Йордан Цонев /вдясно/ от ДПС следва повелята на Сокола и знае защо трябва да се ухажват журналистки, Кеворк знае още по-добре
16 Март 2010, Вторник
Толкова напечатана хартия се натрупа, че скоро няма да знаем какво да завием в нея Сред ежедневните новини за мерките на правителството във всички сфери на нашия живот, сред екстравагантните слухове за новите любовници на чалга певиците и за техните покупки или имоти, сред шумотевицата около поредния водевилен сериал за някой „октопод”, „стършел” или „бръмбар”, ние все повече забравяме и все повече изпадаме в невъзможност до видим и обозрем живота на обикновените хора, болшинството от които сме всички ние с вас, уважаеми сънародници.
Автор: Стоян Георгиев
Нас или ни считат за овчи електорат, който осигурява топлото и дойно местенеце на някое новоизлюпено политическо парвеню, или ни представят като герои в зловещата криминална хроника, неизменни жертви на природни бедствия, катастрофи или нещастни случаи. За въжделенията ни, за надеждите ни, за живота ни, за българската култура или поне за героичното ни и ужасяващо битие, дума не се обелва от повечето електрони медии и вестници. Както беше казал Гогол в една своя книга „Толкова напечатана хартия се е натрупала, че скоро няма да знаеш какво да завиеш с нея”. То при тази икономическа криза какво ли можем да си завием, но такава е фразата.
Бях чел как Ахмед Доган прелъстявал някоя и друга журналистка, за да си осигури тила откъм неочаквана медийна критика, защото знаем, че онова, което спои юрганът нищо друго не може така да спои. Неслучайно една известна журналистка от голям национален ежедневник не спря да го хвали наляво и надясно, другите поне чинно и харемно си мълчат. Преди няколко дни научих, че друга известна журналистка - Диана Найденова била влюбена в депесарския активист Камен Костадинов, един твърде непоносим за мене човечец поради факта, че отдавна е продал народа си и усърдно му копае гроба, заедно с изперкалия професор Людмил Георгиев и други подобни „дьомнета”. Разбира се, няма нищо по-хубаво от любовта и дай боже всекиму такова щастие, но аз се обзалагам отсега, че „челюстите” на Найденова едва ли ще захапят в близко бъдеще престъпната депесарска мафия. Явно Доган хем купува вестник след вестник и телевизия след телевизия, хем си осигурява комфорта по един доста хитроумен начин. Не ще и дума, че и две стада лисици може за надхитри нашият „борец за права и свободи”.
Смятам, че горепосочените факти донякъде обясняват защо новият директор на една бургаска кабелна телевизия изхвърли на улицата журналистите, които водят патриотични предавания. Не витае ли и над тази медия сянката на „сокола”, разперил криле над цяла България и очакващ най-сетне и своя стрелец.
А народът в това време гладува, студува и полудява, обезверява се и се озверява. Всеки ден ужасяващи новини за убийства, изнасилвания и кръвосмешения, за жестоки побои и необяснима мъст. И за невиждано и нечувано отчаяние. Един баща на 44 години решава да продаде бъбрека си, за да нахрани децата си, възпитател в сиропиталище прожектира на 9-10 годишни момичета порнофилми, за да ги подготви за бъдещата им професия на проституки, баща изнасилва дъщеря си, син убива майка си и т.н., и т.н. Всеки ден хрониките се пълнят с подобни потресаващи новини.
Уплашеният Сидеров вижда навсякъде около себе си или гейове или врагове на дебелия му джоб и става по-жалък драскач и от сътрудниците на най-жълтите вестници. Бойко Борисов ни играе постоянно ролята на Марлон Брандо от „Кръстникът” на Копола, политическите троянски кончета опоскват що е останало от държавата ни, а турските сериали я заливат поголовно и й придават розов отблясък. А какво прави родната ни журналистика? Нищо – угодничи. Какво друго би могла да прави? А какво прави нашенската интелигенция? Същото с тази разлика, че е изпаднала в дълбок летаргичен сън. Защото народът не го топлят някакви си „Юлиади” (какво кичозно заглавие, което и Омир би втрещило!), нито литературни списания, изпъленни със „синузитните писъци на графомани”, според цветистия израз на Валентин Касабов. Народът не го спасяват „постмодерните” хилави монолози на този или оня беззъб автор. Той чака да види най-после себе си в родната си литература, но не като идиот, не като маргинал (както се изразяваше критикът Светлозар Игов при награждаването с „Пегас” на едио талантливо, но доста заблудено момче), а като човек, като съсипана от политическата система личност, която деградира, защото й е отнета всякаква възможност за глас, за изява и за борба.
Преди няколко дни обсъждахме в Община Бургас празниците посветени на Христо Фотев и литературния конкурс на негово име. При предложението на Ваньо Вълчев наградите да се връчват от кмета с подобаваща тържественост, включваща и съответните инсигнии* от негова страна, яростно подскочиха бургаските интелектуалци, че не можели да задължат господин кмета за подобно нещо! Добре де, но нали самият той е почитател на културата, защо да не я уважи както трябва? Подлизурството, което блестеше в очичките на нашенските „творци” беше зашеметяващо. Какво да чака народът от тях? Песните за сложните им психически отклонения, за гларусчета и вълнички, за „фекалийните” им протести няма да помогнат на този баща, който залага бъбрека си, нито на обречените момичета от сиропиталището. Историята е доказала, че всяко изкуство, което е далеч от тежненията на народа и реалността, е обречено на забрава и смърт.
И се сетих за онези безсмъртни думи на Гео Милев: „Но ний знаем: над Властта и Държавата стои Народът. Свещеният Народ. Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа. Понеже не ни съблазняват милостите на държавата; понеже чувството ни води не в пътищата на кариеризма... понеже предчувстваме престъпник у всеки, който не е при Народа... затова ще останем там, дето е Народът”.
Би трябвало да не забравят тези слова нашенските културтрегери, пишейки „менингитните” си творения!
