпочел да се завърне в България. Просълзяваше се като описваше тържествата, с които били посрещнати на родна земя –  както на границата, така и във всички градове по пътя до родната Пещера.
Животът му не се беше подредил по най-добрия начин, но така и не се убедих, въпреки упорството ми, дали съжалява за решението си. Шеговито отговаряше, че ако беше заминал за Англия, нямаше да се познаваме.
Какви хора, какви патриоти са били българите преди век! Мислено си го представям - с какъв гняв би приел сега, ако беше доживял патриаршеска възраст, доброволното напускане на страната по каквито и да било причини. Той и тогава, въпреки че не бе прието, не спестяваше упреците към управляващите. Сега липсата на патриотизъм, особено сред тези, които са начело, би го извадило от равновесие. Но какво да се прави –  с времената и нравите се менят.



В категории: История