Убити са около 160 души и ранени 500, някои от които впоследствие умират. Сред жертвите има жени, деца, 12 генерали, 8 полковници...
Автор: Иван Григоров
През 1919 г. Българската комунистическа партия се присъединява към Комунистическия интернационал и възприема неговите методи на въоръжена борба... След като не може с голямата железничарска стачка да свали коалиционното правителство на Ал. Стамболийски, БКП решава да създаде своя военна организации за извършване на революция в България.
През 1920 г. Васил Коларов, тогава секретар на ЦК на БКП, свиква в една адвокатска кантора група запасни офицери, определени за военно политическо ръководство на военната организация, наречен „военен комитет към ЦК на БКП“ , преименуван по-късно във „Военен център към ЦК на БКП“ (Вж. спомените на Антон Недялков във „Военната организация на БКП през 1920-1923 г.).
Въпреки неуспеха и жертвите на Септемврийското въстание, БКП с решенията на Витошката конференция продължава курса на въоръжена борба и поддържане на четите. Тези чети се обединяват с разбойническите чети в Странджа – тази на Тодор Грудов се присъединява към разбойническата чета на Георги Янчев и Атанас Премянов, четата на Щерю Атанасов се слива с разбойническата чета на Митю Ганев от с. Светлина, Хасковско, подобен е случаят и с четата на анархиста Нешо Тумангелов и др.
През това време полицията, набрала опит, прави големи разкрития на комунистическите конспирации и дори в края на август 1924 г. залавя част от архива на Комсомола. При ЦК на БКП се създава Специална наказателна група, известна като Българска ЧеКа, която е натоварена със задачата да провежда наказателни акции. В състава й влизат Станке Димитров (Марек) от ЦК на БКП, Иван Минков от Военната организация и Вълко Червенков от ЦК на Комсомола. ЧК убива набелязани лица чрез своя терористична група, съставена от прокурора при софийския областен съд Димчев, проф. Никола Милев, Никола Кузинчев и др.
На свой ред Военният център, ръководен от Коста Янков, възприема тактиката да се отговаря „на удара с удар“ и през октомври – ноември 1924 г. проучва възможността да се взриви „Юнион клуб“, където се събират видните хора на властта, но това се оказва невъзможно и се спират на „Военния клуб“ като на по-подходящ обект за целта. Там имали свой човек и чрез него възнамерявали да поставят взрив в мазето при парните инсталации. Скоро обаче той е уволнен и акцията се осуетява. Но идеята с един удар да се ликвидират първите хора на властта не е изоставена.
Реализацията на този замисъл е подпомогната от Петър Тодоров Задгорски, член на БКП, старши клисар в църквата „Света Неделя“ в София. Задгорски е човек със значителен житейски опит. От 1900 до 1912 г. той работи като градинар в Русия и в Кавказ. Връща се в България, участва във войните и след това става трамваен работник, а от 1921 г. е клисар на „Св. Неделя“.
Като член на нелегалната БКП той споделя със свой „другар“, че таванът на църковния храм е подходящ за укриване на литература,оръжие и други партийни материали. От своя страна „другарят“ съобщава това на Димитър Златарев от щаба на Военната организция, а той чрез Никола Желязков – „Нагал“, уведомява Коста Янков, ръководител на ВОК. Янков изпраща Петър Абаджиев, който предвожда терористичната група в София, да огледа помещенията и чак тогава разрешава в тях да се складират взривни вещества, с които църквата да бъде взривена.
В края на 1924 г. на заседание на ЦК на БКП Коста Янков уведомява неговите членове, че ще убият Владимир Начев, началник на Обществената безопасност, а после ще използват опелото му в „Св.Неделя“, за да ликвидират големите полицейски началници, които са в течение на комунистическите конспирации, като по този начин хем ще спасят своите кадри, хем ще изплашат хората на властта. И въпреки, че е имало партийни функционери, които са били против атентата заради последиците от него, сериозни възражения така и не са направени.
От заловени куриери от Ниш полицията узнава паролата за връзка: „Аз съм Филип, търся Колю“. Използвайки я, полицейски агент пристига на явката в книжарницата на Петко Напетов в София. Последният го завежда на среща с Никола Желязков в близост до паметника на Левски, където е арестуван. Той издава нелегалната квартира на Военния център на ул. „Три уши“ № 28. По тази причина членовете му се преместват в другата нелегална квартира на ул. “Русалка“ № 3.
Полицията имала свой агент във Военната организация и бързо узнава за промяната. Там се настанява Марко Фридман (“Страшимир“), 33-годишен, началник щаб на Военната организация. Фридман е от Стара Загора – адвокат, запасен офицер, евреин. Баща му е от Херсон, майка му от Яш. Пристигат в България и остават като военни шивачи в руската армия през 1877-78 г.
В деня на атентата полицията тръгва да арестува членовете на Военния център, но те се измъкват от квартирата на „Русалка“ № 3. Иван Минков, Яко (Йоаким) Доросиев и Иван Манев се самоубиват. Марко Фридман е ранен при разразилата се престрелка, но успява да избяга и да се придвижи с трамвай до ятачката си Адела Николова.
Там са земеделците–единофронтовци от общия Акционнен комитет Христо Косовски и Николай Петрини, които са арестувани при претърсванията по време на последвалата блокадата на София. В друга квартира са арестувани Петър Коев и земеделците-единофронтовци Иван Перчемлиев и Сергей Румянцев.
Заради разкритията и предпазливостта на служителите от Обществената базопасност, Коста Янков и Станке Димитров се отказват от идеята да бъде убит полицейския началник, а решават, че задачата на атентата сега е да се свали правителството на Александър Цанков, като за целта съберат на едно място управляващите лидери и ги ликвидират. За целта на 14 април 1925 г. те убиват генерал Костантин Георгиев, виден член на Демократическия сговор.
Техническата подготовка на атентата се извършва от членовете на ВО Иван Минков, Петър Абаджиев и Димитър Златаров. Експлозивът е доставен от СССР. До него те поставят два сандъка с пирони, за да нанесат по-големи поражения и две бутилки сярна киселина, за да се създаде отровен облак, който да задуши присъстващите. Пакетът с взривното вещество е завързан с пет бикфордови фитила, дълги по метър и половина. След като научават точната дата на опелото, те изпращат до набелязаните за ликвидиране лица покани за него от името на несъществуващо дружество на запасни офицери.
В деня на траурната церемония – 16 април 1925 г., още сутринта Никола Петров („Васко“) прониква на тавана на църквата и след като Задгорски му подава предварително уговорения сигнал, пали фитилите. Атентаторите успяват да избягат навреме, а взривът избухва в 15.20 часа, когато владиката Стефан започва да чете евангелието. Тухли, камъни, дървета от тавана и покрива на църквата падат върху присъстващите. Вижда се небето. Убити са около 160 души и ранени 500, някои от които впоследствие умират. Сред жертвите има жени, деца, 12 генерали, 8 полковници и др.
„Газим през трупове и минаваме край живи затрупани хора“ пише проф. Ал.ександър Цанков в спомените си „Моето време“.
Официалните лица в по-голямата си част се спасяват, тъй като заради многото присъстващи владиката наредил да се премести ковчега по-напред, и така те се отдаличили от последвалата ударна вълна. Ранени са само министър председателят Александър Цанков, генерал Иван Вълков и министърът на вътрешните работи Иван Русев. Генерал Вълков, макар и пострадал, веднага излиза от църквата и издава заповед на войсковата част, доведена да отдаде военни почести на мъртвеца, да отцепи района. После заедно с началника на софийския гарнизон генерал Велизар Лазаров отиват във Военното комендантство и взимат мерки София да бъде блокирана.
На мястото на убития военен комендант е назначен енергичният капитан Кочо Стоянов, а след кратко лекуване, проф. Цанков свиква министрите в дома си и обявява военно положение. В спомените си премиерът пише, че неговият приятел проф. Методи Попов, пълномощен министър по това време в Берлин, предварително го уведомил, че по сведение на немското разузнаване комунистите в България готвят „нещо голямо“, но правителството в София изтълкувало това като предупреждение за евентуално ново въстание или масови демонстрации и наредило на войсковите началници да са готови при подобен повод да заемат ключовите обекти в градовете. Затова войската и полицията успели да се задействат веднага след атентата.
София незабавно е блокирана от войска и това прави невъзможно бягството на Задгорски. Освен парите, които получил, му било обещано да бъде изведен в Югославия, а на семейството му да бъде осигурена пожизнена издръжка. Но на мястото, където трябвало да го чака колата, нямало никой. Той пренощувал в една квартира и на другия ден отишъл при зет си и споделил с него в какво положение е изпаднал. Зет му го посъветвал да се предаде на полицията и той го послушал. Със самопризнанията си помага съществено за разкриване на престъплението. В два процеса, един за извършителите и втори за укривателите, военните съди лища издават тежки присъди.
Гео Милев – набеденият пророк Като такъв се опита да го наложи комунистическата пропаганда
„Три седмици пропаганда и ставаш велик“ - казал Ото фон Бисмарк. Особено когато нямаш друг източник на познание, както при комунистическите режими.
Такъв е случаят и с Георги Милев Касабов от Раднево, познат като поетът Гео Милев.
Роден в учителско семейство, учи в Стара Загора, където семейството и баща му открива книжарница. Още през гимназиалните си години прави опити в поезията главно под влияние на Пенчо Славейков. Провежда популярните на всички времена руски поети Пушкин, Лермонтов, Некрасов и др. Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климен Охридски“ (1911-1912 г.) , което продъжава и в Лайпцигския университет. Там слуша лекции по философия и по театрално изкуство. Става голям почитател на поезията на Рихард Демел, на която посвещава дисертацита си. Попада под силното влияние на модерната немска поезия.
През юли 1914 г. заминава за Лондон, за да усъвършенства английския си език и да се запознае с английската литература. В Лондон се сближава за цял живот с видния белгийски поет Емил Вернхарн. Превежда стихове на символистите Ернхарц, Пол Верлен и Стефан Меларме. На връщане от Лондон в Германия намират у него английски лири и го арестуват в Хамбург под подозрението, че е английски шпионин. Връща се в Лайпциг, но за кратко, защото през октомври 1915 г. България влиза в Първата световна война и той трябва да замества в книжарницата мобилизирания си баща. Става почитател на младите български поети – символисти Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Т. Траянов и др.
През март 1916 г. е извикан да отслужи редовната си военна служба и като подофицер в 34 троянски полк е изпратен на позиция край Дойран срещу англичани и италианци. При един жесток артилерийски обстрел парче от снаряд засяга черепа му и загубва едното си око. В изпълнение на политиката за специални грижи към българските интелектуалци в условията на война незабавно със самолет е откаран в Берлин, за да бъде опериран. Там пристига и жена му и в течение на година са му направени няколко операции от най-добрите германски хирурзи. Поставят му и изкуствено око.
В Германия остава до март 1919 г. През това време там избухват бунтовете на спартакистите и страната е обхваната от революционен кипеж. Дали поради контузията в главата, или заради бързо развиващ се идеен и естетически прелом Гео Милев се преориентира бързо към лозунгаджийската революционна поезия. През 1923 г. влиза в Българската комунистическа партия и проповядва идеите й в издаваното от него сп. “Пламък“. В него помества и поемата си „Септември“, апология на септемврийското комунистическо въстание в България. За нея е осъден през 1925 г. на една година затвор и 20 хиляди лева глоба за подстрекаване към бунт и класова омраза.
Месец след атентата в църквата „Св. Неделя“ изчезва безследно. Заради поемата „Септември“ комунистическата пропаганда се опита да го наложи в съзнанието на обществото като велик поет и пророк, че „септември ще бъде май“. Всъщност поезията му е една хаотична амалгама от тенденции и зигзази между символизма, експресионизма и комунизма. Конкретно поемата „Септември“ е лишена от художествени изразни средства, не създава естетическа наслада с примитивизма на похвалата на „простаци с криваци“ и пр.
Изкуственото преувеличаване на стойността на поезията на Гео Милев от периода на неговото комунистическо творчество днес само напомня мисълта на Еразъм Ротердамски, че „за да съществува, злото се маскира като добро“.
Текстове към снимките: Снимка 1: Взривеният храм отвътре Снимка 2: След атентата небето се е виждало през срутения покрив Снимка 3: Раненият военен министър край катедралата след взрива Снимка 4: Заловените извършители на атентата в църквата „Света Неделя“ на път за съда, придружени от военен ескорт Снимка 5: Паметната плоча върху стената на църквата винаги ще напомня за кървавото събитие Снимка 6: Поетът Гео Милев и родният му дом в Стара Загора
